Земни надежди и християнска надежда

С монотонна настойчивост чуваме да се повтаря поизтърканият припев, че „надеждата умира последна“, сякаш надеждата е опорна точка, за да вървим напред без усложнения, без безпокойства на съвестта; или сякаш е средство да отлагаме „sine die“ необходимото поправяне на поведението, борбата да постигаме благородни цели и, най-вече, върховната цел да се присъединим към Бог.

Бих казал, че е този пътят да бъркаме надеждата с удобството. И знак, че липсва тревогата да постигаме истинското благо, и духовното, и законно материалното; най-високата амбиция се свежда до това да избягваме това, което би могло да промени спокойствието — привидно — на едно посредствено съществуване. Когато душата е плаха, вкочанена, ленива, създанието се изпълва с тънък егоизъм и се задоволява с това дните и годините да минават „sine spe nec meta“, без стремежите, които изискват усилие, без потрепванията на борбата: това, което има значение, е да избягваме риска от неприятностите и от сълзите. Колко сме далеч от това да постигнем нещо, ако сме загубили желанието да го притежаваме, от страх от цената, която трябва да се плати за неговото завладяване!

Има хора, които, желаейки да изтъкнат своята мнима начетеност, пишат долнокачествена поезия за надеждата. Неспособни да посрещат искрено самите себе си и да се обявяват за доброто, свеждат надеждата до мираж, до утопичен идеал, до просто избягване пред тревогите на един труден живот. Надеждата — фалшива надежда — се превръща за тях в едно фриволно неосъществимо желание, което не служи за нищо.