Josemaría Escrivá Obras
 
 
 
 
 
 
  Прятели на Бог > Смирение > Параграф 117
117

Позволете ми още веднъж да ви доверя ”частичка“ от моя опит. Отварям ви сърцето си в Божието присъствие в най-абсолютно убеждение, че не съм образец в нищо, че съм парцал, беден инструмент — негоден и глух — с който Господ си послужи, за да покаже с най-голяма очевидност, че Той умее да пише съвършено дори с един крак на масата. Затова, говорейки ви за мен, не ми минава през главата — дори за миг — идеята, че в това, което съм правил и правя, има заслуга от моя страна; и още по-малко претендирам да ви водя по пътя, където Господ е водил мен, защото може прекрасно да се случи Божественият Учител от вас да не иска това, което поиска от мен и което толкова ми помогна да работя безпрепятствено в Божието дело, на което съм посветил целия си живот.

Мога да ви уверя — докосвал съм го със своите ръце, виждал съм го със своите очи — че ако се поверите на Божия промисъл, ако се оставите в Неговите всемогъщи ръце, няма да ви липсват никога средствата, за да служите на Бог, на светата Църква, на душите, без да пренебрегвате никое от вашите задължения, и освен това, ще се радвате на радост и мир, които ”mundus dare non potest“, които притежанието на всички блага на земята не може да даде.

От началото на ”Опус Деи“ през 1928 г., като оставим настрана факта, че не разполагах с никакъв човешки ресурс, никога не съм управлявал лично дори стотинка; и дори не съм се намесвал лично във финансовите въпроси, които по логика се явяват, когато се предприема каквото и да е начинание, в което участват създния — хора от плът и кръв, не ангели — които имат нужда от материални инструменти, за да извършват резултатно работата си.

”Опус Деи“ е имала нужда и мисля, че ще има винаги нужда — до края на времената — от щедрото сътрудничество на много хора, за да поддържа апостолските дейности; от една страна, защото такива дейности не са никога доходоносни; от друга, защото, колкото и да се увеличава броят на онези, които сътрудничат, и колкото и да се увеличава работата на моите чеда, ако има любов към Бог, апостолското начинание се разширява и молбите нарастват. Затова повече от веднъж съм карал чедата си да се усмихват, защото докато ги подтиквах твърдо да отговарят вярно на Божията благодат, ги насърчавах да посрещат с открито лице Господ, за да Го молят за повече благодат и за парите, в брой, от които имахме спешна нужда.

В първите години бяхме лишени дори от належащо задължителните неща. Привлечени от Божия огън, се приближаваха до мен работници, ратаи, университетски студенти... които не знаеха за оскъдицата и бедността, в които се намирахме, защото винаги в ”Опус Деи“, с помощта на Небето, сме се опитвали да работим така, че саможертвата и молитвата да бъдат изобилни и скрити. Обръщайки поглед към онези времена, блика от моето сърце най-искреното отдаване на благодарност: каква сигурност цареше в нашите души! Знаехме, че търсейки Божието царство и неговата справедливост, останалото ще ни се придаде. И мога да ви уверя, че никога не сме се отказвали от никоя апостолска инициатива поради липса на материални ресурси: в правилния момент, по един или друг начин, Бог, наш Отец, със Своя обичаен промисъл правеше да достига до нас всичко, което беше необходимо, за да видим, че Той е винаги ”отличен платец“.

 

 

[Разпечатайте]
 
[Изпращам]
 
[.pdb]
 
[Пращам в архива]
 
Превеждам параграфи до:
Предишен Виждам глава Следваща