Връзката с Бог

Втората неделя след Великден ми напомня една стара благочестива традиция от моя край. На този ден, в който литургията приканва да търсим духовната храна – „Ламтете за неподправеното словесно мляко”[1], имаше обичай Светото причастие да се носи на болните – не само на тежкоболните – та те да могат да изпълнят предписанието за Великден.

В някои големи градове енориите организираха евхаристични процесии. Спомням си, че в годините, когато бях студент, беше обичайно на един площад в центъра на Сарагоса да се разминат три шествия, в които вървяха само мъже – хиляди мъже, носещи големи запалени свещи. Силни и здрави мъже, които придружаваха Исус в Светото причастие с вяра, по-голяма от свещите, които тежаха килограми.

Когато тази нощ се будих няколко пъти, си повтарях като молитва „като новородени младенци”[2]… Мислех си, че тази покана на Църквата е добре дошла за всички нас, които осъзнаваме, че сме Божи чеда. Защото ни подобава да бъдем много корави, много издържливи и добре закалени, та да можем да влияем на средата, в която се намираме. От друга страна обаче, колко е хубаво да смятаме себе си за младенци по отношение на Бог!

⃰ Проповед, произнесена на 5 април 1964 г., втората неделя след Великден.

[1] 1 Петр. 2:2, начални думи на литургията.

[2] 1 Петр. 2:2.

Ние сме Божи деца

„Quasi modo geniti infantes, rationabile, sine dolo lac concupiscite“„Като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко”[1]. Чудни са тези думи на свети Петър и много добре разбирам защо след тях литургията е добавила: „Радостно пейте на Бога, нашата твърдиня; възклицавайте към Бога Иаковов”[2], Който е също Господ и наш Отец. Затова предпочитам днес вие и аз да размишляваме, не толкова върху светото тайнство на олтара, което изтръгва от нашето сърце най-възвишените възхвали към Исус, но върху убедеността в нашето Божествено осиновление и какво следва от нея за всички, които искат да живеят християнската си вяра с благородна упоритост.

[1] Пак там.

[2] Пс. 80(81):2, начални думи на литургията.

По причини, които нямат нищо общо със случая, но са добре известни на Исус, Който ни направлява от дарохранителницата, моят живот ме накара да осъзная по особен начин, че съм Божие дете, и да вкуся радостта да се положа в сърцето на моя Отец, за да удовлетворявам за оскърбленията, за да се пречиствам, за да Му служа, за да разбирам и извинявам всички на основата на Неговата любов и на моето смирение.

Затова сега държа да подчертая необходимостта вие и аз да дойдем на себе си, да се пробудим от тази дрямка на немощност, която толкова лесно ни унася, и отново да осъзнаем – по-дълбоко, а едновремено и по-непосредствено – нашето положение на Божи синове.

Примерът на Исус, Неговото странстване по пътищата на Палестина ни помагат да се изпълним с тази истина. „Ако приемаме човешкото свидетелство – четем в посланието[1] – Божието свидетелство е по-голямо.” А в какво се състои свидетелството на Бог? Отново свети Йоан ни казва: „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме… Възлюбени, сега сме чеда Божии”.[2]

През годините се стараех да се осланям – без да се огъвам – на тази радостна реалност. Независимо от обстоятелствата моята молитва бе една и съща, но с различна интонация. Казвах Му: „Господи, ти си ме поставил тук; Ти си ми поверил това или онова нещо и аз се уповавам на Теб. Знам, че си мой Отец и винаги съм виждал малките да се доверяват напълно на своите родители“. Свещеническият опит ми потвърждава, че себеотдаването в Божите ръце подтиква душите да придобиват силна, дълбока и ведра набожност, която ги окуражава да работят винаги с почтени намерения.

[1] 1 Иоан. 5:9.

[2] 1 Иоан. 3:1-2.

Примерът на Христос

„Quasi modo geniti infantes…“, като новородени младенци… Бях радостен да разпространявам навсякъде това схващане, че сме Божи деца, което ни позволява да се насладим на думите, намерили място и в литургията: „Всякой, който е роден от Бога, побеждава света”[1]; той преодолява трудностите и постига победата в тази велика битка за мир в душите и в обществото.

Нашата мъдрост и нашата сила се състоят именно в това – да сме убедени в нашата нищожност, в нашата незначителност в очите на Бог. Но пък точно Той е Този, Който ни подбужда същевременно да действаме с непоклатимо упование и да проповядваме Исус Христос, Неговия Единороден син, независимо от нашите грешки и нашата лична нищета с които обаче ние трябва да се борим.

Сигурно често сте ме чували да повтарям онзи съвет от Светото писание: „Научете се да правите добро[2], защото наистина наш дълг е да се научим и да учим и другите да се прави добро. Трябва да започнем от нас самите, стараейки се да открием кое е точно доброто, което трябва да искаме за всеки от нас, за всеки от нашите приятели, за всеки човек. Познавам само един път, за да видим величието на Бог – да се научим да служим с неизразимата и проста мисъл, че Той е наш Отец и ние сме Негови синове.

[1] 1 Иоан. 5:4.

[2] Ис. 1:17.

Нека отново се вгледаме в Божествения учител. Може би ти също чуваш в този момент упрека, отправен към Тома: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ”.[1] И заедно с апостола душата ти ще възкликне искрено съкрушена: „Господ мой и Бог мой!”[2], признавам Те окончателно за Учител и винаги отсега нататък – с Твоята помощ – ще пазя като съкровище Твоите поучения и ще се старая да ги следвам вярно.

Четейки Евангелието, ние преживяваме сцената, в която Исус се е оттеглил на молитва, а учениците са наблизо и може би са го наблюдавали. Когато приключил, един от тях се решил да Го помоли: „Господи, научи ни да се молим, както и Йоан научи учениците си. А Той им рече: когато се молите, казвайте: Отче наш… да се свети Твоето име”[3].

Забележете колко изненадващ е отговорът: учениците живеят заедно с Исус и в хода на техните разговори Господ ги учи как трябва да се молят. Разкрива им великата тайна на Божието милосърдие: ние сме Божи синове и можем с доверие да общуваме с Него – както син разговаря с баща си.

Когато виждам как някои разбират молитвения живот, връзката на един християнин с неговия Господ и ми представят една неприятна картина – теоретична, формална, натруфена с красиви, но бездушни слова, което благоприятства по-скоро анонимността, а не личния разговор очи в очи с нашия Бог Отец, докато истинската молитва на глас никога не предполага анонимност – си припомням съвета на Господ: „А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него.”[4] А един от отците на Църквата пояснява: „Мисля, че Христос ни повелява да избягваме дългите молитви, но не дългите по отношение на времето, а дългите с безкрайната върволица от думи… Сам Господ ни даде примера с вдовицата, която с упорити молби сломи съпротивата на несправедливия съдия, а също така и другия пример – за онзи нетактичен човек, който отиде посред нощ при приятеля си и успя да го вдигне от леглото не толкова заради приятелството, колкото поради своята настойчивост.[5] С тези два примера Той ни повелява да се молим постоянно, ала не с безкрайни слова, а представяйки Му простодушно своите нужди”.[6]

Във всеки случай, ако сте започнали размишлението си и не успявате да се концентрирате, за да разговаряте с Бог, ако чувствате духовна сухота и ви се струва, че главата ви е неспособна да изрази дори една мисъл, или не изпитвате никакви чувства, ви съветвам да правите това, което аз се старая да правя винаги в такива случаи – застанете в присъствието на вашия Отец и поне Му кажете: „Господи, ами не знам как да се помоля, не намирам какво да Ти кажа!…” И бъдете сигурни, че точно в този момент сте започнали да се молите.

[1] Иоан. 20:27.

[2] Иоан. 20:28.

[3] Лук. 11:1-2.

[4] Мат. 6:7-8.

[5] Срв. Лук. 11:5-8 и 18:1-8.

[6] Свети Йоан Златоуст,InMatthaeumhomiliae (Проповеди по Евангелието на свети Матей – б. пр.) 19, 4 [PG 57, 278].

Синовно отношение към Бог

Набожността, породена от това, че сме Божи чеда, е дълбоко осъзната нагласа на душата, която определя цялото ни съществуване. Тя присъства във всички мисли, във всички желания, във всички чувства. Не сте ли забелязвали, че в семействата децата, без да си дават сметка, подражават на родителите си: повтарят техните жестове, техните навици, подобно на тях реагират в толкова много моменти?

Същото се случва и при поведението на добрия Божи син. Той постига – без да знае как, нито по какъв начин – това чудно богоуподобяване, което ни помага да разглеждаме събитията през свръхестествената призма на вярата. Започваме да обичаме всички хора, както нашият Небесен отец ги обича, и, което е най-важното, се изпълваме с нова енергия във всекидневните си усилия да се доближим до Бог. И ви уверявам, че в случая нашите слабости не са от значение, защото наблизо са любящите ръце на Бог, нашия Отец, Който ни изправя.

Ако сте обърнали внимание, има голямо разлика, когато падне едно дете и когато падне някой възрастен. За децата падането обикновено няма последствия; при тях то е толкова често! A ако после има сълзи, бащата им казва: “Mъжете не плачат”. И така инцидентът приключва – със стремежа на детето да зарадва баща си.

Вижте обаче какво става, когато някой възрастен загуби равновесие и се просне на земята. Ако не беше състраданието да ни възпре, щяхме да се разсмеем. Освен това ударът би могъл да причини сериозни наранявания, а при някой старец – и непоправими счупвания. Във вътрешния живот за всички нас е добре да бъдем като новородени младенци – като тези, малките, които са сякаш от гума, на които им е весело дори когато се ударят, понеже стават веднага и продължават да търчат, а и освен това не им липсва, когато е необходимо, утешаването от страна на родителите.

Ако се опитваме да се държим като тях, препъванията и неуспехите във вътрешния живот, все пак неизбежни, никога няма да прераснат в огорчение. Ще ни бъде болно, ала няма да се обезсърчаваме. И ще реагираме с усмивка, която извира като кристална вода от радостта на нашето положение на Божи деца – деца на Неговата любов на Отец, на Неговото величие, на Неговата безкрайна мъдрост, на Неговото милосърдие. Аз се научих през годините на моето свещеническо служение да бъда малко дете на Бог. Това искам и от вас – да бъдете като новородени младенци – дечица, които търсят словото на Бог, хляба на Бог, подкрепата на Бог, мощта на Бог, та занапред да се държим като християни.

Бъдете съвсем като децата. Колкото повече се държите като тях, толкова по-добре. Казва ви го опитът на този свещеник, който е трябвало да се изправя много пъти през тези 36 години – струват ми се толкова кратки и същевременно толкова дълги! – изживени в опит да изпълня една изрична Божия воля. Винаги ми е помагало едно нещо – продължавам да бъда дете и постоянно търся да се настаня в скута на моята Майка и в сърцето на Христос, моя Господ.

Паденията, които причиняват сериозни разрушения в душата и понякога имат почти необратими последици, винаги са в резултат от високомерието да се мислим за големи, за самодостатъчни. В такива случаи човек сякаш става неспособен да помоли за помощ онзи, който може да му по помогне – не само Бог, но и приятеля, свещеника… И така тази клета душа, останала сама в своето нещастие, затъва неориентирана, в безпътица.

Нека се молим сега на Бог никога да не дава да се чувстваме доволни от себе си, да увеличава у нас желанието за Неговата помощ, за Неговото слово, за Неговия хляб, за Неговата утеха, за Неговата сила: „Ламтете за неподправеното словесно мляко”[1]; подхранвайте стремежа, жаждата да бъдете като деца. Разберете, че това е най-добрият начин да побеждавате гордостта. Бъдете убедени, че това е единственият способ нашият начин на действие да бъде добър, велик, божествен. „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.”[2]

[1] 1 Петр. 2:2.

[2] Мат. 18:3.

Отново в главата ми нахлуват спомените от моята младост. Каква проява на вяра беше онова шествие! Сякаш още чувам литургичното пеене и вдъхвам аромата на тамяна, сякаш отново виждам хиляди и хиляди мъже, всеки понесъл по една голяма свещ – нещо като символ на своята нищета; обаче хора с детски сърца, които може би не смеят да подигнат очи към лицето на своя баща. „И тъй, познай и размисли, колко лошо и горчиво е туй, дето остави твоя Господ Бог”[1]. Нека подновим твърдото си решение никога да не се отдалечаваме от Господ заради земните неща. Нека усилим – с конкретни намерения за нашето поведение – жаждата си за Бог като създания, които съзнават собствената си окаяност и непрестанно търсят и викат своя Баща.

Но отново се връщам към предишните си мисли: трябва да се научим да бъдем като деца, да се научим да бъдем Божи синове. И да се възползваме от всеки случай, за да предадем на останалите този начин на мислене, който сред естествените ни слабости ще увеличи нашата вяра[2], ще умножи плодовете на делата ни, ще ни утвърди в пътя по такъв начин, че каквато и грешка да сторим, дори най-отвратителната, не ще се поколебаем никога да реагираме, да поемем отново по главния път на Божието осиновение, който ще ни отведе право в разтворените и очакващи обятия на нашия Отец Бог.

Кой от вас не си спомня прегръдките на баща си? Вероятно не са така гальовни, така нежни и фини като майчините. Ала тези здрави, силни обятия ни обгръщаха с топлота и сигурност. Господи, благодарим за тези яки мишци. Благодарим за тези силни ръце. Благодарим за това нежно и непоклатимо сърце. Щях да Ти кажа благодаря и за моите грешки! Не, няма, Ти не ги искаш! Обаче Ти ги разбираш, извиняваш и опрощаваш.

Това е мъдростта, която Бог очаква да открием при общуването си с Него. Която е чиста математика – да признаем, че сме една нула отляво… Но нашият Бог Отец обича всеки от нас такъв, какъвто е. Обича ни такива, каквито сме! Аз, който не съм друго, освен един клет човек, обичам всеки от вас такъв, какъвто е. Представете си тогава каква ще да е Божията любов! Ала при условие да се борим, при условие да се стремим да ориентираме живота си според насоките, дадени от нашата добре формирана съвест.

[1] Иер. 2:19.

[2] Срв. 1 Петр. 5:9.

План за духовен живот

Оценете какво е състоянието на вашия благочестив живот и какво би трябвало да бъде, в какво конкретно би трябвало да се подобри личната ви връзка с Бог и - ако сте ме разбрали правилно - ще отблъснете изкушението да планирате непостижими начинания, защото ще сте разбрали, че Господ е доволен и от приношението на малки свидетелства на любов във всеки миг.

Постарай се да се придържаш с постоянство към твоя план за духовен живот: минути за умствена молитва; присъствие на литургия – ако е възможно всеки ден, и често причестяване; редовно пристъпване към тайнството изповед, дори съвестта ти да не те укорява за смъртен грях; посещаване на Исус в Светото причастие[1]; измолване на броеницата и размишляване върху тайните й и колко още възхитителни молитвени практики, които ти знаеш или можеш да научиш.

Обаче те не трябва да се превръщат в заковани норми, откъснати от живота. Те представляват един гъвкав дневен ред, съобразен с положението ти на човек, който живее сред хората, който се труди усилено в работата си, който има съответните обществени задължения и връзки, които не бива да се занемаряват, понеже в тези ангажименти продължава срещата ти с Бог. Твоят дневен ред трябва да бъде като гумената ръкавица, която се нагажда отлично върху ръката, която я носи.

Също така не забравяй, че важното не е да правиш много неща. Ограничи се до тези, които можеш великодушно да вършиш всеки ден - със или без желание. Тези практики ще те отведат, почти без да си дадеш сметка, до съзерцателната молитва. От душата ти ще покълват все повече прояви на любов, пламенни молитви, деяния на благодарност и удовлетворяване, духовни причестявания.И всичко това – докато изпълняваш задълженията си: когато вдигаш телефона, когато се качваш на някакъв транспорт, когато затваряш или отваряш вратата, когато минаваш край една църква, когато започваш нова задача, когато я изпълняваш или когато я приключваш. И всичко го поднасяш на Бог, твоя Отец.

[1] Набожна практика, която се изразява в ежедневни кратки молитви пред Святото причастие. Радетел за разпространението на набожността е известният италиански светец Алфонсо Мария де Лигуори (1696 – 1787).

Търси отдих в Божествената синовност! Бог е баща, изпълнен с нежност, с безкрайна любов. Призовавай Го: Отче, – много пъти на ден и Му казвай насаме в сърцето си, че Го обичаш, че Го обожаваш, че се чувстваш горд и силен, че си Негово дете. Това предполага една истинска програма за духовен живот, който трябва да се направлява от твоите молитвени практики – не много, ала постоянни, настоявам, които ще ти позволяват да придобиваш чувствата и маниерите на един добър син.

Нужно е да те предупредя още за опасността от рутината – истинска гробница на благочестието, която често се явява прикрита с амбицията да осъществиш или подхванеш паметни дела, докато удобно се загърбва належащото всекидневно задължение. Когато забележиш подобни признаци, откровено застани пред Господ – замисли се дали не ти е дотегнало да се бориш с едно и също, защото не си търсил Бог; виж дали не е отпаднало – поради липса на великодушие и на пожертвователен дух – вярното постоянстване в труда. При такова положение твоите правила за благочестие, малките умъртвления, апостолската дейност, която не принася непосредствено плод, изглеждат ужасно безмислени. Тогава усещаме една голяма празнота и може би започваме да кроим нови планове, за да заглушим гласа на нашия Небесен отец, Който изисква пълна вярност. И бидейки обсебени от желанието за велики дела, забравяме за съществуващата действителност, за пътя, който несъмнено ни води право към светостта. А това е ясен знак, че сме загубили свръхествествената гледна точка, убедеността, че сме малки деца, увереността, че нашият Отец ще стори в нас чудеса, ако започнем отново със смирение.

Стълбовете, боядисани в червено

Запечатани в детската ми глава останаха знаците, които поставяха в моя регион покрай планинските пътища – вниманието ми привличаха едни високи стълбове, обикновено боядисани в червено. Тогава ми обясниха, че когато завали сняг и покрие пътеки, ниви и ливади, гори, скали и пропасти, тези стълбове са сигурни ориентири, та всички винаги да знаят откъде минава пътят.

При духовния живот става нещо подобно. Има и пролети, и лета, но идват и зими – дни без слънце, безлунни нощи. Не можем да допуснем връзката с Исус Христос да зависи от нашето настроение, от промените в нашето състояние. Такова поведение издава нашия егоизъм, търсене на спокойствие и - естествено – няма нищо общо с любовта.

Затова в моментите на силен сняг и виелица едни здрави молитвени практики – нищо сълзливо, добре вкоренени и съответстващи на обстоятелствата около всекиго, ще бъдат онези стълбове, оцветени в червено, които ще ни указват посоката, докато Господ реши да грейне отново слънцето, да се разтопят ледовете и сърцето отново да затрепти, запалено от един огън, който в действителност никога не е бил изгаснал. Той е бил като жарта, покрита от пепелта на дни на изпитания или дни на по-малко усилия или на недостатъчни жертви.

Няма да скрия, че през тези години някои идваха при мен и съкрушени от болка ми казваха: Отче, не знам какво ми става; чувствам се изморен и изстинал. Моят молитвен живот – преди толкова стабилен и спокоен, сега ми изглежда като комедия…”. На тези, които се намират в това положение, а и на всички вас отговарям: „Комедия ли? Голяма работа! Господ си играе с нас като баща с децата си”.

В Писанието пише: „Веселейки се на земния Негов кръг”[1]. Но Бог не ни напуска, а веднага добавя: „и радостта ми беше със синовете човешки”[2]. Господ играе с нас! И когато ни хрумне, че играем в едно представление - понеже усещаме, че сме станали безчуствени, апатични, когато бъдем неудовлетворени и безволеви, когато ни стане много трудно да изпълняваме своя дълг и да постигаме духовните цели, които сме си поставили, значи е дошъл часът да помислим, че Бог играе с нас и очаква да успеем да изпълним изящно нашето представление.

Не се притеснявам да ви кажа, че в някои случаи Господ ми е давал много благодати; обикновено обаче правя нещата като по задължение. Следвам моя план, не защото това ми харесва, а защото трябва да го направя – от любов. „Но, отче, нима може да се прави представление с Бог? Това не е ли лицемерие?” Бъди спокоен! За теб е дошъл моментът да участваш в една човешка драма с един Божествен зрител. Бъди верен; знай, че Отец, Син и Свети Дух гледат представлението ти. Направи всичко от любов към Бог, за да Му се харесаш, макар и много да ти коства.

Колко е хубаво да си актьор на Бог! Колко е красиво да казваш репликите в това представление заради любов, да правиш жертви, да нямаш никакво лично удовлетворение и всичко това – за да се харесаш на нашия Отец Бог, Който играе с нас! Застани пред Господ и Му се довери: нямам никакво желание да се занимавам с това, но ще го направя заради Теб. И наистина се заеми с тази работа, макар да си мислиш, че е само представление. Благословено представление! Уверявам те – това не е лицемерие, тъй като лицемерите имат нужда от публика за своите пантомими. Докато зрителите в това наше представление – остави ме да ти го повторя – са Отец, Син и Свети Дух; Дева Мария, свети Йосиф и всички ангели и светци от Небето. Нашият духовен живот не съдържа в себе си друга сцена освен тази: Христос, Който минава „някак си скришом.”[3].

[1] Притч. 8:31.

[2] Пак там.

[3] Иоан. 7:10.

„Iubilate Deo. Exsultate Deo adiutori nostro“„радостно пейте на Бога, нашата твърдиня.”[1] Хвалете Бог. Скачайте от радост в Господа, нашата твърдина. Исус е нашата подкрепа. Който не го осъзнае, значи няма представа от това що е любов, що е грях, нито от духовна нищета! Аз съм един окаян човек и разбирам какво е грях, любов и нищета. Знаете ли какво е да си издигнат до сърцето на Бог? Осъзнавате ли какво е една душа да застане пред Господ, да Му разтвори сърцето си, да Му се жали? Аз, например, се оплаквам, когато Той взима при Себе си млади хора, които можеха още дълги години да Му служат и да Го обичат тук, на земята, защото това не го разбирам. Но това не са безутешни стенания, а има упование, тъй като знам, че отделя ли се от ръцете на Бог, веднага ще се препъна. И поради това, като приемам предначертанията на небето, на момента бавно добавям: „Да бъде, да се изпълни, да бъде възхвалявана и вечно възвеличавана пресправедливата и преблагата Божия воля над всички неща. Амин! Амин!”.

Това е начинът на действие, на който ни учи Евангелието, святата хитрина и плододайният източник в апостолския труд;това е изворът на нашата любов и на нашия мир като Божи синове, а и пътят, по който можем да предадем обич и успокоение на хората. Само по този начин ще успеем да завършим в Любовта нашите дни – след като сме освещавали нашата работа и сме търсили там скритото щастие на Божите работи. Ще постъпваме със святото нахалство на децата, а ще отблъснем срама – лицемерието на възрастните, които се боят да се върнат при Отца, когато са преживели удара от едно падение.

Завършвам с поздрава на Господ, съхранен в днешното Евангелие: „Мир вам!… Учениците се зарадваха, като видяха Господа”[2] , този Господ, Който ни придружава по пътя към Отца.

[1] Пс. 80(81):2, входящ към литургията.

[2] Иоан. 20:19-20.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език