Да живееш пред Бог и пред хората

Събрани сме тук, „в пълно единство”[1], единени в молитвата и в намеренията, готови да започнем този разговор с Господ с подновеното желание да бъдем плодотворни инструменти в Неговите ръце. Пред Исус в Светото причастие – колко се радвам да изповядам публично вярата си в реалното присъствие на Господ в Евхаристията – развийте във вашите сърца стремежа да излъчвате с молитвата си мощни импулси, които да достигнат до всички краища на земята, до най-отдалеченото кътче на планетата, където има човек, щедро посветил своето съществуване в служба на Бог и на душите. Понеже благодарение на неописуемата действителност на общението на светците ние всички сме сътрудници – свети Йоан казва спомощници[2] – в задачата да разпространяваме истината и мира Господни.

Разумно е да се замислим върху нашия начин да подражаваме на Учителя, да се съсредоточим и да поразмишляваме, за да заимстваме направо от живота на Господ някои добродетели, които трябва да просияят в нашето поведение, ако наистина се стремим да разпространяваме Христовото царство.

⃰ Проповед, произнесена на 3 ноември 1963 г. – XXII неделя след Петдесетница.

[1] Иоан. 17:23.

[2] 3 Иоан. 1:8.

Благоразумието – една необходима добродетел

В откъса от Евангелието според свети Матей в днешната литургия четем: „Тогава фарисеите отидоха и се наговориха, как да Го уловят на дума.”[1] Не забравяйте, че тази тактика на лицемерите е обичайна практика и в днешно време. Смятам, че този фарисейски плевел не ще бъде никога изкоренен от света, защото винаги е растял буйно. Може би Господ му позволява да расте, за да ни направи нас, Своите деца, благоразумни, тъй като добродетелта на благоразумието е крайно необходима за всеки, който бъде поставен в ситуация да упътва другите, да подкрепя, да поправя грешки, да насърчава, да въодушевява. А именно така – подобно на апостол, трябва да действа спрямо околните един християнин, като се възползва от обстоятелствата при обичайните си всекидневни занимания.

В този момент издигам сърцето си към Бог и моля чрез застъпничеството на Пресвятата Дева – която е в Църквата, но над Църквата, между Христос и Църквата, удостоена да ни закриля, да царува, да бъде майка на хората, както е на нашия Господ Исус – Той да даде на всички това благоразумие, особено на онези, които желаем да работим за Бог сред водовъртежа на обществения живот. На нас наистина ни подхожда да се научим да бъдем благоразумни.

[1] Мат. 22:15.

Евангелският разказ продължава: „И изпращат при Него учениците си – учениците на фарисеите – с някои иродиани, казвайки: Учителю”[1]. Вижте как притворно Му казват Учителю, представяйки се за Негови почитатели и приятели, използвайки почетно обръщение, запазено за авторитетна личност, от която се очаква някакво поучение. „Учителю, знаем, че си справедлив”[2]. Какво долно коварство! Виждали ли сте по-голямо двуличие? Ходете по този свят много внимателно. Не бъдете недоверчиви, нито мнителни. Независимо от всичко трябва да чувствате на раменете си – помнейки образа на Добрия пастир, който се намира в катакомбите – тежестта на овцата, която не представлява една душа, а цялата Църква, цялото човечество.

Приемайки безкористно тази отговорност, ще станете дръзки и ще станете благоразумни, за да браните и известявате правата на Бог. И тогава мнозина – заради последователното ви поведение – ще започнат да ви уважават и да ви наричат учители, без вие да сте го пожелали, понеже ние не търсим земната слава. И не се учудвайте, ако сред окръжаващите ви се вмъкнат и онези, които искат само да ви се подмазват. Запаметете дълбоко в душите си това, което сте чували многократно да ви повтарям: нито клеветите, нито сплетните, нито страхът от хорското мнение, нито опасенията от това „какво ще кажат…”, а още по-малко лицемерните ласкателства не бива никога да ни пречат да изпълняваме нашия дълг.

[1] Мат. 22:16.

[2] Пак там.

Сещате ли се за притчата за добрия самарянин? Онзи човек лежи на пътя, пребит от разбойниците, които са го ограбили. Оттам минават един старозаветен свещеник и малко след него един левит; и двамата го отминават. „Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него.”[1] Обърнете внимание, че това не е пример, който Господ дава само на малко избрани души, защото веднага добавя, отговаряйки на попиталия, пък и на всеки от нас: „Иди и ти прави също така”[2].

Следователно, когато забележим, че в нашия живот или в живота на другите нещо не върви, че се нуждае от духовна и човешка помощ, която ние – като Божи деца, можем и трябва да дадем, тогава нормална проява на благоразумие би било да приложим изцяло подходящия лек – с братолюбие, самоотвержено и чистосърдечно. Тук няма място за задръжки. Грешка е да се мисли, че проблемите могат да се решат, като ги премълчаваме или отсрочваме разглеждането им.

Благоразумието налага винаги, когато ситуацията го изисква, да се изпозва изцяло и решително лекарството, след като сме разкрили раната. Щом забележите и най-малките симптоми на болестта, бъдете искрени и откровени, било ако трябва да лекувате, било ако трябва вие самите да получите такава помощ. В тези случаи трябва да се позволи на този, който е в състояние да лекува в името на Бог, да стиска отдалеч и после по-отблизо, все по-отблизо, за да изкара цялата гной, така че огнището на инфекция да бъде добре почистено. На първо място трябва да постъпваме така със самите себе си и с онези, на които сме длъжни да помагаме, било по закон, било от братолюбие. Препоръчвам го особено на родителите и на хората, които са се посветили на обучението и възпитанието.

[1] Лук. 10:33-34.

[2] Лук. 10:37.

Съобразяването с общественото мнение

Нека не ви възпират никакви лицемерни доводи; прилагайте лечението неопорочено. Обаче действайте с майчина ръка – с безкрайната нежност на нашите майки, когато лекуваха тежките или леките рани от нашите детски игри и спъвания. Щом трябва да се изчака малко – изчакайте, ала никога по-дълго от необходимото. Друго поведение би означавало страх, нежелание да нарушим спокойствието си – нещо доста по-различно от благоразумието. Вие всички, а особено онези, които имат задачата да възпитават,не се бойте да дезинфекцирате раната.

Възможно е някой лукаво да зашепти в ушите на тези, които трябва да лекуват, ала са нерешителни или не желаят да се нагърбват с мисията си: „Учителю, знаем, че си справедлив”[1].Не толерирайте ироничната похвала. Този, който не се стреми да доведе докрай своята задача, не е учител, защото не сочи истинския път. Той не е истинен, защото със своето погрешно благоразумие смята за прекалени или презира ясните предписания на правилното поведение - хиляди пъти изпитани от годините, от науката за доброто управление, от познаването на човешката немощ и от любовта към всяка овца. Това са правила, които ни подтикват да говорим откровено, да се намесваме, да проявяваме грижа към другите.

Фалшивите учители се страхуват да изясняват истината. Плаши ги самата мисъл – задължението – да прибягват към противоотровата, която в някои случаи е доста горчива. В такова поведение, уверявам ви, няма нито благоразумие, нито благочестие, нито здрав смисъл; подобно отношение е израз на малодушие, на липса на отговорност, на неразумност и невежество. Това са същите хора, които после - обхванати от паника заради последвалото нещастие,се опитват да спрат злото, ала вече е късно. Те не се сещат, че добродетелта на благоразумието изисква своевременно да намерим и дадем най-добрия съвет – плод на зрелостта, на утвърдения опит, на чистия поглед, на откровения език.

[1] Мат. 22:16.

ъвки.

Нека се върнем към разказа на свети Матей: „Знаем, че си справедлив и истински поучаваш на път Божий”[1]. Не преставам да се учудвам на подобен цинизъм. Те действат с намерението да преиначат думите на Исус, нашия Господ, да Го уличат при погрешна стъпка и вместо просто да изложат проблема, който смятат за неразрешим, се опитват да объркат Учителя с хвалби, които би трябвало да излизат само от устата на привърженици и от предани сърца. Нарочно се спирам на тези детайли, за да се научим не да бъдем мнителни, а благоразумни; за да не приемаме да бъдем мамени от притворството, скрито под маската на фрази и жестове, които сами по себе си отговарят на истината – както става в откъса, който разглеждаме и където те казват: Ти не правиш разлика между хората; Ти си дошъл за всички хора; нищо не Ти пречи да вестиш истината и да учиш на добро.[2]

Отново казвам: благоразумни – да, недоверчиви – не! Имайте пълно доверие във всички, бъдете благородни. За мен повече струва думата на един християнин, на един предан човек – аз напълно се доверявам на всекиго – отколкото самоличният подпис на сто единодушни нотариуси, въпреки че май е имало случаи да ме измамят, защото се придържам към този принцип. Предпочитам да рискувам някой безсъвестен човек да злоупотреби с моята вяра, отколкото да лиша някого от доверието, което заслужава като личност и като дете на Бог. Мога да ви уверя, че никога резултатите от този начин на действие не са ме разочаровали.

[1] Мат. 22:16.

[2] Срв. Мат. 22:16.

Да постъпваме почтено

Ако във всеки момент не си вадим от Евангелието поуки за всекидневния живот, значи не размишляваме достатъчно върху него. Много от вас са млади; други вече сте навлезли в зрелостта. Всички искате, искаме да принасяме добри плодове – иначе не бихме се събрали тук. Стараем се да вложим в поведението си духа на саможертва, желанието да убеждаваме с таланта, поверен ни от Бог, защото изпитваме свята ревност за спасението на душите. Но независимо от многото добра воля няма да е за пръв път някой да падне в капана на тази сбирщина от фарисеи и иродиани[1], в която може би са намерили място и някои, които по един или друг начин би трябвало да бранят правата на Бог, понеже са християни. Ала напротив, те са се съюзили и забъркали с интересите на злите сили и коварно окръжават други братя във вярата, други слуги на самия Изкупител.

Бъдете благоразумни и действайте винаги простодушно – това е добродетел, толкова свойствена за едно добро Божие дете. Бъдете естествени във вашето слово и във вашите действия. Разглеждайте задълбочено проблемите, не бъдете повърхностни. Знайте, че ако наистина желаете да изпълнявате по свят и доблестен начин вашите задължения като християни, трябва да сте предварително готови да се сблъскате с недоволството на другите, а и на самите себе си.

[1] Срв. Марк. 12:13.

Не крия от вас, че когато трябва да поправям другите или да взимам болезнено решение, аз страдам преди това, по време на действието и след него. А не съм сантиментален. Успокоява ме мисълта, че само зверовете не плачат; плачем ние, хората, децата на Бог. Знам, че и вие в дадени моменти също ще се терзаете, ако се стараете да изпълнявате докрай вярно своя дълг. Имайте предвид, че е много по-удобно – но това е погрешният път – да се избягват на всяка цена страданията с извинението, че не искаме да нараняваме ближните. Често зад това бездействие се крие едно срамно бягство от собствената болка, която би изпитал, понеже обикновено никак не е приятно да правиш сериозни забележки. Деца мои, помнете, че адът е пълен с хора със затворени уста.

Сега ме слушат и лекари. Простете ми дързостта, че отново ще взема пример от медицината; може и да кажа някоя нелепост, но сравнението е сполучливо. За да се излекува една рана, първо тя трябва да се почисти добре, а също и широка зона около нея. Хирургът е наясно, че боли; но ако прескочи тази манипулация, после ще боли още повече. Освен това мястото веднага се дезинфекцира; пари или щипе, както се казва, поразява и плътта, обаче няма друг начин; правим го, за да не се инфектира раната.

Щом като е очевидно, че за телесното здраве трябва да се предприемат такива мерки – макар и да става дума само за охлузвания, то представете си при големите въпроси за душевното здраве, при невралгичните точки на човешкия живот колко ще трябва да се мие, колко разрези да се направят, колко гнилост да се отстрани, колко дезинфекции да минат и колко страдания да се изстрадат! Благоразумието изисква от нас да се намесим по този начин, а не да бягаме от дълга си. Едно бягство би означавало липса на обмислена преценка, дори би нанесло сериозен удар върху справедливостта и смелостта.

Бъдете убедени, че ако християнинът наистина желае да постъпва правилно – с поглед към Бог и с поглед към хората, то той трябва да притежава всички добродетели поне потенциално. Ще ме попитате: „Ами, отче, как аз, с моите слабости да го правя?” Ще ви отговоря: нима лекарят не лекува, когато е болен, дори ако заболяването му е хронично? Нима болестта ще му попречи да предпише на други болни подходящото лечение? Разбира се, че няма да му попречи. За да лекуваш, ти стига да имаш нужните знания и да ги прилагаш на практика със същата прилежност, с която се бориш със собствената си болест.

Лечебната сила на собствената слабост

Вие, както и аз, ако смело изпитвате съвестта си пред Бог, ще видите, че всеки ден се обременявате с много грешки. Щом се борите, за да ги изкорените с Божия помощ, те не са от съдбовно значение и се преодоляват, макар и да изглежда, че човек никога не успява окончателно да скъса с тях. Освен това винаги, когато се стремите да отговорите достойно на Божията благодат, независимо от тези ваши слабости вие ще спомагате да се коригират сериозните недостатъци на други хора. А след като осъзнаете, че сте немощни като тях – податливи на всякакви опущения и прегрешения, ще проявявате повече разбиране, по-голяма деликатност и едновременно ще бъдете по-взискателни, та всички ние да вземем решение да обичаме Бог от все сърце.

Ние, християните, бидейки Божи деца, трябва да помагаме на останалите, като вярно прилагаме на практика това, което онези лицемери с коварни помисли казваха на Учителя: „Не гледаш на ничие лице”[1]. Т.е. напълно ще загърбим пристрастията си – нас ни интересуват всички души! Все пак е логично да започнем от тези, които по различни причини, включително съвсем случайно на пръв поглед, Бог е поставил до нас.

[1] Мат. 22:16.

„Et viam Dei in veritate doces“, „и истински поучаваш на път Божий”[1]. Да поучаваме, да поучаваме, да поучаваме – да посочваме Божите пътища в духа на неподправената истина. Не бива да се боиш, че ще видят твоите лични слабости, твоите и моите. Аз имам силното желание да ги направя публични, като разкажа за моята борба, за моето старание да коригирам едно или друго, за да бъда верен на Господ. Самото усилие да прогониш от себе си и да победиш тези слабости ще бъде вече начин да покажеш Божите пътища: първо, чрез свидетелството на нашия живот, независимо от нашите видими грешки; второ, чрез учението на нашия Господ, Който „начена да върши и учи”[2]- Който започна с делата, а по-късно се посвети да поучава.

След като ви уверих, че аз, свещеникът, който ви говори, ви обича много и че Небесният отец ви обича много повече, защото е безкрайно добър, безкрайно Отец; след като ви заявих, че нямам никакви упреци към вас, все пак мисля, че трябва да ви помогна да обичате Исус Христос и Църквата – Неговото паство, понеже смятам, че в това не ме превъзхождате – може би ми съперничите, но не ме превъзхождате. Когато в проповедите или в личните разговори с всеки от вас аз посочвам някаква слабост, това не е, за да причинявам болка. Ръководи ме единствено стремежът да обичаме повече Господ. А призовавайки ви да упражнявате добродетелите, не пропускам да отбележа, че и аз не по-малко от вас имам нужда от това.

[1] Мат. 22:16.

[2] Деян. 1:1.

Веднъж чух един лекомислен човек да разправя, че опитът от паденията служи, за да изпадаме отново в една и съща грешка сто пъти. Аз пък ви казвам, че благоразумният човек има полза от всички тези препъвания – той ще се поучи от тях, за да се научи да върши добро, за да обнови своята решимост да бъде по-свят. Нека придобитият опит от вашите провали и победи в служба на Бог постоянно да укрепва у вас, растейки в любовта, намерението да продължавате да следвате вашите задължения и права на граждани християни, каквото и да ви струва това. Щом достойно и предано действате в търсене на Божията слава и на благото на останалите, не губете кураж, не бягайте нито от почестите, нито от отговорностите и не се бойте от съпротивата, надигнала се срещу вас, която може да дойде и от наши лъжебратя.

Значи трябва да бъдем благоразумни. За какво ли? Ами за да бъдем справедливи, за да живеем братолюбиво, за да служим успешно на Бог и на всички души. Съвсем справедливо благоразумието е наречено „майка на всички добродетели”[1] и също „кочияш на добродетелите”[2], т.е. проводник на всички добри навици.

[1] Свети Тома от Аквино, InIIISententiarum (ІІІ книга Сентенции – б. пр.) dist. 33, q. 2, a. 5.

[2] Свети Бернард, SermonesinCanticaCanticorum (Проповеди по Песен на песните – б. пр.), 49, 5 (PL 183, 1018).

Всекиму своето

Прочетете внимателно евангелския откъс, за да извлечете полза от този чудесен урок върху християнските добродетели, които трябва да осветяват нашия начин на действие. След лицемерното и ласкателно начало фарисеите и иродианите поставят своя въпрос: „Как Ти се струва: позволено ли е да се дава данък кесарю, или не?”[1]. „Забележете тяхната хитрост” – пише свети Йоан Златоуст. „Те не Му казват: „Кажи ни това, което е добро, това, което е удачно и е правилно, а „Кажи ни, прочее, как Ти се струва”, толкова е премерена целта им да Го подведат и да Го направят омразен на политическата власт” [2]. „Но Иисус, като разбра лукавството им, рече: „Що Ме изкушавате, лицемерци? Покажете Ми една данъчна монета”. Те Му донесоха един динарий. И казва им: „Чий е този образ и надпис?”. Отговарят Му: „На кесаря”. Тогава им казва: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”[3]

Както виждате, колкото е стара тази дилема, толкова е ясен и недвусмислен отговорът на Божествения учител. Няма, не съществува противопоставяне между служенето на Бог и служенето на хората; между упражняването на нашите граждански права и задължения и нашите религиозни права и задължения; между ангажимента да градим и да подобряваме земния град и убедеността, че преминаването през този свят е пътят, който ни води към небесната родина.

И тук се проявява това единство в живота, което – не ще се уморя да го повтарям – е от най-голямо значение за тези, които се стремят към светостта посред обикновеното всекидневие на своята работа, на своите семейни и обществени отношения. Исус не приема разделянето: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре.”[4] Еднозначното избиране на Бог, което прави християнинът, когато отговаря в пълнота на Неговия зов, го тласка да насочи цялото си същество към Господ и едновременно с това да дава на ближния всичко, което му принадлежи по право.

[1] Мат. 22:17.

[2] Свети Йоан Златоуст, InMatthaeumhomiliae, 70, 1 (PG 58, 656).

[3] Мат. 22:18-21.

[4] Мат. 6:24.

Човек не бива да се крие зад привидно благочестиви доводи, за да лишава другите от онова, което им принадлежи: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е”[1]. Също така се заблуждава и този, който се скъпи да отдаде дължимата любов и преклонение – обожаването, на нашия Създател и Отец, както и онзи, който отказва да се подчинява на заповедите Му с лъжливото извинение, че някои от тях са несъвместими със служението на хората. Впрочем свети Йоан съвсем ясно отбелязва: „По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бог и пазим Неговите заповеди. Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му. И Неговите заповеди не са тежки.”[2]

Може би ще чуете мнозина да философстват и да измислят теории – в името на ефективността, че дори и на братолюбието! – предназначени да ограничат проявите на уважение и на почит към Бог. Всичко, което е за възхвала на Господ, им се струва прекалено. Не им обръщайте внимание, следвайте вашия път. Тези измислици предизвикват само безкрайни спорове и не водят доникъде, а само объркват душите и пречат да се изпълни заръката на Исус Христос – да се дава всекиму своето, да се упражнява с тактична твърдост святата добродетел на справедливостта.

[1] 1 Иоан. 4:20.

[2] 1 Иоан. 5:2-3.

Задължения спрямо Бог и спрямо ближните

Нека запечатаме добре в душата си, така че да проличи и в поведението: на първо място да изпълняваме задълженията спрямо Бог.

Това е мерилото за истинския глад и жажда за правда[1], което се отличава от крясъците на завистливите, на недоволните, на егоистите и на алчните… Защото невъздаването на признателост на нашия Създател и Изкупител за обилните и удивителни блага, с които ни дарява, е най-страшната и най-противната от всички несправедливости. Ако наистина се стремите да бъдете справедливи, вие често ще размишлявате за вашата зависимост от Бог, защото „какво имаш, което да не си получил?”[2]. И тогава ще се изпълвате с благодарност и с желания да откликнете на един Баща, който безгранично ни обича.

И у вас ще се оживи добрият дух на синовна обич, който ще ви подбуди да се обръщате към Бог със сърдечна нежност. Когато лицемерите посеят във вашата среда съмнения относно правото на Господ да иска толкова много от вас, не се оставяйте да бъдете измамени! А застанете решително пред Бог, но покорни, подобно на „глината в ръцете на грънчаря”[3], и смирено Му признайте : „Бог мой и всичко мое!”. И ако някога получите неочакван удар, ако се сблъскате с незаслужената враждебност на хората, ще можете да изпеете с нова радост: „Да бъде, да се изпълни, да бъде възхвалявана и вечно възвеличавана пресправедливата и преблагата Божия воля над всички неща. Амин! Амин!”.

[1] Срв. Мат. 5:6.

[2] 1 Кор. 4:7.

[3] Иер. 18:6.

Положението на слугата от притчата, който дължи десет хиляди таланта[1], илюстрира добре нашето състояние пред Бог. И ние нямаме с какво да платим огромния дълг, който сме натрупали за многото Божи добрини и който сме увеличили със своите лични грехове. Колкото и да се стараем, няма да успеем да върнем равностойно многото, което Господ ни е опростил. Обаче безсилната човешката справедливост е изобилно компенсирана от Божието милосърдие. Той и само Той може да се покаже удовлетворен и да прости нашия дълг „защото е благ, защото Неговата милост е вечна”[2].

Притчата – както добре помните – има втора част, която е нещо като контрапункт на предишната. Слугата, комуто току-що са опростили една огромна сума, не се смилява над свой другар, който му дължи едва сто динария. Ето тук се проявява скъперничеството на неговото сърце. Строго погледнато, никой не може да му отрече правото да иска своето, ала нещо се бунтува у нас и ни подсказва, че това нетолерантно държане се отклонява от истинската справедливост. Не е редно този, който само миг преди това се е радвал на едно милостиво и пълно с разбиране отношение, да не прояви поне малко търпение към своя длъжник. Обърнете внимание, че справедливостта не се проявява единствено в точното съблюдаване на правата и на задълженията - подобно на задачите по аритметика, които се решават само въз основа на действията събиране и изваждане.

[1] Срв. Мат. 18:24.

[2] Пс. 105(106):1.

Християнската добродетел изисква повече от нас – тя ни подтиква да се проявяваме като признателни, мили, великодушни хора; да се държим като верни и честни приятели както в благоприятните периоди, така и при несгодите; да спазваме законите и да уважаваме законните власти; да се поправяме с радост, когато забележим, че сме сбъркали при разглеждането на някой въпрос. Ала най-вече, ако сме справедливи, ще изпълняваме усърдно нашите професионални, семейни и обществени ангажименти: без превземки и без много приказки, работейки упорито и упражнявайки нашите права, които са същевременно и наши задължения.

Аз не вярвам в справедливостта на лентяите, понеже те със своето dolce far niente[1], както казват италианците, накърняват, и то понякога чувствително, основния принцип на справедливостта - този на труда. Нека да не забравяме, че Бог създаде човека, за да се труди[2], и другите хора – нашето семейство и народ, цялото човечество, зависят от резултатите на нашия труд. Деца мои, какво ограничено разбиране за справедливост имат хората, които го принизяват до едно просто разпределение на материални блага!

[1] dolce far niente (ит.) – сладко бездействие – б. пр.

[2] Срв. Бит. 2:15.

Справедливост и любов към свободата и към истината

Още от дете – откакто имам уши да слушам[1], както казва Писанието - започнах да чувам настойчивите вопли на социалния въпрос. В това няма нищо чудно – това е стара тема, една вечна тема. Може би въпросът е възникнал още когато хората някакси са се организирали и са станали по-видими разликите във възрастта, в схватливостта, в трудовите умения, в заинтересоваността, в личните качества.

Не знам трябва ли все да има социални класи, а и при всички положения не ми е работа да говоря по този въпрос. Особено тук, на това място за молитва, където сме се събрали да говорим за Бог и да разговаряме с Бог, не бих искал никога през живота си да обсъждам друга тема.

Помислете какво бихте избрали от всичко това, което Провидението е оставило на свободното и законно обсъждане на хората. Но на мен като Христов служител ми се налага да отида по-далеч и да ви напомня, че каквото и да става, в никакъв случай не бива да преставаме да бъдем справедливи дори ако за това са нужни прояви на героизъм.

[1] Срв. Мат. 11:15.

Длъжни сме да браним личната свобода на всички, понеже знаем, че „свободата… Христос ни дарува”[1].Ако не отстояваме свободата на другите, с какво право ще я искаме за себе си? Трябва да разпространяваме и истината, защото „истината ще ви направи свободни”[2], а невежеството ще ни зароби. Трябва да защитаваме правото на живот на всички хора; правото да имат необходимото, за да водят достойно съществуване: да работят и да почиват, да избират своето положение в живота, да създават семейство, да раждат деца в брака и да могат да ги отгледат, да са спокойни по време на болест и на старост, да имат достъп до културата, да имат право на сдружаване с други граждани за постигане на законни цели, но на първо място – правото да познаят и да обикнат Бот в пълна свобода, тъй като съвестта, ако е чиста, ще открие следите на Създателя във всяко нещо.

Именно заради това е важно да подчертая – аз не навлизам в политиката, а само заявявам учението на Църквата, че марксизмът е несъвместим с вярата в Христос. Има ли нещо по-враждебно на вярата от една система, при която всичко се основава на унищожаването на любящото присъствие на Бог в душата? Извикайте с цяло гърло, за да се чуе добре гласът ви: не ни трябва марксизъм, за да упражняваме справедливостта. Напротив, тази тежка заблуда поради своя изключително материалистически светоглед, който отрича Бога на мира, възпрепятсвта постигането на щастието и разбирателството сред хората. В християнството намираме светлината, която дава винаги отговор на всички проблеми, стига искрено да се стараем да бъдем католици „не с думи или с език, а с дела и истина!”[3]. Повтаряйте постоянно тези думи, когато ви се представя възможност – ако нямате, сами си я създайте, повтаряйте ги без да се боите от нищо и без нищо да премълчавате.

[1] Гал. 5:1.

[2] Иоан. 8:32.

[3] 1 Иоан. 3:18.

Справедливост и любов

Четете Светото писание. Размишлявайте върху всеки епизод от живота на Господ, върху Неговите поучения. Обърнете особено внимание на съветите и на предупрежденията, с които подготвяше онази шепа хора, които щяха да бъдат Негови апостоли, Негови посланици от единия до другия край на света. Кое у тях е главното, което ги отличава? Нима не е новата заповед да се обичаме? Точно благодарение на любовта те си проправиха път в онзи езически и покварен свят.

Бъдете сигурни, че само със справедливост никога няма да решите големите проблеми на човечеството. Когато се раздава единствено справедливост, не се учудвайте, че хората са наранени. От много повече се нуждае достойнството на човека, който е Божие дете. Справедливостта трябва да бъде съпроводена от любов, понеже тя смекчава всичко и го възвисява: „Бог е любов”[1]. Винаги трябва да действаме от любов към Бог. Тя ни помага по-лесно да заобичаме ближния, тя пречиства и възвисява земната любов.

Трябва да изминем дълъг път, за да преминем от абсолютната справедливост към великодушието на любовта. И не са много хората, които с упорство го извървяват до край. Някои се задоволяват да се доближат до прага му – те се абстрахират от справедливостта и се ограничават до мъничко благотворителност, която наричат братолюбие, без да си дават сметка, че това е съвсем малка част от онова, което са длъжни да вършат. Те демонстрират огромно задоволство от себе си – подобно на фарисея, който мисли, че е преизпълнил повелението на закона, тъй като пости два дни в седмицата и дава десятък от всичко придобито[2].

[1] 1 Иоан. 4:16.

[2] Срв. Лук. 18:12.

Любовта е вид справедливост, която надскача себе си. Тя изисква първо да си изпълним дълга – започва се с установеното по закона, но после се продължава според принципа на хуманност в справедливостта… Но за да постигнем такава любов, трябва да бъдем много прозорливи, много отзивчиви, много почтителни, много радушни – с една дума да следваме съвета на апостола: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”[1]. Ако го следваме, значи наистина вече живеем в пълнота любовта, вече изпълняваме заповедта на Исус.

За мен няма по-ярък пример за практическото съчетание на справедливост и любов от поведението на майките. Те еднакво обичат всички свои деца и точно тази любов ги вдъхновява да се отнасят различно към тях – с нееднаква мярка, защото всяко дете е различно. Същото е и при взаимоотношенията с нашите ближни: любовта допълва и усъвършенства справедливостта, защото ни кара да се отнасяме по нееднакъв начин към различните, да се съобразяваме с конкретните обстоятелства, за да дадем радост на тъгуващия, познания на невежия, обич на чувстващия се самотен… Справедливостта постановява на всеки да му се даде неговото, което не значи на всички да се даде едно и също. Утопичният егалитаризъм[2] е източник на най-големите неправди.

За да действаме винаги като тези добри майки, трябва да забравим за себе си, да не претендираме за нищо друго, освен да служим на останалите подобно на Исус Христос, който проповядваше: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи”[3]. А за това е нужна твърдата решимост да подчиним своята воля на Божествения модел – да работим за всички, да се борим за вечното щастие и за благоденствието на другите. Не познавам по-добър път към справедливостта от един самопожертвователен живот, отдаден на служението.

[1] Гал. 6:2.

[2] Утопична теория за уравниловка на хората, т.е. всички да имат едно и също и към всички да се прилага еднакво отношение – б. пр.

[3] Мат. 20:28.

Може би някой ще си помисли, че съм един наивник. Това не ме вълнува. Дори да говорят така за мен, защото все още вярвам в любовта, казвам ви - винаги ще вярвам в нея! И докато Той ми дарява живот, ще продължа да работя като Христов свещеник, за да има единство и мир между хората, които, бидейки деца на един Баща, са братя помежду си. Ще работя човечеството да се осъзнае и всички да имат един идеал – идеала на вярата!

Нека се помолим на Мария, вярната и благоразумна дева, и на свети Йосиф, нейния съпруг, съвършен образец на праведен мъж[1]. Те, които в присъствието на Исус, Сина Божи, живяха добродетелите, които разгледахме, нека ни изпросят благодатта тези добродетели да се вкоренят здраво в душите ни, та да се изпълним с решимост винаги да се държим като верни ученици на Учителя – благоразумни, справедливи и изпълнени с обич.

[1] Срв. Мат. 1:19.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език