137

Позволете ми да потвърдя още веднъж пътя, който Бог очаква да измине всеки от нас, когато ни призове да Му служим сред света, за да спомагаме за освещаването на другите и да се освещаваме посредством обичайните занимания. С удивителен здрав разум, пропит същевременно с вяра, свети Павел проповядва, че „в Моисеевия закон е писано: не вързвай устата на вол, който вършее”[1]. И после се пита: „Нима за воловете се грижи Бог? Или казва това главно за нас? – Да, за нас е писано това; защото, който оре, трябва да оре с надежда, и който вършее, трябва да вършее с надежда да получи , каквото очаква.”[2]

Никога християнският живот не се е свеждал до една смазваща плетеница от задължения, която притиска душата с непреодолима сила. Не, той се приспособява съобразно индивидуалните особености – както ръкавицата към ръката, и настоява ние, вършейки обичайните си големи и дребни задачи, да не губим от поглед с помощта на молитвата и умъртвленията свръхестествената цел. Помнете, че Бог обича страстно Своите създания и как ще може да работи магарето, ако не му се дава да яде, ако не му се дава достатъчно време, за да възстанови силите си или ако издържливостта му се пречупва от твърде много удари с тояга? Твоето тяло е като магаренце – точно едно осле бе Божият престол при влизането в Йерусалим – което те носи на гръб по пътищата Божи на земята. Трябва да го обуздаваш, за да не се отклонява от Божите пътеки, а и да го поощряваш, та ходът му да бъде възможно най-радостният и най-бодрият, който може да се очаква от едно магаре.

[1] Втор. 25:4.

[2] 1 Кор. 9:9-10.

Препратки към Светото писание
Този параграф на друг език