Бих могъл да продължа да изброявам още куп дребни неща – споменах само тези, които сега ми дойдоха наум – които можеш да използваш през целия ден, за да се доближаваш все повече и повече до Бог, все повече и повече до ближния. Подчертавам, дадох тези примери не защото пренебрегвам големите покайни практики; напротив – те са свети и добри и даже необходими, когато Бог призовава по този път, разчитайки винаги на одобрението на човека, който наставлява душата ни. Но предупреждавам – големите покайни дела носят риск от големи падения, причинени от тщеславието. Докато обратно – с това постоянно желание да угаждаме на Бог в дребните лични битки: например да се усмихваш, когато изобщо не ти е до усмивки (уверявам ви, че в някои случаи една усмивка ни струва повече от един час с власеница), е трудно да налеем масло в огъня на гордостта, на смешната наивност да се мислим за видни герои. Действайки така, ние ще приличаме на дете, едва успяло да подари на баща си нещо нищожно малко, което обаче е прието с огромно задоволство.

Следователно трябва ли един християнин да бъде винаги умъртвлен? Да, ала от любов. Понеже това съкровище на нашето призвание „ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но не се отчайваме; гонени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът.”^[1]

^[1] 2 Кор. 4:7-10.