112
Достатъчно е да си припомним няколко черти на въплътилата се Божия любов и Неговото великодушие докосва душата ни, разпалва ни и благо ни подтиква към едно чувство на съкрушение заради нашето толкова често дребнаво и егоистично поведение.
За Исус Христос няма пречки да се принизи, за да ни възвиси от нищетата в достойнството на Божи синове, на Свои братя. Докато ти и аз често глупаво се възгордяваме от получените дарби и таланти и ги превръщаме в пиедестал, от който се налагаме над другите, сякаш заслугата за някои действия, извършени с относително съвършенство, е само наша. „Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?”[1]
Като разглеждаме отдадеността на Бог и Неговото принизяване – казвам това, за да размишляваме по въпроса, всеки вглъбен в себе си – тщеславието, суетата на горделивеца ни се разкриват като един ужасен грях не за друго, а защото поставят този човек точно на противоположната страна на примера, който Исус ни даде със Своето поведение. Помислете внимателно – Той се унизи, бидейки Бог. Човекът, възгордял се от собственото си аз, желае на всяка цена да се прослави, без да признава, че е направен от недоброкачествена глина.
[1] 1 Кор. 4:7.
Документ, отпечатан от https://escriva.org/bg/amigos-de-dios/112/ (28.03.2024)