„Защото те ще видят Бога“

Знаете отлично, защото сте го чували и сте размишлявали над това често, че Исус Христос е нашият образец, образецът на всички християни. На това сте учили и толкова много души, в едно апостолско начинание — човешко отношение с божествен смисъл — което е част от вашето „аз“; и сте го напомняли, когато е било необходимо, служейки си с едно чудесно средство, братското поправяне, за да може който ви е слушал да сравнява своето поведение с това на нашия първороден Брат, Сина на Мария, Божия Майка и наша Майка.

Исус е образецът. Казал го е самият Той: „Discite a me“, поучете се от Мене. И днес желая да ви говоря за една добродетел, която без да е единствената, нито първата, несъмнено действа в християнския живот като солта, която предпазва от разваляне, и представлява мерилото на апостолската душа: добродетелта на святата морална чистота.

Разбира се, богословското братолюбие е най-възвишената добродетел; целомъдрието, все пак, е средството, от което не можем да се абстрахираме, условие „sine qua non“, за да установяваме задушевен диалог с Бог; и когато не го защитаваме, когато не се борим, накрая ставаме слепи; не се вижда повече нищо, защото „душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух“.

Ние искаме да гледаме с чисти очи, оживени от проповядването на Божествения Учител: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Църквата е представяла винаги тези думи като покана към целомъдрие. „Имат чисто сърце“ — пише св. Йоан Златоуст — „онези, които не се чувстват виновни в никакво зло, или онези, които живеят в целомъдрие. Никоя добродетел повече от тази е необходима, за да видим Бог“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 15, 4].

Христовият пример

Исус, наш Господ, през земния Си живот е бил покриван с обиди, отнасяли са се зле с Него по всички възможни начини. Спомняте ли си? Казват, че се държи като бунтовник и твърдят, че е обладан от бяс. Друг път тълкуват зле проявите на безкрайната Му Любов и Го обвиняват, че е приятел на грешниците.

По-късно на Него, Който е самото покаяние и въздържаност, Му натякват, че посещава угощенията на богаташите. Освен това Го наричат презрително „fabri filius“, син на занаятчията, на дърводелеца, сякаш е обида. Позволява да Го наричат многоядец и винопиец… Оставя да Го обвиняват във всичко, с изключение на това, че не е целомъдрен. По тази тема им е затворил устата, защото иска ние да запазим Неговия пример без сенки: чудесен пример за морална чистота, за невинност, за светлина, за любов, способна да изгори целия свят, за да го пречисти.

Обичам да правя препратки към святата морална чистота, съзерцавайки поведението на Господ. Той прояви явно голямо внимание, преживявайки тази добродетел. Забележете това, което предава св. Йоан, когато Исус, „fatigatus ex itinere, sedebat sic supra fontem“, уморен от път, седеше си при извора.

Отворете очите на душата и приемете спокойно сцената: Исус Христос, „perfectus Deus, perfectus homo“ [Атанасиевски символ на вярата], е уморен от пътя и от апостолския труд, както може би се е случвало и на вас понякога, дотам да се чувствате изтощени, да не можете повече. Трогателно е да видим Божествения Учител така изпитван. Освен това е гладен: учениците са отишли в близкото село, за да потърсят нещо за ядене. И е жаден.

Но повече от телесната умора Го изгаря жаждата за душите. Затова, когато пристига самарянката, грешна жена, свещеническото Сърце на Христос се раздава неуморно, за да възстанови изгубената овца; забравя умората, глада, жаждата.

Господ бил ангажиран в онова велико дело на братолюбие, когато се върнали апостолите от града, „mirabantur quia cum muliere loquebatur“, учудили се, че разговаря с жена. Какво внимание! Защото обичал толкова много очарователната добродетел на святата морална чистота, която ни помага да бъдем по-силни, по-великодушни, по-плодотворни, по-способни да работим за Бог, по-способни на велики неща!

„Тази е волята Божия: да бъдете осветени…, всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест, а не в похотна страст, както и езичниците, незнаещи Бога“. Принадлежим изцяло на Бог, с душа и тяло, плът и кръв, сетива и способности. Да Му казваме с доверие: Исусе, пази нашето сърце, за да бъде голямо, силно и нежно сърце, обичливо и внимателно, преливащо от братолюбие заради Теб, за да служим на всички души!

Нашето тяло е свято; „Божи храм“ — го определя св. Павел. Възклицанието на апостола довежда отново до паметта ми универсалния повик към святост, който Божественият Учител отправя към хората: „Estote vos perfecti sicut et Pater vester caelestis perfectus est“, бъдете съвършени, както е съвършен небесният ваш Отец. От всички, без дискриминации от никакъв род, Господ иска да отговарят на благодатта; от всеки, в хармония с личното му положение, изисква практиката на добродетелите на Божиите чеда.

Затова, напомняйки ви, че християнинът трябва да спазва съвършено целомъдрие, се обръщам към всички: към ергените, които трябва да преживяват абсолютно въздържание; и към женените, които живеят целомъдрено, изпълнявайки задълженията на състоянието си.

Когато имаме Божия дух, целомъдрието не е досадна и унизителна тежест. И едно радостно твърдение: любовта, владеенето, победата над себе си не идват от плътта, нито от инстинкта; произхождат от волята, най-вече, ако е единена с волята на Господ. За да бъдем целомъдрени — а не просто въздържащи се или честни — трябва да подчиняваме плътските страсти на разума поради една възвишена причина, поради импулс на Любов.

Сравнявам тази добродетел с крилете: тя ни позволява да предаваме заповедите, божественото истинско учение във всички среди на земята, без страх, че ще бъдем окаляни. Крилете, дори тези на величествените птици, които стигат чак над облаците, са тежки, и то много. Но без криле не бихме могли да летим. Набийте си го добре в ума, решени да не отстъпвате, ако усетите остена на изкушението, което се промъква, представяйки моралната чистота като непоносима тежест: кураж, по-нагоре! Към слънцето, докато достигнете Любовта!

Да носим Бог в телата си

Винаги ме е карало да страдам отношението на някои — толкова много — които избират моралната нечистота като постоянна схема на своите насърчения; установявал съм при много души, че получават обратен резултат на този, на който се надяват, защото става дума за материя, по-лепкава от смола, и деформира съвестите с комплекси или страхове, сякаш чистотата на душата е почти непостижима цел. Ние, обратно, трябва да говорим за святата морална чистота с позитивни и чисти разсъждения, със скромни и ясни думи. Да говорим на тази тема означава да говорим за Любовта. Току-що ви казах, че ми помага в това прибягването към пресвятата човешкост на Господ, към неизразимото чудо на Бог, Който се смирява дотам да стане човек и Който не смята за накърняване това, че е взел тяло като нашето, с всичките му ограничения и немощи, с изключение на греха, и всичко това, защото ни обича до лудост. Неговото нихилиране не Го снижава; обаче издига нас и ни обожествява в тялото и в душата. Да отговаряме „да“ на Любовта, с чиста, горяща и подредена обич: това е добродетелта на целомъдрието.

Трябва да извикаме на целия свят, с уста и със свидетелството на поведението ни: да не тровим сърцето, сякаш сме бедни зверове, завладяни от най-ниските инстинкти. Така се изразява един християнски писател: „Обърнете внимание, че не е малко човешкото сърце, защото обгръща много неща. Измервайте неговата големина не по физическите размери, а по силата на неговата мисъл, способна да достигне познанието на толкова много истини. В сърцето е възможно да подготвим пътя на Господ, да очертаем права пътека, за да минава оттам Божието Слово и Мъдрост. С честно поведение, с безупречни дела подготвяйте пътя на Господ, изгладете пътеката, за да може Божието Слово да върви във вас, без да се спъва, и да ви даде познанието на Своите тайни и на Своята истина“ [Ориген, In Lucam homiliae, 21].

Свещеното Писание ни казва, че величественото дело на освещаването, тайната и великолепна задача на Утешителя, се извършва в душата и в тялото. „Нима не знаете, че тялата ви са Христови членове?“ — възкликва апостолът. „И тъй, да взема ли членовете на Христа и да ги направя членове на блудница? … Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си“.

Някои, когато чуят да се говори за целомъдрие, се усмихват. Това е смях — гримаса — без веселие, безжизнен, на хора с деформиран манталитет. Казват: „Почти никой не вярва вече на тези неща!“. На младежите, които ме придружаваха в кварталите и в болниците на мадридската периферия — изминали са вече толкова много години — обичайно казвах: „Мислете, че има минерално царство; идва след това растителното царство, по-съвършено, защото към съществуването се е добавил животът; и после животинското царство, образувано от същества, надарени почти винаги с чувствителност и двигателност“.

Обяснявах, може би по не толкова академичен, но изразителен начин, че би трябвало да учредим друго царство, човешкото, на човешките същества, защото рационалното създание притежава възхитителен разум, искра от божествената мъдрост, която му позволява да разсъждава самостоятелно; и притежава онази прекрасна свобода, посредством която може да приеме или отхвърли нещо, по своя воля.

В това царство на хората — обяснявах с опита, който ми идваше от един изобилен свещенически труд — за един нормален човек проблемът секс заема четвърто-пето място. Първо са стремежите на духовния живот, свойствен на всеки; веднага след това идват много въпроси, които интересуват всеки нормален мъж и всяка нормална жена: собственият баща, майка, семейното огнище, децата; след това, своевременно, професията; накрая, на четвърто—пето място, се явява сексуалният импулс.

Затова, когато съм се запознавал с хора, които са правели от секса централна тема на разговора си, на интересите си, винаги съм мислил, че са ненормални, бедни несретници, може би болни. И добавях — предизвиквайки и малко веселие сред младежите — че за тези нещастници ми е толкова жал, както би ми било жал за деформирано дете с голяма, голяма глава, с един метър обиколка. Това са нещастни индивиди, на които не трябва да липсва — заедно с нашата молитва — братска състрадателност, защото желаем да оздравеят от своето тъжно заболяване; още повече, че очевидно, няма да бъдат никога нито повече мъже, нито повече жени от тези, които не са обсебени от секса.

Целомъдрието е възможно

Всички имаме плътски страсти; всички се натъкваме на едни и същи трудности, на всякаква възраст и затова трябва да се борим. Помнете какво пишел св. Павел: „Datus est mihi stimulus carnis meae angelus Satanae, qui me colaphizet“, даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето; плъският стимул се бунтува, като сатанински ангел, който го бие по лицето, защото иначе той би се възгордял.

Не можем да живеем чист живот без божествената помощ. Бог иска да бъдем смирени и да молим за Неговата помощ. Трябва да умоляваш с упование Девата, сега, в самотата, изпълнена с компания, на твоето сърце, без звука на думите: „Майко моя, това бедно сърце се бунтува глупаво… Ако ти не ме закриляш…“. Тя ще ти помогне да го запазиш чисто и да изминеш пътя, който Бог е приготвил за теб.

Чеда мои, иска се смирение, смирение. Да се научим насериозно да бъдем смирени! За да пазим Любовта, е необходимо да бъдем благоразумни, да бдим внимателно и да не се оставяме да бъдем завладяни от страха. Сред класическите духовни автори има много, които сравняват беса с ядосано куче, държано на верига: ако не се приближаваме, няма да ни ухапе, макар да ръмжи постоянно. Ако култивирате в душите си смирението, със сигурност ще избягвате поводите, ще реагирате със смелостта да избягате; и ще търсите всеки ден помощта на Небето, за да напредвате грациозно по една пътека като влюбени.

Който се е оставил да бъде покварен от похотта на плътта, духовно е неспособен да напредва, неспособен е на добро дело, той е сакат, захвърлен там като парцал. Никога ли не сте виждали онези болни от прогресивна парализа, неспособни на нищо, които не могат да стоят на крака? Понякога не са дори в състояние да движат глава. Същото нещо се случва в свръхестествената сфера на този, който не е смирен и се е отдал страхливо на похотта. Не вижда, не чува, не разбира нищо. Парализиран е и като обезумял. Всеки от нас трябва да призовава Господ и Неговата Майка и да моли да ни дадат смирение и решимост да прибягваме набожно към божествения лек на изповедта. Не позволявайте в душата ви да се загнездва огнище на разложение, колкото и малко да е. Говорете за това! Когато водата тече, е бистра; когато застоява, образува локва, пълна с отвратителна мръсотия, и от питейна вода се превръща в нечист бъркоч.

Вие всички знаете добре, като мен, че целомъдрието е възможно и е източник на радост; известно ви е също, че изисква от време на време малко борба. Да чуем отново св. Павел: „С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“. Ти викай по-силно, ако е необходимо, но да не прекаляваме: „Sufficit tibi gratia mea“, стига ти Моята благодат, ни отговаря Господ.

Забелязах веднъж как блестяха очите на един атлет пред препятствията, които трябваше да посрещне. И каква победа! Гледайте как владее трудностите! Така ни съзерцава Бог, наш Господ, Който обича нашата борба. От друга страна, ще бъдем винаги победители, защото не ни отказва никога всемогъществото на Своята благодат. Няма значение тогава, че имаме да се борим, защото Той не ни изоставя.

Това е борба, не отказ; да отговорим на врага с едно радостно твърдение, със свободно и весело отдаване. Твоето поведение не трябва да се ограничава до това да избягва паденията, повода за грях. Не трябва да се свежда по никакъв начин до едно студено и математическо отрицание. Убедил ли си се, че целомъдрието е добродетел и че като такава трябва да расте и да се усъвършенства? Не стига, повтарям, да бъдем въздържани всеки според своето състояние: трябва да живеем целомъдрено, с героична добродетел. Такова отношение изисква положителен акт, с който приемаме охотно божествената молба: „Praebe, fili mi, cor tuum mihi et oculi tui vias meas custodiant“, синко, дай си Мен сърцето и очите ти да гледат Моите пътища.

Питам те сега: как посрещаш тази борба? Знаеш добре, че ако водиш борбата от началото, вече си победител. Отдалечи се незабавно от опасността, веднага щом усетиш първите знаци на страстта и дори по-рано. Говори веднага с този, който те ръководи; по-добре, говори преди това, ако е възможно, защото ако си разкриеш сърцето, отваряйки го широко, няма да претърпиш поражение. Едно деяние след друго формират навик, наклонност, пригодност. Затова е нужно да се борим, за да придобием навика на добродетелта, навика на умъртвяването на плътските страсти, за да не отблъснем Любовта на Любовите.

Да размишляваме върху предупреждението на св. Павел към Тимотей: „Te ipsum casta custodi“, пази себе си чист, за да бъдем и ние винаги бдителни, решени да пазим съкровището, което Бог ни е поверил. В хода на живота ми колко хора съм чувал да възкликват: „Ако бях отсякъл в началото!“. И го казваха изпълнени със скръб и със срам.

Да даряваш цялото си сърце

Трябва да ви напомня, че няма да намерите щастие извън християнските си задължения. Ако ги изоставите, ще ви остане ужасно угризение и ще бъдете нещастници. Дори нещата, които най-лесно носят малко щастие, могат да станат горчиви като жлъчка, кисели като оцет, отвратителни като отрова.

Вие и аз, заедно, да доверим на Исус: „Господи, аз се решавам да се боря и знам, че Ти не губиш битки; разбирам, че ако понякога претърпявам поражение, то е, защото съм се отдалечил от Теб. Вземи ме за ръка и не ми се доверявай, не ме оставяй!“.

Може би ще си помислите: „Отче, но аз съм толкова щастлив; аз обичам Исус Христос; макар че съм направен от глина, желая да достигна до светостта, с помощта на Бог и на Неговата пресвята Майка“. Не се съмнявам в това; искам само да те предпазя с тези насърчения в случай, че възникнат трудности.

Освен това, трябва да ти повторя, че съществуването на християнина — твоето и моето — е Любов. Нашето сърце е родено, за да обича, и когато не му се дава чиста, бистра и благородна обич, си отмъщава и се изпълва с нечестие. Истинската любов към Бог — и следователно, чист живот — е еднакво далеч от чувствеността и от нечувствителността, от сантименталността, както от отсъствието или от закоравялостта на сърцето.

Мъка е да нямаш сърце. Нещастни са онези, които никога не са се научили да обичат нежно. Ние, християните, сме влюбени в Любовта: Господ не ни иска студени, сковани, като нечувствителна материя. Иска ни пропити с обичта към Него. Който се отказва заради Бог от някоя човешка любов, не е самотник, като някои тъжни, нещастни и унили хора, които са презряли великодушието да обичат чисто.

Човешка любов и целомъдрие

За да поддържам жив контакта с моя Господ, както съм ви обяснявал често, са ми били полезни — нямам трудности да го доверя — и народните песни, които говорят почти винаги за любов: наистина ми харесват. Аз и някои от вас бяхме избрани от Господ, за да бъдем изцяло Негови; и ние тълкуваме в божествен смисъл благородната любов на песните на хората. Направил го е Светият Дух в „Песен на Песните“; правили са го великите мистици от всяко време.

Помните, например, тези стихове на светицата от Авила: „Ако искаш аз да почивам, / искам от любов да почивам; / ако ми заповядаш да работя, / искам да умра, работейки. / Кажи, сладка Любов, кажи: / какво искаш да направиш от мен?“ [св. Тереза Исусова, Vuestra soy, para vos nací. Poesías, 5, 9] или онази песен на св. Йоан Кръстни, която започва по очарователен начин: „Едно самотно овчарче е натъжено, / лишено от удоволствие и задоволство, / мисълта отива към неговата пастирка / и гърдите са ранени от любов“ [св. Йоан Кръстни, Otras canciones a lo divino de Cristo y el alma. Poesías, 10].

Човешката любов, когато е чиста, произвежда в мен безкрайно уважение, неизказана почит. Как да не уважаваме святата, благородна любов на родителите ни, на които дължим голяма част от приятелството си с Бог? Аз благославям тази любов с двете ръце и когато ме питат защо казвам „с двете ръце“, моят незабавен отговор е: „Защото нямам четири!“.

Да бъде благословена човешката любов! Обаче от мен Господ поиска повече. Твърди го католическото богословие, че да се отдадеш на Исус заради небесното царство и, чрез Исус, на всички хора, е нещо по-възвишено от съпружеската любов, макар че бракът е тайнство, и то „sacramentum magnum“.

Във всеки случай, всеки от своето място, според призванието, което Бог му е отпечатал в душата — ерген, женен, вдовец, свещеник — трябва да се старае да преживява внимателно целомъдрието, което е добродетел за всички и което от всички изисква борба, внимание, усърдие, твърдост и онзи финес, който се придобива, само когато застанем до влюбеното Сърце на Христос на кръста. Не се притеснявайте, ако понякога усещате изкушението да ви залага клопки. Едно е да усещаш, друго е да се съгласяваш. Изкушението може да бъде лесно отблъснато, с Божията помощ. Това, което не е удачно никога, е да разговаряш с него.

Средствата, за да побеждаваме

Да видим сега какви средства имаме ние, християните, за да побеждаваме в борбата за опазването на целомъдрието: не като ангели, а като здрави, силни, нормални жени и мъже! Почитам с цялото си сърце ангелите, чувствам се присъединен към Божията войска от голяма набожност; но не ми харесва сравнението с тях, защото ангелите имат различна природа от нашата и подобно сравнение би било безпорядък. В много среди е станал обичаен климат на чувственост, който, съединен с объркването на истинското учение, подтиква толкова много хора да оправдават всяко отклонение или поне да търпят с безразличие безпътни нрави от всякакъв вид.

Трябва да бъдем колкото е възможно по-чисти в тялото, но без да се страхуваме от него, защото сексът е нещо свято и благородно — кара ни да участваме в съзидателната власт на Бог — и е нареден на брака. Така вие, чисти и свободни от страхове, с вашето поведение ще свидетелствате как святата морална чистота е възможна и прекарасна.

На първо място, ще се ангажираме да направим по-фина съвестта си, колкото е необходимо, за да имаме сигурността, че сме придобили добро формиране, различавайки добре между внимателната съвест — която е истинска Божия благодат — и педантичната съвест, която е съвсем различно нещо.

Защитавайте грижливо целомъдрието и другите добродетели, които го придружават — скромността и благоприличието — които са негови пазители. Не пренебрегвайте с лекота норми, които са толкова резултатни, за да се поддържаме достойни за Божия поглед: внимателното пазене на чувствените сетива и на сърцето; куража — куража да бъдем „страхливци“ — за да избягваме поводите за грях; практикуването на тайнствата, по специален начин изповедта; пълната искреност в личното духовно ръководство; разкаянието, съкрушението на сърцето, обезщетяването след паденията. И всичко това проникнато от нежна набожност към нашата Майка, за да ни измоли от Бог дара на един свят и чист живот.

Ако за нещастие паднем, е нужно да ставаме отново веднага. С Божията помощ, която няма да липсва, ако се използват средствата, трябва да стигнем колкото се може по-бързо до покаянието, до смирената искреност, до обезщетяването, за да може моментното поражение да се превърне в една голяма победа на Исус.

Свиквайте да водите борбата в точки, далечни от главните стени на цитаделата. Не могат да се правят акробатични номера на границата със злото: трябва да избягваме решително доброволното „замесване“, трябва да отблъскваме дори най-малката липса на любов; и трябва да подхранваме безпокойството на едно християнско апостолско дело, постоянно и плодотворно, което има в святата морална чистота своята поддръжка и също един от своите най-характерни плодове. Накрая, трябва да се използва времето в усилен и отговорен труд, търсейки винаги Божието присъствие, за да не можем никога да забравяме, че сме били откупени на велика цена и че сме храмове на Светия Дух.

Какви други съвети мога да ви дам? Онези, които винаги са помагали на християните, които са искали да следват наистина Христос и които вече били приложени от първите, които приели Исусовото поучение: усърдните взаимоотношения с Господ в Евхаристията, синовното призоваване на преблажената Дева, смирението, въздържаността, умъртвяването на чувствените сетива — „защото не е удачно да гледаме това, което не е позволено да желаем“, предупреждавал св. Григорий Велики [св. Григорий Велики, Moralia, 21, 2, 4] — и покаянието.

Ще ми кажете, че това обобщава целия християнски живот. Разбира се, не можем да разделяме моралната чистота, която е любов, от същността на нашата вяра, която е братолюбие, обновено влюбване на Бог, Който ни е създал, Който ни е изкупил и Който ни взема постоянно за ръка, макар че в много случаи не се досещаме за това. Не може да ни изостави. „Сион казваше: „Остави ме Господ и Бог мой ме забрави!“. Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя“. Не ви ли вдъхват безкрайна радост тези думи?

Обикновено твърдя, че има три неща, които изпълват със задоволство на земята и които дават вечното щастие на небето; те изискват твърда, внимателна, радостна и безспорна вярност: вярата, призванието, което всеки е получил, и моралната чистота. Който остава заплетен в трънаците на пътя — чувствеността, надменността… - ще остане там по своя воля и ако не се поправя, ще бъде нещастник, който е обърнал гръб на Христовата Любов.

Отново казвам, че всички имаме несъвършенства. Но нашите несъвършенства не трябва никога да ни отдалечават от Любовта към Бог, нещо повече — ще ни карат да намираме прибежище в Любовта, ще ни въвеждат в лоното на божествената доброта, както древните воини се намъквали в доспехите си. Онзи вик: „Ecce ego, quia vocasti me“ — повика ме, ето ме! — е нашата защита. Не трябва да се отдалечаваме от Бог, когато откриваме своите крехкости; можем да се борим с нашите несъвършенства, именно защото Бог се уповава на нас.

Как ще можем да преодоляваме такива низости? Отново настоявам, защото въпросът е от основно значение: със смирението и искреността в духовното ръководство и в тайнството на покаянието. Идете с отворено сърце при този, който има задачата да ориентира душата ви; не го затваряйте, защото ако влезе там немият бяс, после е трудно да го изгоните.

Простете настойчивостта ми, но смятам за нещо, от което не можем да се абстрахираме, това да се жигоса във вашия разум, че смирението и — негово непосредствено последствие — искреността обединяват помежду си всички други средства и са основа на резултатност за победата. Ако немият бяс влезе в някоя душа, опропастява всичко; обаче, ако го изхвърлим навън незабавно, всичко успява добре, животът протича правилно. Да се опитваме тогава да бъдем винаги „брутално“ искрени, без да бъдем неблагоразумни или невъзпитани.

Искам да е ясно едно нещо: сърцето и плътта не ме притесняват толкова, колкото ме безпокои надменността. Бъдете смирени! Когато мислите, че вашата правота е неоспорима, означава, че сте далеч от истината. Идете към духовното ръководство с открита душа; не я затваряйте, защото — повтарям — там би влязъл немият бяс, който е труден после за изкарване.

Спомнете си за онзи беден обсебен от бяс, когото учениците не успели да освободят. Само Господ придобил неговото освобождение, с молитва и пост. В този случай Божественият Учител извършил три чудеса: първото, да даде отново слуха, защото когато сме завладяни от немия бяс, душата отказва да слуша; второто, да даде отново говора; и третото, да изгони беса.

Казвайте първо това, което не бихте искали да се знае. Долу немият бяс! Един малък проблем, настоявайки в заобикалянето му, се превръща в лавина, както се случва със снега, и ще останете пленени от него. Защо? Отворете душата! Гарантирам ви щастие, сиреч вярност към християнския път, ако сте искрени. Яснота и простодушие са абсолютно необходими разположения; трябва да отворим душата, да я разтворим широко съвсем, за да влязат там Божието слънце и топлината на Любовта.

Това, което отдалечава от една пълна искреност, не е винаги някой мътен мотив; понякога стига някоя грешка на съвестта. Някои хора са формирали — деформирали — съвестта си дотам, че немотата, липсата на простодушие им се струва правилно нещо: мислят, че е добре да се мълчи. Случва се и на души, които са получили добра подготовка, които познават Божиите неща; може би точно затова намират причини, за да бъдат убедени, че е удачно да се мълчи. Но се мамят. Искреността е винаги необходима; не струват извинения, дори да изглеждат добри.

Да завършим този миг на разговор, в който ти и аз отправихме молитвата си към Отца, молейки Го да ни даде благодатта да преживяваме щастливото утвърждаване на християнската добродетел на целомъдрието.

Да Го помолим за нея чрез застъпничеството на Богородица, която е непорочната морална чистота! Да идем при нея — „tota pulchra“ — следвайки съвета, който давах преди вече много години на онези, които се чувстваха несигурни във всекидневната борба да бъдат смирени, чисти, искрени, весели, великодушни: „Сякаш всички грехове на твоя живот са се изправили на крака. Не падай духом! Призови по-скоро Майка си, св. Мария, с вяра и себеотдаване на дете. Тя ще донесе покой на душата ти“ [„Духовни съображения“, Куенка 1934. стр. 53].