Josemaría Escrivá Obras
142

Втората пасхална неделя довежда отново до паметта ми една древна и благочестива традиция от моята земя. В деня, в който литургията приканва да желаем духовната храна — ”rationabile, sine dolo lac concupiscite“, ламтете за неподправеното словесно мляко — едно време имаше обичай да се носи светото Причастие на болните — не само на най-тежко болните — за да могат да изпълняват пасхалната заповед.

В по-големите градове всяка енория организираше евхаристична процесия. Тогава бях студент в университета и си спомням, че беше нормално да се засичат на един площад в центъра на Сарагоса дори три от тези кортежи, изцяло съставени само от мъже — хиляди мъже — с големи запалени свещи. Силни хора, които придружаваха Исус в тайнството с една още по-голяма вяра от онези дебели свещи, които тежаха няколко килограма.

Снощи, през различните пъти, в които се събудих, повторих като кратка молитва ”quasi modo geniti infantes“, като новородени младенци... Мислех, че тази покана на Църквата пасва много добре на всички нас, които чувстваме реалността на божествената синовност. Защото, ако е изгодно да бъдем много силни, упорити и добре закалени, за да можем да влияем в средата, в която се намираме, все пак, е наистина добро нещо пред Бог да се смятаме винаги по мярката на новородени чеда.

 

Ние сме Божии чеда

 

”Quasi modo geniti infantes, rationabile, sine dolo lac concupiscite“, като новородени младенци ламтете за неподправеното словесно мляко. Великолепен е този стих на св. Петър и разбирам добре защо литургията е добавила веднага след това: ”exsultate Deo adiutori nostro, iubilate Deo Iacob“; радостно пейте на Бога, нашата твърдиня; възклицавайте към Бога Иаковов, Който е и наш Господ и наш Отец. Затова предпочитам днес вие и аз да размишляваме, отколкото върху светото тайнство на олтара, което изтръгва от нашето сърце най-възвишените възхвали към Исус, върху увереността на божествената синовност, спирайки се да разсъждаваме и върху някои от нейните последствия за онези, които искат да преживяват с благороден ангажимент християнската вяра.

 

 


143

По причини, които не е необходимо да напомням — но които добре познава Исус, Който ни направлява от дарохранителницата — животът ме доведе дотам да зная по изцяло особен начин, че съм Божие чедо, и да вкуся радостта да се положа в Сърцето на моя Отец, за да обезщетявам, за да се пречиствам, за да Му служа, за да разбирам и извинявам всички на основата на Неговата любов и на моето унижение.

Затова желая сега да настоявам върху необходимостта за вас и за мен да се разтърсим, да се пробудим отново от мекия сън, който толкова лесно ни размътва, за да долавяме отново по по-дълбок и по-непосредствен начин нашето положение на Божии чеда.

Примерът на Исус и Неговото странстване по пътищата на Палестина ни помагат да ни накарат да сме пропити от тази истина. ”Ако приемаме човешкото свидетелство“ — четем в посланието — ”Божието свидетелство е по-голямо“. В какво се състои Божието свидетелство? Отговорът е отново у св. Йоан: ”Вижте каква любов ни е дал Отец — да се наречем чеда Божии и сме. (...) Възлюбени, сега сме чеда Божии“.

В хода на годините съм се опитвал без отстъпвания да се основавам на тази радостна реалност. Моята молитва във всяко обстоятелство бе една и съща, макар и с различни тонове. Казвал съм Му: ”Господи, ти ме постави тук; Ти ми повери това или онова нещо и аз се уповавам на Теб. Знам, че си мой Отец и винаги съм виждал малките да се доверяват напълно на своите родители“. Свещеническият опит ми потвърждава, че себеотдаването в Божиите ръце подтиква душите да придобиват силна, дълбока и ведра набожност, която окуражва да се работи винаги с почтеност в намерението.

 

 

 

Исусовият пример

 


144

”Quasi modo geniti infantes...“ С много радост разпространих навсякъде онзи манталитет на малки чеда на Бог, който ни кара да вскусваме тези думи, приети и те в литургията на месата: ”Всякой, който е роден от Бога, побеждава света“, преодолява трудностите, постига победа в голямата битка за мира на душите и на обществото.

Нашата мъдрост и нашата сила се основават именно на убеждението за нашата незначителност, за нашето нищожество пред Бог; все пак, Той е Този, Който ни подтиква същевременно да се движим с доверчива увереност и да проповядваме Исус Христос, Неговия единороден Син, въпреки нашите грешки и нашите грехове, стига да не липсва никога до немощта борбата, за да я преодоляваме.

Чували сте ме да повтарям често съвета на Свещеното Писание: ”discite benefacere“, научете се да правите добро, защото няма съмнение, че трябва да се научим и да учим да се прави добро. Трябва да започнем от нас самите, ангажирайки се да открием кое е доброто, което трябва да желаем за всеки от нас, за всеки от нашите приятели, за всеки човек. Не познавам по-добър път, за да се зачита Божието величие: да се научим да служим, имайки винаги предвид неизразимия и прост факт, че Той е наш Отец и ние сме Негови чеда.

 

 


145

Да отправим отново взор към Божествения Учител. В този миг може би и ти чуваш упрека, отправен към св. Тома: ”Дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“; и като апостола ще накараш да избликне от душата ти с искрено съкрушение на сърцето вика: ”Господ мой и Бог мой!“, признавам Те окончателно като Божествен Учител и вече завинаги — с Твоята помощ — ще пазя като нещо много ценно Твоите поучения и ще се старая да ги следвам вярно.

Навлизайки в страниците на Евангелието, преживяваме отново сцената, в която Исус се е оттгелил в молитва и учениците са близо до Него, може би съзерцавайки Го. Когато приключил, един от тях се решил да Го помоли: ”Господи, научи ни да се молим, както и Иоан научи учениците си“. И Той им казал: ”Когато се молите, казвайте: Отче наш, (...) да се свети Твоето име“.

Забележете колко е изненадващ отговорът: учениците съжителстват с Исус и в хода на техните разговори Господ учи как трябва да се молят; разкрива великата тайна на божественото милосърдие: ние сме Божии чеда и можем да говорим доверчиво с Него, както чедото, което разговаря с баща си.

Когато виждам как някои поставят набожния живот, взаимоотношенията на християнина с Господ, представяйки техен образ неприятен, абстрактен, външен, натъпкан с монотонно говорене без душа, което благоприятства анонимността, вместо личния разговор, лице в лице, с Бог, наш Отец — истинската гласна молитва не е никога анонимност — ми се връща на ум предупреждението на Господ: ”А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“. Един отец на Църквата коментира: ”Струва ми се, че с тези думи Христос осъжда дългите молитви; дълги не заради тяхната продължителност, а заради множеството думи, заради безкрайността на речите. (...) Когато Исус ни предлага примера на онази вдовица, която склонила с настойчивостта на молбите си онзи жесток и безмилостен съдия, или този на човека, който отишъл при своя приятел посред нощ и го накарал да стане от леглото, когато вече бил заспал, не толкова по причина на на приятелството, колкото заради неговата настойчивост, иска да даде на всички нас заповед: ние трябва, сиреч, да Го умоляваме непрекъснато, не принасяйки Му дълга молитва, направена от хиляди думи, а излагайки Му просто нашите необходимости“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 19, 4].

Във всеки случай, ако сте започнали размишлението си и не успявате да концентрирате вниманието, за да разговаряте с Бог, а чувствате сухота и ви се струва, че главата не е способна да изрази дори една идея, или вашите чувства остават равнодушни, ви съветвам това, което аз самият съм се опитвал да правя винаги при такива обстоятелства: поставете се в присъствието на вашия Отец и Му кажете поне: ”Господи, не умея да се моля, не ми идва на ум нищо, което да ти разкажа!...“. Бъдете сигурни, че в същия този миг сте започнали да се молите!

 

 

 

Синовна набожност

 


146

Набожността, която се ражда от божествената синовност, е дълбоко отношение на душата, което накрая оформя цялото съществуване: присъства във всички мисли, във всички желания, във всички привързаности. Не сте ли виждали, че в семейството децата, макар и без да си дават сметка за това, подражават на родителите, повтарят жестовете им, навиците и са единодушни с тях в толкова много отношения?

Същото се случва в поведението на едно добро Божие чедо: стигаме — без да знаем как, нито по какъв път — до едно чудно обожествяване, което ни позволява да разпределяме събитията със свръхестествената значимост на вярата; стигаме дотам да обичаме всички хора, както ги обича нашият небесен Отец, и — още по-важно нещо — придобиваме нова живост в нашето ежедневно усилие да се приближаваме към Господ. Нямат значение греховете — повтарям — защото ги има любящите обятия на Бог, наш Отец, за да станем отново.

Ако помислите за това, е съвсем различно нещо да падне дете или да падне възрастен. За децата падането по принцип е без последствия: падат толкова често! И ако после има сълзи, бащата казва: ”Мъжете не плачат“. Така приключва инцидентът, защото малкото се ангажира да удовлетвори баща си.

Гледайте обаче какво се случва, когато загуби равновесие възрастен и пада проснат по целия си ръст на земята. Ако не е състраданието да попречи на това, би било смешно. Падането, освен това, може да има тежки последствия и у един възрастен може да произведе фатална фрактура. В духовния живот е доста изгодно за всички нас да бъдем ”quasi modo geniti infantes“, като онези малки, които изглеждат направени от гума, които умеят да се радват дори на своите търкулвания, защото стават веднага отново на крака, за да продължат набезите си, и защото имат също, ако е необходимо, утехата на родителите.

Ако се държим като тях, спъванията и неуспехите — впрочем, неизбежни — на духовния живот няма да доведат никога до горчивина. Ще реагираме с разкаяние, но без униние, и с усмивка, която блика като бистра вода от радостта на нашето положение на Божии чеда, чеда на Неговата Любов на Отец, на Неговото величие, на Неговата безкрайна мъдрост, на Неговото милосърдие. Научил съм се през моите години на служение на Господ да бъда мъничко чедо на Бог. Това е, което искам от вас: бъдете ”quasi modo geniti infantes“, деца, които желаят Божието слово, Божия хляб, Божията храна, Божията сила, за да се държите отсега нататък като истински християни.

 

 


147

Бъдете много деца! Колкото по-малки, толкова по-добре. Казва ви го опитът на този свещеник, който е трябвало да се изправя отново много пъти в хода на тези тридесет и шест години — струват ми се толкова кратки и толкова дълги! — изживяни, опитвайки се да изпълнявам една изрична Божия воля. Едно нещо винаги ми е помагало: това, че съм останал дете, това да продължавам да се приютявам в скута на моята Майка и в Сърцето на Христос, мой Господ.

Големите падения, онези, които причиняват тежки опустошения в душата, понякога с почти непоправими последици, произхождат винаги от надменността, от това да се смятаме за възрастни, самостоятелни. В такива случаи преобладава в човека един вид неспособност да моли за помощ този, който може да я окаже: не само Бог, но и приятеля, свещеника. И тази бедна душа, изолирана в нещастието си, изпада в дезориентация, в отклоняване от пътя.

Да молим в този миг Бог, за да не иска никога да позволява да се чувстваме удовлетворени, за да расте в нас желанието за Неговата помощ, за Неговото слово, за Неговия Хляб, за Неговата утеха, за Неговата сила: ”rationabile sine dolo lac concupiscite“; подхранвайте вълнението, жаждата да бъдете като деца! Бъдете убедени, че е най-добрият начин да побеждавате надменността! Бъдете убедени, че е единственият лек, за да може нашият начин на действие да бъде добър, велик, божествен! ”Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“.

 

 


148

Връща ми се отново в паметта онзи младежки спомен. Каква велика проява на вяра! Струва ми се, че чувам още литургичното пеене, че дишам уханието на тамяна, че виждам хиляди и хиляди мъже, всеки със своята голяма свещ — която е като символ на тяхната немощ — но със сърце на деца, на създания, които може би не смеят да вдигнат очи към лика на баща си. ”Познай и размисли колко лошо и горчиво е туй, дето остави твоя Господ Бог“. Да подновим твърдото решение да не се отдалечаваме никога от Господ, за да тичаме след земните неща! Да увеличаваме с конкретни решения за нашето поведение жаждата за Бог: като създания, които признават собствената си бедност и търсят, призовават непрестанно Отца.

Но повтарям: нужно е да се научим да бъдем като деца, нужно е да се научим да бъдем Божии чеда. И в същото време е нужно да предаваме на другите това отношение, което сред естествените немощи ще ни направи ”с твърда вяра“, плодотворни в делата и сигурни в пътя; така, каквато и да е грешката, която можем да направим, дори най-отвратителната, няма да се колебаем да реагираме, да се върнем на главния път на божествената синовност, който приключва в отворените, уютни обятия на Бог, наш Отец.

Кой от вас не помни обятията на собствения си баща? Може би не са били толкова снизходителни, нежни и деликатни като тези на майката. Но тези здрави, силни обятия са ни давали топлина и сигурност. Господи, благодаря за тези груби обятия; благодаря за тези силни ръце; благодаря за това нежно и искрено сърце. Щях да Ти кажа: благодаря също за моите грешки! Не, защото Ти не ги искаш! Но ги разбираш, извиняваш ги, опрощаваш ги.

Това е мъдростта, която Бог очаква от нас в нашите взаимоотношения с Него; почти проява на математическа наука: да признаем, че сме нула… Но Бог, наш Отец, обича всеки от нас такъв, какъвто е. Аз — който не съм друго, освен един беден човек — обичам всеки от вас такъв, какъвто е; представете си тогава каква ще да е Божията Любов! При условие, че се борим, при условие, че се ангажираме да дадем на живота ориентацията, продиктувана от една добре формирана съвест.

 

 

 

Житейски план

 


149

Изпитайте как е набожният ви живот и как би трябвало да бъде, изпитайте след това в кои определени пунктове вашите лични отношения с Бог би трябвало да се подобрят и, ако сте ме разбрали, отблъснете изкушението да си представяте непостижими начинания, защото ще сте открили, че Господ се задоволява с приношението на малки демонстрации на любов във всеки миг.

Опитвай се да се придържаш към житейски план, с постоянство: няколко минути умствена молитва, да присъстваш на светата литургия - всеки ден, ако ти е възможно — и да получаваш Причастие, да прибягваш редовно до светото тайнство на опрощението — макар съвестта ти да не те обвинява в смъртен грях, - посещението на Исус в дарохранителницата, молитвата със светата броеница със съзерцаването на тайните и толкова други великолепни практики, които вече познаваш или можеш да научиш.

Не трябва да се превръщат в строги норми, водонепроницаеми отделения; показват гъвкъв път, приспособен към твоето положение на човек, който живее сред света, с интензивен професионален труд, с обществени задължения и отношения: които не са за пренебрегване, защото точно в тези задачи продължаваш да срещаш Господ. Твоят житейски план трябва да бъде като гумена ръкавица, която пасва съвършено на ръката, която я слага.

Не забравяй, че това, което има значение, не е да правиш много неща; ограничавай се да изпълняваш с великодушие онези неща, които можеш да правиш всеки ден, независимо дали имаш или не желание за тях. Тези практики ще те отведат, почти без да се усетиш, до съзерцателната молитва. Ще покълват все повече от душата ти деянията на любов, кратките молитви, деянията на благодарност и на обезщетяване, духовните причастявания. И всичко това, докато изпълняваш задълженията си: докато вземаш телефона или се качваш на някое транспортно средство, докато затваряш или отваряш някоя врата, когато минаваш пред някоя църква, когато започваш нова задача или докато я изпълняваш или когато я приключваш; ще правиш всичко в присъствието на Бог, твой Отец.

 

 


150

Търси отдих в божествената синовност! Бог е баща, изпълнен с нежност, с безкрайна любов. Наричай Го Отец много пъти на ден и Му казвай — на четири очи, в сърцето си, — че Го обичаш, че Го обожаваш, че чувстваш гордостта — която те изпълва със сила — да бъдеш Негово чедо. Ще преживяваш така истинска програма за духовен живот, който има за опорна точка онези норми на набожност към Бог — малко, повтарям, но постоянни — които ще ти позволяват да придобиваш чувствата и маниерите на добро чедо.

Трябва отново да те предупредя за опасността от превръщането в навик — истински гроб на набожността — което се явява често маскирано от амбицията да осъществяваме или предприемаме значими подвизи, докато пренебрегваме от удобство ежедневното задължение. Когато усетиш това изкушение, се постави искрено в присъствието на Господ: мисли дали досадата да трябва да се бориш все на същия пункт не зависи от факта, че не си потърсил Бог; погледни дали е отпаднало — поради липса на великодушие, на жертвен дух — вярното постоянстване в труда. При това положение нормите на набожност, малките умъртвявания на плътските страсти, апостолската дейност, която не придобива незабавен плод, ни изглеждат ужасно безплодни. Празни сме и може би започваме да мечтаем за нови проекти, за да накараме да млъкне гласа на нашия небесен Отец, Който претендира за тотална вярност. И с обсебена от великите неща душа оставяме настрана най-сигурната реалност, пътя, който несъмнено ни отвежда право към светостта: сигурен знак, че сме изгубили свръхестествената перспектива, че е отпаднало убеждението, че сме мънички деца, както и убеждението, че нашият Отец би извършил в нас чудеса, ако започвахме отново със смирение.

 

 

 

Сигнали — показатели

 


151

Нося отпечатан в ума си още от дете спомена за някои сигнали, които в планините по моята земя биваха поставяни край пътищата: ставаше дума за дълги колове, по принцип боядисани в червено, които поразяваха вниманието ми. Обясниха ми, че когато пада сняг и покрива пътеки, поля и ливади, гори, скали и канари, тези пръти се открояват като сигурен ориентир, за да могат всички да открият пътя, който трябва да следват.

В духовния живот се случва нещо подобно. Има пролет и лято, но идват и зимите, дните без слънце и нощите без луна. Не можем да позволяваме взаимоотношенията с Бог да зависят от нашето настроение, от промените в нашия характер. Да изпадаме в това непостоянство означава егоизъм, удобство: неща, които не са съвместими с любовта.

Затова в миговете на сняг и на виелица някои солидни набожни практики — съвсем не сантиментални, - здраво засадени и приспособени към обстоятелствата на всеки, ще бъдат като боядисаните в червено колове, които продължават да сочат посоката, докато Господ накара да блести отново слънцето. Тогава ще се разстопи мразът и сърцето отново ще трепти, разпалено от огън, който в действителност никога не е угасвал: бил е останал като жарава, скрита от пепелта, пепелта на времето на изпитанието или тази на един период на по-малък ангажимент или на оскъдна жертва.

 

 


152

Не крия от вас, че в хода на годините са се приближавали до мен хора, които с болка са ми казвали: ”Отче, не знам какво се случва, но се чувствам уморен и студен; моят набожен живот, преди това толкова сигурен и простодушен, ми изглежда превърнал се в комедия…“. На тези, които се намират в това положение, и на всички вас отговарям: ”Комедия ли? Много добре! Господ играе с нас като баща с децата“.

Четем в Писанието: “Ludens in orbe terrarum“, Бог се весели на земния глобус и не ни изоставя, действително, веднага добавя: “Deliciae meae esse cum filiis hominum“, радостта ми беше със синовете човешки. Господ играе с нас! Когато ни се струва, че играем комедия, защото се чувстваме студени, апатични, когато сме отегчени и без воля, когато ни е трудно да изпълняваме задължението си и да постигаме духовните цели, които сме си били поставили, е настъпил часът да мислим, че Бог играе с нас и очаква да Му представим нашата ”комедия“ с вещина.

Не ме е грижа да ви кажа, че Господ в някои случаи ми е давал много благодати; обикновено обаче вървя срещу течението. Следвам плана си, не защото ме привлича, а защото трябва да го направя, от Любов. ”Но, отче, може ли да играем комедия с Бог? Не е ли лицемерие?“. Бъди спокоен: за теб е дошъл мигът да изпълниш една човешка комедия пред един божествен зрител. Постоянствай, защото Отец, Син и Свети Дух съзерцават твоята комедия; прави всичко заради Бог, за да Му доставиш удоволствие, макар да ти коства.

Какво хубаво нещо да бъдем Божи шут! Какво добро нещо да играем комедия от Любов, с жертва, без да търсим личното удовлетворение, за да се харесаме на Бог, наш Отец, Който играе с нас! Застани пред Господ и Му довери: ”Нямам никакво желание да направя еди-какво си, все пак ще го принеса за Теб“. После го направи наистина, макар да мислиш, че е комедия. Благословена комедия! Уверявам те, че не е лицемерие, защото лицемерите имат нужда от публика за своята постановка. А пък зрителите на нашата комедия — остави ме да повторя — са Отец, Син и Свети Дух, пресвятата Дева, св. Йосиф и всички небесни ангели и светци. Нашият духовен живот не съдържа в себе си друг спектакъл, освен този: Христос, Който минава ”quasi in occulto“, някак си скришом.

 

 


Предишен Следваща