140

Може би до този момент не се бяхме чувствали подтикнати да следваме така отблизо стъпките на Христос. Може би не се бяхме сещали, че можем да присъединим към Неговата изкупителна жертва нашите малки откази – заради нашите грехове, заради греховете на хората от всички времена, заради злодейската деятелност на Луцифер, който продължава да се опълчва на Бог със своето „Няма да Ти служа”. Как бихме сме осмелили да възкликнем нелицемерно: „Господи, боли ме от обидите, които нараняват Твоето любящо сърце”, ако не се решаваме да се лишим от нещо незначително или да Му поднесем дребничка жертва във възхвала на Неговата любов? Покаянието – като истинско удовлетворение за греховете – ни повежда по пътя на отдадеността, на братолюбието. Отдаденост – за удовлетворяване; братолюбие - за да помагаме на другите, както Христос ни е помогнал на нас. Отсега нататък бързайте да обичате. Обичта ще затвори устата ни за жалби и протести. Да, ние често приемаме несгодите, обаче и се оплакваме. И така не само пропиляваме Божията благодат, но и Го обезсърчаваме в бъдеще да иска нещо от нас. „Бог люби оногова, който драговолно дава.”[1] Дава непринудено, воден от любящо сърце, без превземките на някой, чиято отдаденост е сякаш проява на огромно благоволение.

[1] 2 Кор. 9:7.

Препратки към Светото писание
Този параграф на друг език