Искам да откриете в цялата й дълбочина тази непринуденост на Божественият учител, Който не парадира с покайния си живот, тъй като Той иска същото от теб: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ни въздаде наяве.”^[1]

Така трябва да се упражняваш в духа на покаяние – с поглед, вперен в Бог, и като детето, което показва колко обича баща си, отказвайки се от своите малки съкровища: колелце, войниче без глава, капачка от бутилка. Въпреки че те са почти без стойност, на него му коства много да се реши, но накрая обичта побеждава и то с радост протяга ръка с подаръците.

^[1] Мат. 6:16-18.