Позволете ми още веднъж да ви открия една частица от моя личен опит. Разкривам душата си в присъствието на Бог с пълната убеденост, че не съм изобщо за пример, че съм един парцал, един клет глух и неподходящ инструмент, който Господ е използвал, за да покаже съвсем явно, че Той умее да пише съвършено дори с един крак за маса. Поради това, когато говоря за себе си, през главата ми – ама изобщо – не минава мисълта, че аз имам някаква заслуга за моята дейност и ни най-малко не смятам да ви наложа да следвате пътя, по който ме води Господ, тъй като е съвсем възможно Божественият учител да не поиска от вас това, за което толкова ми е помагал да работя без спънки за делото на Опус Деи, на което съм посветил цялото си съществуване.

Уверявам ви – докосвал съм го с ръцете си, виждал съм го с очите си – ако се доверите на Божието провидение, ако се оставите във всемогъщиге Му ръце, никога няма да ви липсват средствата, за да служите на Бог, на святата Църква, на душите, без да трябва да загърбвате никое от своите задължения, а освен това ще се наслаждавате на такава радост и мир, които не може да ви даде дори притежанието на всички земни блага.^[1]

Още от началото на Опус Деи през 1928 г. не само че не разполагах с никакви земни средства, но и никога лично не съм боравил с пари, нито пряко съм участвал в логичните икономически въпроси, възникващи при всяка работа, където участват хора – от плът и кръв, а не ангели, и където са нужни материални средства, за да се развиват успешно нещата.

Опус Деи е имал нужда и мисля, че винаги ще има нужда – до свършека на света – от щедрото сътрудничество на мнозина, за да издържа апостолското дело. От една страна, защото такива дейности не са никога печеливши, а от друга, защото колкото и да расте, ако разчитаме на Божията любов, броят на съмишлениците и натовареността на моите синове, апостолатът се разраства и нуждите му – също. Затова неведнъж съм предизвиквал смях у моите синове, че както ги приканвах твърдо да следват вярно Божията благодат, така и ги окуражавах да се изправят пред Бог и дръзко да Го молят за повече благодати и за парите, които ни трябваха.

През първите години нямахме дори най-необходимото. Привлечени от Божия огън, идваха при мен работници, занаятчии, хора от университета. Те не знаеха за нашите нужди и претеснения, защото винаги в Опус Деи сме се старали – с Божията помощ – да работим по такъв начин, та жертвите и молитвите да бъдат многобройни и скрити. Като обърна поглед към онова време, от сърцето избликва една гореща благодарност – каква сигурност изпълваше душите ни! Знаехме, че, търсейки Божието царство и Неговата правда, другото ще ни се даде като добавка^[2]. И мога да ви уверя, че няма апостолска инициатива, която да не се е осъществила поради липса на средства. В нужния момент по един или друг начин нашият Бог Отец със Своето обичайно провидение ни осигуряваше необходимото, за да си дадем сметка, че Той винаги е добър платец.

^[1] Срв. Иоан. 14:27.

^[2] Срв. Лук. 12:31.