Josemaría Escrivá Obras
153

“Iubilate Deo. Exsultate Deo adiutori nostro“, възклицавайте към Бога, радостно пейте на Бога, нашата твърдиня. Исусе мой, който не го разбира, не знае нищо за любов, нито за грях, нито за немощ. Аз съм един беден човек и познавам греховете, любовите и низостите. Знаете ли какво означава да бъдеш издигнат до Божието Сърце? Разбирате ли какво означава една душа да застане лице в лице с Господ, да отвори пред Него сърцето си, да Му разкаже своите тревоги? Аз се оплаквам, например, когато Той призовава към Себе Си млади хора, които биха могли да Го обичат и да Му служат още много години на земята: това е нещо, което не разбирам. Но това са стенания, изпълнени с доверие, защото знам, че ако се отдалеча от Божиите обятия, бих се препънал незабавно. Затова, докато приемам плановете на небето, добавям веднага, произнасяйки отчетливо: ”Да бъде, да се изпълни, да бъде възхвалявана и вечно възвеличавана пресправедливата и преблага Божия воля над всички неща! Амин! Амин!“.

Това е начинът на поведение, на който ни учи Евангелието; това е святата прозорливост и източникът на резултатност за апостолския труд; това е изворът на нашата любов и на нашия мир на Божии чеда и пътеката, която ни води дотам да предаваме обич и ведрост на хората. Само така ще можем да приключим дните си в Любовта, след като сме осветили работата си и сме потърсили в нея скритото щастие на Божиите неща. Ще се държим със святата невъзмутимост на децата и ще отблъскваме срама — лицемерието — на възрастните, които се страхуват да се върнат при техния Отец, когато са изпитали неуспеха на едно падение.

Завършвам с поздрава на Господ, който е събран в днешното свето Евангелие: ”Pax vobis! Мир вам! (...) Учениците се зарадваха, като видяха Господа“, Господ, Който ни отвежда до Отца.

 

 


154

Събрани сме тук, “consummati in unum!“, в единство на молитва и на намерения, готови да започнем това време на разговор с Господ, с обновено желание да бъдем резултатни инструменти в Неговите ръце. Пред Исус в Тайнството — как обичам да правя деяние на изрична вяра в действителното присъствие на Господ в Евхаристията! — подхранвайте в сърцата си желанието да предавате с молитвата си импулс, изпълнен със сила, който да стигне на всяко място на земята, чак до последното ъгълче на планетата, където да има човек, който прекарва великодушно живота си в служение на Бог и на душите. Защото благодарение на неизразимата реалност на общението на светците, сме солидарни — ”спомощници“, казва св. Йоан — в задачата да разпространяваме истината и мира на Господ.

Разумно е да разсъждаваме върху начина ни да подражаваме на Божествения Учител; да се спираме, да размишляваме, за да научим директно от живота на Господ някои добродетели, които трябва да блестят в поведението ни, ако наистина се стремим да разпростираме Христовото царство.

 

 

 

Благоразумието, необходима добродетел

 


155

В откъса от Евангелието, предаден от днешната литургия, четем: “Tunc abeuntes pharisaei, consilium inierunt ut caperent eum in sermone“; тогава фарисеите отидоха и се наговориха как да Го уловят на дума. Не забравяйте, че системата на лицемерите е една много използвана тактика и в наши дни; мисля, че плевелите на фарисеите няма да отпаднат никога в света: винаги са били много плодородни. Може би Господ им търпи растежа, за да направи благоразумни нас, Негови чеда; защото от добродетелта на благоразумието не може да се абстрахира всеки, който се оказва, че трябва да даде разум, да даде сигурност, че трябва да обезщетява, осветлява, окуражава. И точно така, като апостол, вдъхновявайки се от обстоятелствата на ежедневния живот, трябва да се държи християнинът с всички, които го заобикалят.

Издигам в този миг сърцето си към Бог и Го моля, с посредничеството на пресвятата Дева — която е в Църквата, но над Църквата: между Христос и Църквата, за да закриля, за да царува, за да бъде Майка на хората, както е Майка на Исус Христос, наш Господ; - моля Го да дава благоразумие на всички и най-вече на нас, които, включени в кръвоносната система на обществото, искаме да работим за Бог; трябва наистина да се научим да бъдем благоразумни.

 

 


156

Евангелският епизод продължава така: ”И изпращат при Него учениците си“ — учениците на фарисеите — ”с някои иродиани, казвайки: ”Учителю“. Забележете с каква заядливост го наричат ”Учител“; правят се на Негови почитатели и приятели, прилагат Му отношението, запазено за авторитета, от който очакваме да получим поучение. “Magister, scimus quia verax es“, знаем, че си справедлив…: каква позорна хитрост! Можем ли да имаме по-голяма двойнственост? Вървете по света внимателно! Не бъдете предпазливи, недоверчиви; все пак, трябва да чувствате на раменете си — помнейки образа на Добрия Пастир, който се появява в катакомбите — тежестта на онази овца, която не е само една душа, а цялата Църква, цялото човечество.

Приемайки безкористно тази отговорност, ще бъдете смели и благоразумни, защитавайки и провъзгласявайки Божиите права. И тогава, заради почтеността на вашето поведение, мнозина ще ви зачитат и ще ви наричат учители, въпреки волята ви: действително, не търсим земната слава. Но не трябва да се учудвате, ако сред мнозината, които ви доближават, се промъкне някой, който иска само да ласкае. Отпечатайте в душите си това, което съм ви казвал много често: нито клеветите, нито мърморенето, нито страхът от хорското мнение, нито това ”кой знае какво ще кажат“ и още по-малко лицемерните хвалби не трябва никога да ни пречат да изпълняваме дълга си.

 

 


157

Помните ли притчата за добрия самарянин? Онзи човек бил изоставен край пътя, ранен от разбойниците, които му ограбили и последната стотинка. Минават оттам един свещеник на древния закон и малко след това един левит; и двамата продължават пътя, без да се тревожат. ”Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него“. Обърнете добре внимание, че това не е пример, който Господ предлага само на няколко избрани души, защото веднага добавя, отговаряйки на този, който бил поставил въпроса — сиреч, на всеки от нас: ”Иди и ти прави също така“.

Затова, когато в нашия живот или в този на другите забележим нещо, което не върви, нещо, което изисква духовната и човешка помощ, която ние, Божии чеда, можем да окажем, ще бъде ясна проява на благоразумие да приложим подходящия лек, докрай, с братолюбие и с твърдост, с искреност. Няма място за задръжки. Погрешно е да се мисли, че закъсненията и пропуските разрешават проблемите.

Благоразумието иска, когато ситуацията го изисква, да се използва лекарството, изцяло и без облекчителни, след като сме разкрили раната. Веднага щом забележите най-малките симптоми на болестта, било ако трябва да лекувате, било ако трябва да бъдете лекувани, бъдете искрени, истинни. В тези случаи трябва да се позволява на този, който е в състояние да лекува в името на Бог, да стиска отдалеч и после по-отблизо, все по-близо, за да накара да излезе цялата гной, така че огнището на инфекция да остане добре почистено. Най-вече трябва да правим така с нас самите и с тези, на които по причини на справедливост или на братолюбие сме задължени да помагаме; препоръчвам го преди всичко на родителите и на тези, които се посвещават на образователни и обучителни задачи.

 

 

 

Страхът от хорското мнение

 


158

Никакво лицемерно разсъждение не трябва да ви задържа: прилагайте чистото и просто лекарство. Но действайте с майчинска ръка, с безкрайното внимание на нашите майки, когато са лекували малките или големи рани, предизвикани от нашите игри или от детските падания. Когато е необходимо да се чака няколко часа, се чака; но в никакъв случай повече от строго необходимото време, защото всяко друго поведение би означавало удобство, малодушие, съвсем различни неща от благоразумието. Всички вие и особено онези сред вас, които имат образователни задачи, трябва да отблъсквате страха да дезинфекцирате раната.

Може би някой ще дойде хитро да шепти на ухото на този, който трябва да лекува и не се решава или не иска да се сблъсква със своята задача: ”Учителю, знаем, че си справедлив“. Не толерирайте тази иронична възхвала: който не се стреми да изпълнява старателно своя дълг, не е учител, защото не поучава на истинския път; и не е истинен, защото със своето фалшиво благоразумие взема за прекалявания или презира ясните правила на правилното действие, хиляди пъти изпитани от възрастта, от науката на управлението, от познаването на човешката немощ и от любовта към всяка отделна овца, които предизвикват да говорим, да се намесваме, да се интересуваме. Фалшивите учители са завладяни от страха да установят истината; безпокоят се само при идеята — при задължението — да прибегнат към противоотровата, в някои случаи болезнена. В подобно поведение — бъдете сигурни в това — няма нито благоразумие, нито набожност, нито мъдрост; това отношение означава малодушие, липса на чувство за отговорност, неразумност, глупост. Това са същите хора, които после, обхванати от паника заради бедствието, претендират, че ограничават болестта, когато вече е твърде късно. Не помнят, че добродетелта на благоразумието налага да приемаме и да предаваме своевременно обмисления съвет на зрелостта, на установения опит, на чистия поглед, на езика без недомлъвки.

 

 


159

Да продължим в разказа на св. Матей: ”Знаем, че си справедлив и истински поучаваш на път Божий“. Този цинизъм не престава никога да ме изненадва. Подтиквани са от намерението да изкривят Исусовите думи, да Го хванат в противоречие и, вместо да изложат гладко това, което им се струва неразвързваем възел, се опитват да объркат Божествения Учител с възхвали, които би трябвало да бъдат произнасяни само от верни устни, от праведни сърца. Забавям се преднамерено върху тези нюанси, за да се научим да не бъдем подозрителни, а благоразумни — да; да не приемаме измамата на преструването, макар и облечено с фрази или с жестове, които сами по себе си отговарят на действителността, както в откъса, който съзерцаваме: ”Немариш за никого“ — казват на Исус; ”Ти си дошъл за всички хора; нищо не те задържа от това да провъзгласяваш истината и от това да учиш на добро“.

Повтарям: благоразумни —да; недоверчиви — не. Давайте на всички най-пълно доверие, с всички бъдете благородни. Колкото до мен, придавам повече стойност на думата на един християнин, на един почтен човек — доверявам се напълно на който и да е — отколкото на автентичния подпис на сто единодушни нотариуса, макар че понякога, заради това, че съм следвал този критерий, може би съм бил мамен. Предпочитам да поема риска несериозни хора да злоупотребят с доверието ми, отколкото да ощетя някого откъм доверието, което заслужава като човек и като Божие чедо. Мога да ви уверя, че резултатите от този начин на действие никога не са били разочароващи.

 

 

 

Да действаш почтено

 


160

Ако на всяка крачка не извличаме от Евангелието практически последствия за нашия живот, означава, че не размишляваме над него достатъчно. Мнозина от вас, които ме слушате, сте млади; други вече сте навлезли в зряла възраст. Всички искате, искаме — иначе не бихме били тук — да произвеждаме добри плодове. Стараем се да влагаме в поведението си жертвения дух, желанието да изтъргуваме таланта, който Господ ни е поверил, защото чувстваме божествена ревност за спасение на душите. Но не би бил първият път, когато въпреки добрата воля, някой пада в капана, заложен от бандата — “ex pharisaeis et herodianis“ — съставена може би от тези, които по един или друг начин, поради факта, че са християни, би трябвало да защитават Божиите права, а пък съюзени и объркани с интересите на силите на злото, обсаждат коварно други братя по вяра, други слуги на един и същ Изкупител.

Бъдете благоразумни и действайте винаги с простодушие, така типична за добрите Божии чеда добродетел. Показвайте се естествени в начина на говорене и на действие. Стигайте докрай в проблемите; не оставайте на повърхността. Обърнете внимание, че е нужно да сложим предварително в сметката чуждото и собствено огорчение, ако искаме наистина да изпълняваме свято и като джентълмени нашите задължения на християни.

 

 


161

Не крия от вас, че когато трябва да поправям или да взема решение, което ще огорчи, страдам преди това, по време на това и след това: и не съм сантиментален човек. Утешава ме мисълта, че само зверовете не плачат: хората, Божиите чеда, плачат. Разбирам, че в някои моменти и вие трябва да прекарате лош четвърт час, ако се ангажирате да изпълнявате вярно своя дълг. Не забравяйте, че е много по-удобно — но би означавало да излезем извън пътя — да избягваме на всяка цена някое страдание с извинението, че не причиняваме огорчение на ближния: често тази задръжка съдържа в себе си срамно отбягване на собствената болка, защото обичайно не е приятно да даваме сериозно предупреждение. Чеда мои, помнете, че адът е пълен със затворени усти.

Знам, че ме слушат някои лекари. Извинете, ако си позволявам да взема друг пример от медицината, може би не е съвсем точен, но аскетичното сравнение издържа. За да излекуваме рана, преди всичко я почистваме добре, също и навсякъде наоколо, чак до едно добро разстояние. Хирургът знае много добре, че боли; но ако избегне тази операция, след това ще боли още повече. Освен това, прилага веднага дезинфектант: пари — щипе, както се казва — некротизира, но не можем, без да го използваме, за да избегнем това раната да се инфектира.

Щом за телесното здраве е очевидно задължението да вземем тези мерки, макар да става въпрос за леки обелвания във великите неща на спасението на душата — в невралгичните точки на живота на един човек — да си представим дали няма да има за миене, за рязане, за почистване, за дезинфекциране и за страдане! Благоразумието ни налага тези интервенции и да не отбягваме дълга, защото да не му отдаваме значимост би означавало тежка липса на разум и също тежък атентат спрямо справедливостта и твърдостта.

Бъдете убедени, че християнинът, ако наистина иска да действа почтено пред Бог и пред хората, има нужда от всички добродетели, поне потенциално. Някой ще ме попита: ”Отче, а моите немощи?“. Ето отговора: ”Когато един лекар е болен, да не би да престава да лекува, макар да страда от хронична болест? Неговата болест да не би да му пречи да предписва на други болни подходящото лекарство? Със сигурност не: за да лекува, му стига да притежава подходящата наука и да я прилага на практика, със същата заинтересованост, с която се бори със собствената си болест“.

 

 

 

Лекарството на собствената ни крехкост

 


162

И вие като мен ще откриете, че сте ежедневно пълни с грешки, ако се изпитвате смело в Божието присъствие. Когато с Божията помощ се борим, за да ги изкореним, грешките нямат вече решаваща важност и накрая ги преодоляваме, макар да изглежда, че не успяваме никога да ги изтръгнем съвсем. Освен това, над твоите немощи ти ще допринесеш да сложиш лек на големите липси на другите, стига да се ангажираш да отговориш на Божията благодат. Признавайки се за немощен като тях — способен на всички грешки и на всички ужаси — ще бъдеш по-разбиращ, по-внимателен и в същото време по-взискателен, за да може всички ние да се решим да обичаме Бог с цялото сърце.

Ние, християните, ние, Божиите чеда, трябва да помагаме на другите, прилагайки на практика честно това, което лицемерите лукаво прошепвали на Божествения Учител: ”Не гледаш на ничие лице“. Това означава, че трябва да отхвърлим решително всяко предпочитание на хора — интересуват ни всички души! — макар че, логично, трябва да започнем да се занимаваме с онези, които поради какъв да е мотив — дори поради привидно човешки мотиви — Бог е поставил до нас.

 

 


163

”Et viam Dei in veritate doces“; да поучаваш, да поучаваш, да поучаваш: да посочваш Божиите пътища според истината. Не трябва да се страхуваш, че другите виждат твоите лични недостатъци, твоите и моите; аз държа да ги направя обществено достояние, разказвайки своята лична аскетична борба, своето желание да обезщетявам в този или онзи пункт на моята битка, за да бъда верен към Господ. Усилието да изкореним и да победим нашите несъвършенства ще бъде вече начин да посочваме на другите божествените пътеки: най-вече и въпреки нашите очевидни грешки, със свидетелството на нашия живот; и после с истинското учение, като Исус, наш Господ, Който “coepit facere et docere“, започнал с дела и впоследствие се посветил на проповядването.

След като ви потвърдих, че свещеникът, който ви говори, много ви обича и че небесният Отец ви обича толкова много повече, защото е безкрайно добър, безкрайно Отец; след като ви казах, че нямам никакви упреци към вас, ви казвам също, че смятам за свой дълг да ви помагам да обичате Исус Христос и Църквата, Негово стадо, защото в това вярвам, че не ме надминавате: съревновавате се смен, но не ме надминавате. Когато в проповядването или в личните разговори отбелязвам някоя грешка, то не е, за да накарам някого да страда; подтикван съм изключително от желанието всички да обичаме повече Господ. И настоявайки върху необходимостта да прилагаме на практика добродетелите, не губя от поглед това, че тази необходимост е спешна и за мен.

 

 


164

Веднъж чух един повърхностен човек да коментира, че опитът от паденията служи, за да изпадаме отново в една и съща грешка сто пъти. Аз ви казвам пък, че един разумен човек извлича полза от своите падения, за да трупа опит, за да се учи да действа добре, за да обновява решимостта да бъде по-свят. От опита от вашите провали и от вашите успехи в служението на Бог трябва винаги да извличате, с увеличаване в любовта, най-твърдото желание да продължавате да извършвате задълженията си и правата си на християнски граждани, на каквато и да е цена; без малодушие, без да отбягваме нито честта, нито отговорността, без да се плашим заради реакциите, които се надигат около нас — може би чрез действието на фалшиви братя — щом благородно и вярно се стремим да търсим Божията слава и доброто на ближния.

Прочее, трябва да бъдем разумни. Защо? За да бъдем праведни, за да преживяваме братолюбието, за да служим резултатно на Бог и на всички души. Много правилно благоразумието е било наречено ”genitrix virtutum“ [св. Тома Аквински, In III Sententiarum, dist. 33, q. 2, a. 5], майка на добродетелите, и също ”auriga virtutum“ [св. Бернар, Sermones in Cantica Canticorum, 49, 5], водителка на всички добри навици.

 

 

 

Всекиму своето

 


165

Прочетете внимателно евангелската страница, за да извлечете плод от тези великолепни уроци върху добродетелите, които трябва да осветяват нашия начин на поведение. След като приключва лицемерното и ласкателно предисловие, фарисеите и иродианите излагат проблема си: ”Кажи ни: как Ти се струва — позволено ли е да се дава данък кесарю или не?“. ”Забележете тяхната хитрост“ — пише св. Йоан Златоуст. ”Действително, не Му казват: ”Кажи ни това, което е добро, това, което е удачно и е правилно, а ”Кажи ни, прочее, как Ти се струва“, толкова е точна целта им да Го предадат и да Го направят омразен на политическата власт“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 70, 1]. ”Но Исус, като разбра лукавството им, рече: ”Що Ме изкушавате, лицемерци? Покажете Ми една данъчна монета“. Те Му донесоха един динарий. И казва им: ”Чий е този образ и надпис?“. Отговарят Му: ”На кесаря“. Тогава им казва: ”Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“.

Както можете да видите, дилемата е древна и отговорът на Божествения Учител е ясен и недвусмислен. Няма — не може да има — противопоставяне между служението на Бог и служението на хората; между упражняването на нашите права и граждански задължения и религиозните; между ангажимента да строим и да подобряваме земния град и убеждението, че вървим в този свят отправени към небесната родина.

И в този пункт се проявява изискването за житейското единение, което — няма да се уморя никога да го повтарям — е съществено условие за всички онези, които възнамеряват да се усъвършенстват духовно в обикновените обстоятелства на работата си, на семейните си и социални отношения. Исус не допуска разделението: ”Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре“. Изключителният избор на Бог, който християнинът извършва, когато отговаря напълно на Неговия повик, го предизвиква да отправи всичко към Господ и в същото време да дава на ближния всичко, което по справедливост му се полага.

 

 


166

Не е позволено да си правим щит от привидно набожни съображения, за да ощетяваме ближния от това, което му е дължимо: ”Който каже ”любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е“. Но изпада в същата измама и този, който се скъпи пред Господ на любовта и почитта — обожанието — които са Му дължими, доколкото е Създател и наш Отец; и същото нещо се случва за този, който отказва да се подчинява на Неговите заповеди с фалшивия претекст за някаква несъвместимост със служението на хората, защото св. Йоан предупреждава изрично, че ”по това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди. Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му. И Неговите заповеди не са тежки“.

Може би ще ви се случва да чувате, че някой — в името на функционалността и дори на братолюбието! — измисля и разпространява странни теории, за да редуцира знаците на уважение и на почит към Бог. На такива всичко, което допринася за честта на Господ, им се струва прекалено. Не обръщайте внимание на това: продължавайте по пътя си! Техните размишления благоприятстват само полемики, които не достигат до друг завършек, освен да съблазняват душите и да пречат на изпълнението на заповедта на Исус Христос да даваме всекиму своето, да практикуваме с внимателна твърдост святата добродетел на справедливостта.

 

 

 

Задължения на справедливост към Бог и към хората

 


167

Да го гравираме добре в душата си, за да се забелязва в нашето поведение: на първо място — справедливостта към Бог. Това е мерилото на истинския глад и жажда за правда, което се отличава от красъците на завистливите, на недоволните, на егоистите и на алчните… Отказването на нашия Създател и Изкупител на признанието за безбройните и неизразими блага, които ни дава, е действително най-неблагодарната и ужасна несправедливост. Вие, ако наистина се стараете да бъдете справедливи, ще обмисляте често зависимостта си от Бог - ”Какво имаш, което да не си получил?“ — за да се изпълвате с благодарност и с желания за отговор към един Отец, Който ни обича до полуда.

По този начин ще се съживи у вас добрият дух на синовна набожност, който ще ви предизвиква да се отнасяте към Господ със сърдечна нежност. Ако лицемерите промъкват във вашата среда съмнението относно правото на Господ да иска толкова много от вас, не се оставяйте да бъдете измамени! В отговор ще се поставите в Божието присъствие, кротко, безусловно, ”каквото е глината в ръцете на грънчаря“ и ще Му обявите смирено: ”Deus meus et omnia!“, Ти си Бог мой и всичко мое. И ако понякога настъпи неочакван удар, незаслуженото страдание заради хората, ще пеете с нова радост: ”Да бъде, да се изпълни, да бъде възхвалявана и вечно възвеличавана пресправедливата и преблага Божия воля над всички неща. Амин! Амин!“.

 

 


168

Притчата за слугата длъжник на десет хиляди таланта отразява добре нашето положение спрямо Бог: и ние нямаме с какво да платим безкрайния дълг, с който сме задлъжнели за толкова многото прояви на божествената доброта и който сме увеличили с нашите лични грехове. Колкото и смело да можем да се борим, няма да успеем да върнем справедливо многото, което Господ ни е опростил. Но божественото милосърдие компенсира изобилно безсилието на човешката справедливост. Той — да, може да се смята за удовлетворен и да ни прости дълга, просто ”защото е благ, защото Неговата милост е вечна“.

Притчата — както, разбира се, помните — има и втора част, която служи като контрапункт на предишната. Слугата, на когото била току-що опростена огромна сума, няма милост към един другар, който му дължал само сто динария. Тук изплува неговата сърдечна дребнавост. Тясно погледнато, никой не може да му отрече правото да изисква това, което е негово; и все пак, чувстваме в нас, че нещо се бунтува и ни казва, че нетолерантността на този слуга се отдалечава от истинската справедливост: не е правилно този, който миг преди това е получил милосърдно отношение на благосклонност и на разбиране, да не реагира с минимално търпение спрямо своя длъжник. Обърнете внимание, че справедливостта не се изразява изключително в точното спазване на правата и на задълженията; не е аритметична задача, която се решава със събирания и изваждания.

 

 


169

Християнската добродетел е по-амбициозна: подтиква ни да се показваме признателни, вежливи, великодушни; да се държим като верни и честни приятели, било в благоприятните периоди, било при несгоди; да уважаваме законите и законните власти; да обезщетяваме с радост, когато забележим, че сме сгрешили в начина на приемане на един въпрос. Най-вече, ако наистина сме справедливи, ще се справим с нашите професионални, семейни, социални ангажименти…, без превземки и без показност, работейки здраво и упражнявайки правата си, които са и задължения. Не вярвам на справедливостта на лентяите, защото със своето ”сладко правене на нищо“ — както казват в моята скъпа Италия — накърняват — и понякога тежко — първия и фундаментален принцип на справедливост: този на труда. Не трябва да забравяме, че Бог създаде човека “ut operaretur“, за да работи, и благото на ближния — нашето семейство, нашата родина, цялото човечество — зависи също от валидността на нашия труд. Чеда мои, каква жалка представа за справедливост имат онези, които я свеждат до чисто разпределение на материални блага!

 

 

 

Справедливост и любов към свободата и към истината

 


170

Още като дете — или, както казва Писанието, още откакто съм имал уши, за да слушам — до мен достигна врявата на ”социалния въпрос“. Не е нищо странно, защото е древна тема, вечна. Може би е възникнал в същия миг, в който хората са си дали минимална организация, правейки по-видими разликите по възраст, ученост, работоспособност, интереси, личностност.

Не знам дали съществуването на социалните класи е неизбежно: във всеки случай, не е моя работа да говоря на тези теми и още по-малко тук, в този ораторий, където сме се събрали, за да говорим за Бог — в продължение на целия живот не бих искал да имам друга тема на разговор — и за да говорим с Бог.

Мислете както искате във всичко, което Божият промисъл е оставил на свободното и законно обсъждане на хората. Но моето положение на Христов свещеник ми налага необходимостта да се изкача по-нагоре по веригата и да ви напомня, че във всеки случай не можем да пропускаме да упражняваме справедливостта, героично, ако е необходимо.

 

 


171

Задължени сме да защитаваме личната свобода на всички, знаейки, че Христос бе Този, Който придоби за нас тази свобода; ако не правим така, с какво право ще можем да претендираме за нашата свобода? И трябва също да разпространяваме истината, защото ”veritas liberabit vos“, истината ни освобождава, докато невежеството поробва. Трябва да поддържаме правото на всички хора на живот и да притежават необходимото, за да водят достойно съществуване, правото на труд и на почивка, на избор на собствено състояние, да създават семейство, да раждат деца в брака и да ги възпитават, да посрещат ведро периодите на болест или на старост, да имат достъп до културата, да се съюзяват с други граждани за законни цели и, на първо място, да познават и да обичат Бог с пълна свобода, защото съвестта — ако е почтена — ще открива следите на Създателя във всички неща.

Точно затова — не навлизам в политически въпроси, твърдя църковното учение — е спешно да повторя, че марксизмът е несъвместим с Христовата вяра. Какво по-противоположно на вярата може да има от една система, чиято основа се състои в това да елиминира от душата любящото присъствие на Бог? Извикайте го съвсем силно, накарайте да се чуе ясно вашия глас: за да практикуваме справедливостта, нямаме изобщо нужда от марксизма. Нещо повече, тази много тежка грешка, със своите изключително материалистични решения, които игнорират Бога на мира, прави да възникват препятствия пред постигането на щатието и на съгласието сред хората. Вътре в християнството намираме истинската светлина, която дава винаги отговор на всички проблеми: стига да се ангажирате сериозно да бъдете католици, ”non verbo neque lingua, sed opere et veritate“, не с думи и с език, а с дела и истина: казвайте го всеки път, когато се появи случай — и бъдете вие, които го предизвиквате, ако е необходимо — без недомлъвки, без страх.

 

 

 

Справедливост и братолюбие

 


172

Четете Свещеното Писание. Размишлявайте една по една върху сцените на живота на Господ, върху Неговите поучения. Обмисляйте най-вече съветите и предупрежденията, с които подготвял оная шепа хора, които щели да станат Неговите апостоли, Неговите вестители от една граница до друга на земята. Кое е главното правило, което им посочва? Да не би да не е новата заповед за братолюбието? С любовта са си отворили пътя в онзи езически и покварен свят.

Бъдете убедени, че няма да можете никога да решите големите проблеми на човечеството единствено със справедливостта. Когато се раздава справедливост и толкова, няма какво да се учудваме, че хората се чувстват наранени: достойнството на човека, който е Божие чедо, иска много повече. Братолюбието трябва да съпътства и да прониква всичко, защото смекчава, обожествява: ”Бог е любов“. Трябва да бъдем винаги подтиквани от Любовта към Бог, която прави по-лесно да обичаме ближния и пречиства и издига земните любови.

Пътят от строгата справедливост до изобилието на братолюбието е дълъг. И не са много тези, които постоянстват до края. Някои се задоволяват с това да се приближат до прага: абстрахират се от справедливостта и се ограничават до това да правят малко благотворителност — която наричат братолюбие — без да си дават сметка, че това е само малка част от онова, което са задължени да вършат. И се показват удовлетворени от себе си, като фарисея, който мислел, че е изпълнил мярката на закона, защото постел два дни в седмицата и плащал десятък от цялото си имане.

 

 


173

Братолюбието, което е като щедро преливане на справедливостта, изисква на първо място изпълнението на дълга: започва се с това, което е строго справедливо; продължава се с критерия на правдата…; но за да обичаме, е нужен много финес, много деликатност, много уважение, много вежливост. С една дума, нужно е да се следва съвета на апостола: ”Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов“. Тогава да; тогава ще преживяваме напълно братолюбието, тогава ще спазваме Исусовата заповед.

Според мен поведението на майките е най-ясният пример за това практическо единение на справедливостта с братолюбието. Обичат с една и съща обич всичките си деца и точно тази любов ги предизвиква да се държат с тях по различен начин — с ”нееднаква“ справедливост — защото всяко е различно от другите. Е, и с нашия ближен братолюбието усъвършенства и допълва справедливостта, защото ни подтиква да се държим по неравностоен начин с този, който е нееднакъв, приспособявайки се към конкретните обстоятелства на всеки, за да предаваме радост на този, който е тъжен, наука на този, който няма образование, обич на този, който е сам… Справедливостта предписва да даваме всекиму своето, което не означава да даваме на всички едно и също нещо. Утопичният егалитаризъм е източник на най-големите несправедливости.

За да се държим така, както се държат добрите майки, трябва да забравяме за нас самите, не трябва да се стремим към друго достойнство, освен това да служим на другите, като Исус Христос, който обявявал: ”Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи“. Затова е нужна силата на духа да подчиняваме собствената си воля на божествения образец, да работим за всички, да се борим за вечното щастие и за светското благоденствие на всички души. Най-добрият път, за да бъдем справедливи, е живот на отдаденост и на служение: не познавам други такива.

 

 


Предишен Следваща