Смирение

За момент ще разгледаме четивата от днешната литургия за Велики вторник, за да можем да различаваме истинското богоуподобяване от мнимото богоуподобяване. Ще говорим за смирението, защото това е добродетелта, която ни помага да разпознаваме едновременно нашата нищета и нашето величие.

Нашата нищета изпъква прекалено ясно. Не говоря за естествените ограничители, за многото грандиозни планове, които си прави човек и които обаче никога няма да осъществи дори заради простата липса на време. Говоря за това, което вършим лошо, за паденията, за грешките, които биха могли да се избягнат, но не се избягват. Постоянно изпитваме нашата собствена неефикасност. Понякога обаче сякаш ни се струпват всички тези неща, сякаш изпъкват по-релефно, за да си дадем сметка колко сме незначителни. Какво да правим?

„Надявай се на Господа”[1], живей с надежда, с любов и вяра – ни съветва Църквата.„Бъди мъжествен”[2]. Какво значение има, че сме създадени от пръст, щом имаме надежда, положена в Бог? И ако в даден момент някоя душа преживява отстъпление, падение – това не е задължително да се случва, се пристъпва към лечение, както се постъпва обикновено във всекидневния живот при телесното здраве, и всичко започва отначало!

⃰ Проповед, произнесена на 6 април 1965 г.

[1] Пс. 26(27):14, който се чете в началото на литургията.

[2] Пак там.

Не сте ли обръщали внимание на семейства, които притежават някаква чуплива декоративна вещ с висока стойност, например ваза, как я пазят, за да не се строши? Докато един ден детето, играейки си, я бута на земята и скъпият спомен става на парчета. Огорчението е голямо, но веднага се пристъпва към оправянето на нещата. Парчетата се сглобяват, залепват се внимателно и накрая поправената ваза отново е така красива както преди.

Но когато предметът е от фаянс или просто от печена глина, са достатъчни няколко железни скоби, които да държат парчетата събрани. И така поправената съдинка придобива съвсем оригинален вид.

Нека пренесем примера в духовния живот. Виждайки нашата нищета и нашите грехове, виждайки нашите грешки – независимо че по Божията милост те са маловажни – нека пристъпим към молитва и кажем на нашия Отец: „Господи, постави на моята окаяност, на моята крехкост, на моето естество от пръст от строшен съд няколко железни скоби и аз – чрез моето съкрушение и Твоята прошка, ще стана по-силен и по-красив отпреди.” Това е една утешителна молитва, която да повтаряме, когато се строши нашият окаян глинен съд.

Нека не ни изненадва, че сме чупливи; нека не се стряскаме, ако установим, че нашето поведение се скършва от едното нищо. Да се уповаваме на Господ, Който ни предлага винаги Своята помощ. „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?”[1] От никого! Ако връзката ни с нашия Небесен Отец е такава, не може да ни е страх от никого и от нищо.

[1] Пак там.

Да слушаме Бог

Ако погледнем в Светото писание, ще видим, че смирението е задължителното изискване, за да сме разположени да слушаме Бог. „Мъдростта е със смирените”[1] обяснява книга „Притчи Соломонови”. Смирение значи да се видим такива, каквито сме – без разкрасители, само истинския образ. И когато си дадем сметка, че едва ли струваме нещо, да се доверим на величието на Бог – в това е нашето величие.

Как добре го съзнаваше Света Богородица, майката на Исус, най-възвишеното създание, което е съществувало и ще съществува на земята! Мария величае мощта на Господ, Който „свали силни от престоли и въздигна смирени”[2]. И възпява, че при нея се е осъществило това Божествено провидение: „Задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове”[3].

Мария се явява свято преобразена в своето пречисто сърце пред смирението на Бог: „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий”[4]. Смирението на Девата е следствие от тази необятна благодат, която започва да се излива с Въплъщението на Второто лице на Света Троица в утробата на неопетнената Му майка.

[1] Притч. 11:2.

[2] Лук. 1:52.

[3] Лук. 1:48

[4] Лук. 1:35.

Когато свети Павел припомня тази тайна, той също се изразява с възторжен химн, на който днес можем дълго да се наслаждаваме: „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна”[1].

Исус Христос, нашият Господ, много често ни дава в Своята проповед примера за Своето смирение: „И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”[2]. Та ти и аз да знаем, че няма друг път, че само искреното съзнаване на нашата нищожност има силата да привлече към нас Божията благодат. „Заради нас Исус дойде да изпитва глад и да дава храна, да изпитва жажда и да утолява жажда; дойде да облече нашето смъртно тяло и да ни премени в безсмъртие, дойде беден, за да ни направи богати”[3].

[1] Фил. 2:5-8.

[2] Мат. 11:29.

[3] Свети Августин, EnarrationesinPsalmos, 49, 19 (PL 36, 577).

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат”[1], поучава свети апостол Петър. Във всяко време, във всяка човешка ситуация, за да живеем богоподобен живот – няма друг път освен пътя на смирението. Да не би Господ да изпитва наслада от нашето унижение? Не! Какво би постигнал с нашето принизяване Този, Който е създал всичко и крепи и управлява цялото творение? Бог желае нашето смирение единствено за да опразним нашето същество, та Той да ни изпълни; иска да не Му поставяме препятствия, та – казвайки го на човешки език – нашето клето сърце да побере повече Негови благодати. Защото този Бог, Който ни вдъхновява да бъдем смирени, е Същият, Който „ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко”[2]. Нашият Господ прави така, че да бъдем Негово притежание. Той е Този, Който извършва в нас истинското богоуподобяване.

[1] 1 Петр. 5:5.

[2] Фил. 3:21.

Врагът - гордостта

А какво спъва истинското богоуподобяване? Гордостта. Това е основният грях, който води до зловредното богоуподобяване. Гордостта ни подтиква да вярваме дори при най-незначителните въпроси на измамата, която сатаната измисли, за да вреди нашите прародители: „Ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло”[1]. В Писанието пише също, че „Начало на гордостта е, кога човек се отдалечи от Господа”[2]. Понеже този порок, веднъж вкоренил се, влияе върху цялото съществуване на човека, докато се превърне в това, което свети Йоан евангелист нарича „гордостта житейска”[3].

Гордост? От какво? Светото писание е събрало едновременно трагични и комични примери, за да заклейми гордостта: „Защо се гордее земя и пепел? И приживе се изхвърлят неговите вътрешности. Дълга болест лекарят пренебрегва: и ето, днес – цар, а утре – умира”[4].

[1] Бит. 3:5.

[2] Сир.10:14.

[3] 1 Иоан. 2:16.

[4] Сир.10, 9:12.

Когато гордостта завладее душата, няма нищо чудно, че след нея – като навързани – идват всички пороци: скъперничеството, невъздържаността, завистта, несправедливостта. Горделивият напразно се мъчи да свали от Неговия трон Бог, Който е милостив към всички създания, та да се настани там той, който действа с каменно сърце.

Трябва да молим Господ да не ни оставя да паднем в това изкушение. Гордостта е най-лошият и най-смешният порок. Ако успее да сграбчи някого с многобройните си миражи, овладеният си придава важност, надува се, възгордява се подобно на жабата от баснята, която толкова се напъва, че накрая се пръсва. Гордостта е неприятна и чисто човешки. Този, който се мисли по-горен от всички и от всичко, постоянно се радва на себе си и презира останалите, които пък му отвръщат с присмех на неговото кухо самомнение.

Когато чуваме да се говори за гордост, може би си въобразяваме едно властно, завоевателно поведение: сред приветствени възгласи победителят минава - като римски император - под триумфалните арки с леко приведена глава, понеже се бои да не би славното му чело да удари белия мрамор.

Да бъдем реалисти. Такава гордост се ражда само в някоя болна фантазия. Ние трябва да се борим срещу други, по-изтънчени и по-чести нейни форми: гордостта да предпочиташ собствените си преимущества пред тези на другите; високомерието в разговорите, в мислите и в жестовете; почти болезнената докачливост, която се чувства засегната от думи и действия, които по никакъв начин не нанасят някаква обида.

Всичко това може да бъде и е едно често срещано изкушение. Човек се мисли за слънцето, за централната ос на всички околни. Всичко трябва да се върти около него. И нерядко прибягва в това свое нездраво желание до симулиране на болка, тъга, болест, та другите да му обръщат внимание и да го глезят.

По-голямата част от конфликтите, които се появяват във вътрешния живот на много хора, са изфабрикувани от въображението – какво ли са казали, какво ли мнение ще си изградят, може би ще ме помислят за… И така клетата душа се измъчва заради своето жалко самолюбие от съмнения, които са безпочвени. В тези нещастни моменти тя изпитва дълго време горчивина и се опитва да предизвика безпокойство и у останалите – понеже не знае да бъде смирена, понеже не се е научила да забравя себе си, за да се отдаде щедро в служба на другите от любов към Бог.

Едно осле за престол

Нека отново да вземем Евангелието. Нека се вгледаме в нашия пример – в Исус Христос.

Апостолите Яков и Йоан посредством майка си отварят дума пред Христос да седнат от дясната и от лявата Му страна. Останалите ученици се възмущават от тях. А нашият Господ какво отговаря? „Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде , за да Му служат, но да послужи и даде душата си откуп за мнозина.”[1]

Друг път, отивайки в Капернаум, Исус – както при други преходи – може би беше вървял пред учениците Си. „И когато Той беше вкъщи, попита ги: за какво разсъждавахте из пътя помежду си? Те мълчаха, понеже из пътя бяха разговаряли помежду си – за кой ли път – кой е по-голям. И като седна, повика дванайсетте и им рече: който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга. И като взе едно дете, изправи го посред тях, прегърна го и им рече: който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема, а който Мене приема, приема не Мене, а Тогова, Който Ме е пратил.”[2]

Не ви ли въодушевява този начин на действие на Исус? За да разберат Неговото учение и да го проумеят напълно, Той им предлага жив пример. Вика едно от децата, които търчат из къщата, и го прегръща. Какво красноречиво мълчаливо действие на нашия Господ! Което казва всичко – Той обича тези, които са като деца. И после добавя, че благодарение на това простодушие, на това духовно смиряване те ще могат да прегърнат Него и Отца, Който е на небесата.

[1] Марк. 10:43-45.

[2] Марк. 9:33-37.

Когато наближава моментът на Неговите страдания и Исус иска да прояви видимо Своята царственост, Той влиза тържествено в Йерусалим, яхнал едно осле! Писано бе, че Месията ще бъде цар на смирението: „Кажете на дъщерята Сионова: ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица и осле, син на подяремница”.[1]

При Тайната вечеря Христос е подготвил всичко, за да се сбогува с учениците Си, докато те спорят за пореден път върху това кой от тази избрана група ще бъде признат за най-главен. Исус „стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, който бе препасал”[2].

Отново проповядва с пример, с дела. Пред учениците, които спорят от гордост и тщеславие, Исус се навежда и с радост извършва работата на слуга. После, когато се връща и сяда на масата, им обяснява: „Знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму.”[3] Мен силно ме трогва тази деликатност на нашия Христос. Защото той не заявява: щом Аз се занимавам с това, наясно ли сте колко повече вие трябва да го правите? Той не поучава надменно, не налага насила, а с обич укорява липсата на великодушие у тях.

Както първите дванадесет, така и нас Господ може да ни подсети, а и постоянно ни подсеща: „Дадох ви пример”[4] за смирение. Станах слуга, та вие да се научите с кротко и смирено сърце да служите на всички хора.

[1] Мат. 21:5; Вж Зах. 9:9.

[2] Иоан. 13:4-5.

[3] Иоан. 13:12-14.

[4] Иоан. 13:15.

Плодовете на смирението

„Колкото си велик, толкова се смирявай, и ще намериш благодат у Господа.”[1] Ако сме смирени, Бог никога няма да ни изостави. Той смирява надменността на горделивия, но спасява смирения. Той освобождава невинния, който ще бъде откупен чрез чистотата на Неговите ръце.[2] Безкрайното милосърдие на Господ не се забавя и се притичва на помощ на зовящия го със смирение. И тогава действа като такъв, какъвто е – всемогъщ Бог. Макар да има много опасности, макар душата да се чувства преследвана, макар да бъде отвсякъде обкръжена от враговете на своето спасение, тя не ще погине. И това не е някакво предание от отминали времена, а се случва и днес.

[1] Сир., 3:18.

[2] Срв. Иов, 22, 29:30.

Като четях днешното литургично четиво, си представих Даниил сред онези гладни лъвове и без песимизъм – понеже не мога да кажа, че всяко отминало време е било по-хубаво от сегашното, защото във всяко време има добро и зло – си мислех, че и в сегашните години се разхождат свободно доста лъвове и ние трябва да живеем в тази среда. Ръмжащи лъвове, които обикалят и търсят кого да разкъсат.[1]

Как да избегнем тези зверове? Дано не ни сполетява същото като Даниил. Аз не смятам всяко нещо за чудо, но харесвам тази величественост у Бог и ми е ясно, че щеше да Му е много по-лесно да уталожи глада на пророка или да сложи храна отпреде му. Но не го направи. Вместо това разпоредил чудодейно от Юдея да дойде друг пророк – Авакум, който да му занесе ядене. На Бог нищо не му струваше да стори това голямо чудо, защото Даниил не се намираше в ямата по своя вина, а беше там несправедливо хвърлен от последователите на дявола, защото служеше на Бог и разрушаваше идолите.

Ние – без зрелищни действия, а с обикновен християнски живот, сеейки мир и радост, трябва също да разрушим много идоли: на неразбирането, на несправедливостта, на невежеството, на човешката претенция за самодостатъчност, която арогантно обръща гръб на Бог.

Не се плашете, не се бойте от никаква злина, дори условията, в които работите, да са ужасни и вашето положение – по-лошо от това на Даниил в ямата с кръвожадните животни. Ръцете на Бог са все така могъщи и, ако е необходимо, ще сторят чудеса. Да бъдем винаги верни! Верни на учението на Христос – с една обичлива, съзнателна и радостна вярност, и убедени, че днешните години не са по-лоши от миналите векове, а пък Господ си е все Същият.

Познавах се с един възрастен свещеник, който казваше за себе си с усмивка: аз съм винаги спокоен, съвсем спокоен. Такива трябва да бъдем и ние постоянно – сред света, обкръжени от гладни лъвове, ала без да губим мира и нашето спокойствие. Винаги с любов, вяра и надежда, без никога да забравяме, че – ако е нужно – Господ ще извърши чудеса.

[1] Вж. 1 Петр. 5:8.

Напомням ви, че ако сте искрени, ако се показвате такива, каквито сте, ако се стремите към богоуподобяване чрез смирението, а не чрез гордостта, вие и аз ще се чувстваме уверени във всяка обстановка, ще можем да разправяме винаги за своите победи и ще се наречем победители, укрепени с тези съкровени победи на Божията любов, които носят спокойствието, щастието на душата, толерантността.

Смирението ще ни подбуди да извършим велики дела, но при условие да не загърбваме съзнаването на нашата нищета и да сме убедени в нашата духовна бедност, която се увеличава с всеки изминал ден. „Приеми без колебания, че си слуга, задължен да изпълнява безброй задачи. Не се хвали, че си наречен Божие чедо – нека признаем тази благодат, но да не забравяме за нашата природа; не се възгордявай, ако си се проявил като добър слуга, защото си сторил това, което е трябвало да направиш. Слънцето си върши работата, луната се подчинява, ангелите изпълняват мисията си. Инструментът, който Господ избра за езичниците, казва: „Не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия” (1 Кор. 15, 9). Ние също не бива да искаме сами да се хвалим”[1] с нашите заслуги – винаги жалки.

[1] Свети Амброзий, ExpositioEvangeliisecundumLucam (Изложение на Евангелие от Лука – б. пр.), 8, 32 (PL 15, 1774).

Смирение и радост

Освободи ме от всичко лошо и лукаво в човека.[1] Отново текстът от литургията ни говори за истинското богоуподобяване – посочва ни лошото тесто, от което сме направени, и всички злостни склонности; а после умолява: „Прати Твоята светлина и Твоята истина да ме водят и да ме доведат на Твоята свята планина”[2]. Не се притеснявам да ви призная, че се развълнувах, докато четях тези думи от четивата по време на литургия.

Какво трябва да правим, та да придобием това добро богоуподобавяне? В Евангелието четем, че Исус „по Иудея не искаше да ходи, понеже иудеите търсеха да Го убият”[3]. Той, Който само с един акт на волята Си можеше да унищожи Своите врагове, използваше човешките средства. Той, Който е Бог и само да решеше, щеше да промени обстоятелствата, ни остави един прекрасен пример – не отиде в Юдея. „Рекоха братята Му: замини оттук и иди в Иудея, за да видят и Твоите ученици делата, що вършиш”.[4] Те искаха да направи нещо извънредно. Забелязвате ли? Давате ли си сметка, че това е един урок върху „истинското богоуподобяване“ и върху „мнимото“?

Истинско богоуподобяване: „Ще се уповават на Тебе – се пее при принасянето на даровете – ония, които познават Твоето име, понеже Ти не оставяш ония, които Те търсят, Господи”[5]. И радостта изпълва този глинен съд, скрепен със скоби, защото Ти не си забравил молитвата на бедните[6], на смирените.

[1] Срв. Пс. 42(43):1; псалм преди четенето на Евангелието по време на литургия.

[2] Пс. 42(43):3; псалм преди четенето на Евангелието по време на литургия.

[3] Иоан. 7:1.

[4] Иоан. 7:3.

[5] Пс. 9:11.

[6] Срв. Пс. 9:13.

Не вярвайте ни най-малко на онези, които ви представят добродетелта на смирението като духовно ограничаване на човека или като доживотно осъждане на тъгуване. Да се чувстваш като глинен съд, скрепен с железни скоби – това е постоянен извор на радост, тъй като означава, че си нещо съвсем мъничко пред Бог: едно дете, един син. А нима има по-голяма радост от радостта на човек, който, давайки си сметка, че е слаб и окаян, същевременно знае, че е и дете Божие? Защо се натъжаваме ние, хората? Защото животът на земята не се развива както на нас ни се иска, защото вечно се появяват пречки, които възпрепятстват или затрудняват задоволяването на нашите претенции.

Такова нещо не се случва, когато душата преживява свръхестествената реалност на Божествената синовност. „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?”[1] Нека да тъгуват онези, които упорстват и отричат, че са Божи синове – това съм го казвал винаги.

За да приключим, намираме в днешната литургия две молитви, които като стрели трябва да бъдат изстреляни от нашата уста и нашето сърце: „Боже всемогъщи, нека участието в тези Божествени тайни да ни даде благодатта да заслужим небесните дарове“[2]. И „молим Те, Господи, стори постоянно да Ти служим според Твоята воля”[3]. Да служим, да служим, деца мои, това е нашият дял; да бъдем „слуги на всички, та в наши дни вярващият народ да расте по заслуги и число”[4].

[1] Рим 8:31.

[2] Молитва в литургията след причастието.

[3] Молитва за народа в литургията.

[4] Пак там.

Погледнете Мария. Няма друго създание, което да е приело с по-голямо смирение Божите планове. Смирението на „рабинята Господня”[1] ни дава основание да я призоваваме като „причина на радостта ни”. Ева, след като съгреши - като искаше в безумието си да стане равна на Бог - се криеше от Господ и се срамуваше; беше тъжна. Мария, като признава, че е Господня рабиня, става майка на Божието слово и се изпълва с радост. Нека тази нейна радост – на добра майка, да обхване всички нас. Нека да заприличаме в това на нея – на Света Богородица, и по този начин ще почнем да приличаме повече на Христос.

[1] Лук. 1:38.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език