Знаете отлично, защото сте го чували и сте размишлявали над това често, че Исус Христос е нашият образец, образецът на всички християни. На това сте учили и толкова много души, в едно апостолско начинание — човешко отношение с божествен смисъл — което е част от вашето „аз“; и сте го напомняли, когато е било необходимо, служейки си с едно чудесно средство, братското поправяне, за да може който ви е слушал да сравнява своето поведение с това на нашия първороден Брат, Сина на Мария, Божия Майка и наша Майка.

Исус е образецът. Казал го е самият Той: „Discite a me“, поучете се от Мене. И днес желая да ви говоря за една добродетел, която без да е единствената, нито първата, несъмнено действа в християнския живот като солта, която предпазва от разваляне, и представлява мерилото на апостолската душа: добродетелта на святата морална чистота.

Разбира се, богословското братолюбие е най-възвишената добродетел; целомъдрието, все пак, е средството, от което не можем да се абстрахираме, условие „sine qua non“, за да установяваме задушевен диалог с Бог; и когато не го защитаваме, когато не се борим, накрая ставаме слепи; не се вижда повече нищо, защото „душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух“.

Ние искаме да гледаме с чисти очи, оживени от проповядването на Божествения Учител: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Църквата е представяла винаги тези думи като покана към целомъдрие. „Имат чисто сърце“ — пише св. Йоан Златоуст — „онези, които не се чувстват виновни в никакво зло, или онези, които живеят в целомъдрие. Никоя добродетел повече от тази е необходима, за да видим Бог“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 15, 4].