Любовта е вид справедливост, която надскача себе си. Тя изисква първо да си изпълним дълга – започва се с установеното по закона, но после се продължава според принципа на хуманност в справедливостта… Но за да постигнем такава любов, трябва да бъдем много прозорливи, много отзивчиви, много почтителни, много радушни – с една дума да следваме съвета на апостола: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”^[1]. Ако го следваме, значи наистина вече живеем в пълнота любовта, вече изпълняваме заповедта на Исус.

За мен няма по-ярък пример за практическото съчетание на справедливост и любов от поведението на майките. Те еднакво обичат всички свои деца и точно тази любов ги вдъхновява да се отнасят различно към тях – с нееднаква мярка, защото всяко дете е различно. Същото е и при взаимоотношенията с нашите ближни: любовта допълва и усъвършенства справедливостта, защото ни кара да се отнасяме по нееднакъв начин към различните, да се съобразяваме с конкретните обстоятелства, за да дадем радост на тъгуващия, познания на невежия, обич на чувстващия се самотен… Справедливостта постановява на всеки да му се даде неговото, което не значи на всички да се даде едно и също. Утопичният егалитаризъм^[2] е източник на най-големите неправди.

За да действаме винаги като тези добри майки, трябва да забравим за себе си, да не претендираме за нищо друго, освен да служим на останалите подобно на Исус Христос, който проповядваше: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи”^[3]. А за това е нужна твърдата решимост да подчиним своята воля на Божествения модел – да работим за всички, да се борим за вечното щастие и за благоденствието на другите. Не познавам по-добър път към справедливостта от един самопожертвователен живот, отдаден на служението.

^[1] Гал. 6:2.

^[2] Утопична теория за уравниловка на хората, т.е. всички да имат едно и също и към всички да се прилага еднакво отношение – б. пр.

^[3] Мат. 20:28.