Господ не ни е създал, за да ни дава тук, на земята, окончателен град, защото този свят е път към другия, към жилището без болка [Хорхе Манрике, Coplas, V]. Несъмнено ние, Божиите чеда, не трябва да не се интересуваме от земните дейности, в които Бог ни поставя, за да се стремим да ги вършим съвестно, за да ги пропиваме с нашата благословена вяра, единствената, която носи истински мир, автентично веселие на душите и на всички среди. Това беше моето постоянно проповядване още от 1928 г.: належащо е да се християнизира обществото, да се занесе на всички нива на нашето човечество християнския мироглед и след това да се ангажираме заедно да издигнем на реда на благодатта всекидневния дълг, собствената професия, собствения занаят. Така всички човешки занимания ще бъдат осветени от една нова надежда, която надхвърля времето и светската преходност.

Чрез кръщението сме носители на Христовото слово, което ободрява, което разпалва и успокоява ранените съвести. И за да действа Господ в нас и чрез нас, трябва да Му казваме, че сме разположени да се борим всеки ден, макар че се виждаме слаби и неспособни, макар че долавяме безкрайната тежест на нашите лични несъвършенства, на нашата бедна немощ. Трябва да Му повтаряме, че се уповаваме на Него, на Неговата помощ: ако е необходимо, като Авраам, „без никакво основание за надежда“. Ще работим така с обновен ангажимент и ще учим хората да реагират ведро, свободни от омраза, от подозрения, от невежество, от неразбирателства, от песимизъм, защото Бог може всичко.