„Исус се спря и заповяда да го повикат“. Някои съвестни хора от навалицата казват на слепеца: „Дерзай, стани, вика те“. Това е християнското призвание! Обаче Божият повик не е само един. Нещо повече, Господ ни търси във всеки миг: „Стани — казва ни, — излез от леността си, от удобството си, от дребнавия си егоизъм, от малките си незначителни проблеми. Откъсни се от земята, ти, който стоиш там отпуснат, тесногръд, безформен. Спечели височина, тежест, обем и свръхестествен поглед“.

Онзи човек „хвърли горната си дреха, стана и дойде при Исуса“. Захвърлил горната дреха! Не знам дали някога си се оказвал във военна зона. На мен се е случвало преди много години да минавам понякога по бойното поле, няколко часа след края на някое сражение; и там, изоставени на земята, имаше завивки, манерки и раници, пълни със семейни спомени: писма и снимки на скъпи хора…! И не принадлежаха на разгромените: бяха на победителите! Всички онези неща представляваха тежест да се тича по-бързо да се преодоляват вражеските позиции. Както за Вартимей да тича след Христос.

Не забравяй, че за да стигнеш до Христос е необходима жертва; да хвърлиш всичко, което заема много място, завивка, раница, манерка. Така ти трябва да напредваш в борбата за Божията слава, в тази война на любов и на мир, с която искаме да разпростираме Христовото царство. За да служиш на Църквата, на Римския Папа и на душите, трябва да бъдеш готов да се откажеш от всичко, което заема много място; да останеш без онази завивка, която е защита в суровите нощи; без онези скъпи семейни спомени; без прохладата на водата. Урок по вяра, урок по любов. Защото Христос трябва да бъде обичан така.