Не вярвайте ни най-малко на онези, които ви представят добродетелта на смирението като духовно ограничаване на човека или като доживотно осъждане на тъгуване. Да се чувстваш като глинен съд, скрепен с железни скоби – това е постоянен извор на радост, тъй като означава, че си нещо съвсем мъничко пред Бог: едно дете, един син. А нима има по-голяма радост от радостта на човек, който, давайки си сметка, че е слаб и окаян, същевременно знае, че е и дете Божие? Защо се натъжаваме ние, хората? Защото животът на земята не се развива както на нас ни се иска, защото вечно се появяват пречки, които възпрепятстват или затрудняват задоволяването на нашите претенции.

Такова нещо не се случва, когато душата преживява свръхестествената реалност на Божествената синовност. „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?”^[1] Нека да тъгуват онези, които упорстват и отричат, че са Божи синове – това съм го казвал винаги.

За да приключим, намираме в днешната литургия две молитви, които като стрели трябва да бъдат изстреляни от нашата уста и нашето сърце: „Боже всемогъщи, нека участието в тези Божествени тайни да ни даде благодатта да заслужим небесните дарове“^[2]. И „молим Те, Господи, стори постоянно да Ти служим според Твоята воля”^[3]. Да служим, да служим, деца мои, това е нашият дял; да бъдем „слуги на всички, та в наши дни вярващият народ да расте по заслуги и число”^[4].

^[1] Рим 8:31.

^[2] Молитва в литургията след причастието.

^[3] Молитва за народа в литургията.

^[4] Пак там.