По причини, които нямат нищо общо със случая, но са добре известни на Исус, Който ни направлява от дарохранителницата, моят живот ме накара да осъзная по особен начин, че съм Божие дете, и да вкуся радостта да се положа в сърцето на моя Отец, за да удовлетворявам за оскърбленията, за да се пречиствам, за да Му служа, за да разбирам и извинявам всички на основата на Неговата любов и на моето смирение.

Затова сега държа да подчертая необходимостта вие и аз да дойдем на себе си, да се пробудим от тази дрямка на немощност, която толкова лесно ни унася, и отново да осъзнаем – по-дълбоко, а едновремено и по-непосредствено – нашето положение на Божи синове.

Примерът на Исус, Неговото странстване по пътищата на Палестина ни помагат да се изпълним с тази истина. „Ако приемаме човешкото свидетелство – четем в посланието^[1] – Божието свидетелство е по-голямо.” А в какво се състои свидетелството на Бог? Отново свети Йоан ни казва: „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме… Възлюбени, сега сме чеда Божии”.^[2]

През годините се стараех да се осланям – без да се огъвам – на тази радостна реалност. Независимо от обстоятелствата моята молитва бе една и съща, но с различна интонация. Казвах Му: „Господи, ти си ме поставил тук; Ти си ми поверил това или онова нещо и аз се уповавам на Теб. Знам, че си мой Отец и винаги съм виждал малките да се доверяват напълно на своите родители“. Свещеническият опит ми потвърждава, че себеотдаването в Божите ръце подтиква душите да придобиват силна, дълбока и ведра набожност, която ги окуражава да работят винаги с почтени намерения.

^[1] 1 Иоан. 5:9.

^[2] 1 Иоан. 3:1-2.