Насаме със себе си или във външното си държане – в поведението към другите, в работата – всеки трябва да се стреми да се намира винаги в присъствието на Бог, водейки диалог, който отвън не се забелязва. По-точно той не се изразява както обикновено с шума на думите, а би трябвало да се забележи в усилията и старанията, които ще положим, за да изпълним добре задачите - както важните, така и незначителните. Ако не действахме с такава упоритост, не бихме били последователни спрямо положението си на Божи чеда, понеже бихме пропилели средствата, които Господ е оставил на наше разположение, за да стигнем „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“^[1].

По време на последната испанска война пътувах често, за да обслужвам като свещеник младите мъже, които бяха на фронта. В един окоп чух разговор, който ми се запечата в главата. Близо до Теруел млад войник говореше за друг – явно нерешителен и малодушен: този тип е като раздвоен! Голяма мъка би ми причинило за когото и от нас да се твърди основателно, че сме непоследователни. Че сме хора, които заявяват, че искат да бъдат истински свети християни, но при изпълнение на своите задължения не проявяват постоянно към Бог присъщите за тях обич и синовна любов. Ако нашите действия се очертават по такъв начин, и ние ще бъдем – и ти, и аз – раздвоени християни.

^[1] Еф. 4:13.