Втората неделя след Великден ми напомня една стара благочестива традиция от моя край. На този ден, в който литургията приканва да търсим духовната храна – „Ламтете за неподправеното словесно мляко”^[1], имаше обичай Светото причастие да се носи на болните – не само на тежкоболните – та те да могат да изпълнят предписанието за Великден.

В някои големи градове енориите организираха евхаристични процесии. Спомням си, че в годините, когато бях студент, беше обичайно на един площад в центъра на Сарагоса да се разминат три шествия, в които вървяха само мъже – хиляди мъже, носещи големи запалени свещи. Силни и здрави мъже, които придружаваха Исус в Светото причастие с вяра, по-голяма от свещите, които тежаха килограми.

Когато тази нощ се будих няколко пъти, си повтарях като молитва „като новородени младенци”^[2]… Мислех си, че тази покана на Църквата е добре дошла за всички нас, които осъзнаваме, че сме Божи чеда. Защото ни подобава да бъдем много корави, много издържливи и добре закалени, та да можем да влияем на средата, в която се намираме. От друга страна обаче, колко е хубаво да смятаме себе си за младенци по отношение на Бог!

⃰ Проповед, произнесена на 5 април 1964 г., втората неделя след Великден.

[1] 1 Петр. 2:2, начални думи на литургията.

^[2] 1 Петр. 2:2.

Ние сме Божи деца

„Quasi modo geniti infantes, rationabile, sine dolo lac concupiscite“, „Като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко”^[1]. Чудни са тези думи на свети Петър и много добре разбирам защо след тях литургията е добавила: „Радостно пейте на Бога, нашата твърдиня; възклицавайте към Бога Иаковов”^[2], Който е също Господ и наш Отец. Затова предпочитам днес вие и аз да размишляваме, не толкова върху светото тайнство на олтара, което изтръгва от нашето сърце най-възвишените възхвали към Исус, но върху убедеността в нашето Божествено осиновление и какво следва от нея за всички, които искат да живеят християнската си вяра с благородна упоритост.

^[1] Пак там.

^[2] Пс. 80(81):2, начални думи на литургията.