По стъпките на Господ

„Ego sum via, veritas et vita“, „Аз съм пътят и истината и животът.”[1] С тези недвусмислени думи Господ ни посочи кой е истинският път, който води до вечното щастие. „Аз съм пътят” – Той е единствената пътека, която свързва Небето със земята. Заявява го на всички хора, но специално го припомня на онези – като теб и като мен – които сме Му казали, че сме решени съвсем сериозно да приемем нашето призвание да бъдем християни, та Бог да присъства винаги в нашите мисли, на нашите устни и във всички наши действия, дори в най-обикновените и обичайните.

Исус е пътят. Той е оставил на тази земя ясните следи от своите стъпки – незаличими знаци, които нито ерозията на времето, нито коварството на враговете са могли да изтрият. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.”[2] Колко ми е приятно да го напомням! Исус Христос – такъв, какъвто беше вчера за апостолите и хората, които го търсеха, днес живее за нас и ще живее навеки. Ние, хората, понякога не успяваме да забележим присъствието Му – винаги насъщно – понеже гледаме с уморени и замъглени очи. Сега, започвайки нашата молитва до олтара, да Го помолим, подобно на слепеца от Евангелието, който казва: „Господи, да прогледам”[3] – да се изпълни разумът ми със светлина и словото на Исус да пронизва мислите ми; да се вкорени в душата ми Неговият живот, та да се преобразя с оглед на вечната слава!

⃰ Проповед, произнесена на 3 април 1955 г.

[1] Иоан. 14:6.

[2] Евр. 13:8.

[3] Лук. 18:41.

Пътят на християнина

Колко ясни са поученията на Христос! Както обикновено, нека разтворим Новия завет, сега на глава 11 на Евангелието според свети Матей: „И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”[1].

Виждаш ли? Трябва да се учим от Него, от Исус, нашия Единствен пример. Ако искаш да вървиш напред, предпазвайки се от препъвания и обърквания, не ти трябва друго освен да вървиш по Неговия път, да стъпваш върху отпечатъка от Неговите стъпки, да се вдълбочиш в Неговото смирено и търпеливо сърце, да пиеш от извора на Неговите заповеди и обич… Накратко казано – трябва да се отъждествиш с Исус Христос, трябва да се постараеш действително да се превърнеш в друг Христос между твоите събратя хората.

За да не би някой да се откаже, твърдейки, че е бил заблуден, ще прочетем друг цитат от свети Матей. В глава 16 Господ изяснява още повече учението си: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и ме последва”[2]. Пътят на Бог е път на отричане, на умъртвление, на отдаване, но не е път на тъга или отчаяние.

Размисли върху примера на Христос от яслата във Витлеем до престола на Голгота! Виж Неговата самоотверженост, Неговите лишения: глад, жажда, умора, жега, лошо отношение, неразбиране, сълзи[3]… и Неговата радост, че спасява цялото човечество. Бих бил доволен сега да вдълбаеш дълбоко в главата и в сърцето си думите на свети Павел, та многократно да размишляваш върху тях и те да намерят отражение в практиката, с които той приканва ефесяните да следват непоколебимо стъпките на Господ: „Подражавайте Богу, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание”[4].

[1] Мат. 11:29

[2] Мат. 16:24.

[3] Срв. Мат. 4:1-11;8:20; 8:24; 12:1; 21:18-19. Лук. 2:6-7; 4:16-30; 11:53-54. Иоан. 4:6; 11:33-35 и т.н.

[4] Еф. 5:1-2.

Исус предаде Себе Си – саможертва от любов. И ти също, ученико на Христос; ти, възлюбено Божие дете; ти, който си изкупен с цената на Кръста; ти също трябва да си готов да се отречеш от себе си. Затова каквито и да са обстоятелствата нито ти, нито аз можем да се държим егоистично, обуржоазено, задоволено, разюздано и – извинявай за откровеността – направо глупаво! „Ако желаеш човешката слава и искаш да бъдеш почитан и да ти се кланят, ако търсиш само приятен живот, значи си сбъркал пътя… Никому не е позволено да влезе в града на светците, да намери покой и да царува с Царя, ако не е преминал по тесния каменист и стръмен път на страданията.”[1]

Необходимо е доброволно да решиш да се натовариш с кръста. Ако ли не, устата ти ще казва, че подражаваш на Христос, ала фактите ще я опровергават. И няма да успееш да имаш съкровена връзка с Божествения учител, нито истински ще Го обичаш. Важно е ние, християните, да бъдем твърдо убедени, че не можем да следваме Господ, ако не умеем да се лишаваме драговолно от толкова много неща, изисквани от капризите, суетата, удобството и изгодата…

Не трябва и ден да мине, без да си му придал на живота привлекателност с помощта на благодатта и красотата на умъртвлението. И отхвърли мисълта, че това ще те направи нещастен. Непълна ще е радостта ти, ако не се научиш да побеждаваш самия себе си, ако се оставиш да те мачкат и потискат твоите страсти и прищевки, вместо да нарамиш храбро твоя кръст.

[1] Псевдо Макарий Египетски, Homiliae (Проповеди – б. пр.), 12, 5 (PG 34, 559).

Сега си спомням – и със сигурност някой от вас вече е чувал да го споменавам в други размишления – за съня, разказан от един кастилски писател от Златния век. Пред него се откриват два пътя. Единият е широк, равен и подходящ за коли; край него са наредени безброй страноприемници, кръчми и други приятни местенца за забавление и отмора. По него са поели хора на коне или в карети, чува се музика и смях – един луд кикот; вижда се тълпа, опиянена от привидна, краткотрайна наслада, тъй като този път свършва в една бездънна пропаст. Това е пътеката на светските хора, на вечните еснафи. Те демонстрират една радост, каквато в действителност не изпитват; търсят ненаситно всякакви възможни удобства и удоволствия… Ужасяват ги болката, отказът от удоволствията, пожертвувателността. Не желаят и да чуят за Кръста на Христос, смятат, че това са приказки на безумци. Ала те са безумците - бидейки роби на завистта, на лакомията, на чувствеността, те завършват зле. И късно си дават сметка, че заради някаква блудкава дреболия са пропилели и земното, и вечното си щастие. Господ ни предупреждава: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”[1]

Другият път в съня е съвсем различен: тесен и стръмен, там човек не може да се придвижва с кон. Тези, които тръгват по него, напредват със собствените си крака – е, може и да криволичат – със спокойни лица, настъпвайки тръни и заобикаляйки скали. На места драки разкъсват дрехите им, стигат дори до плътта. Обаче на края ги очаква чудна градина, вечното щастие, небето. Това е пътят на светите души, които се смиряват, които от любов към Исус Христос с удоволствие се жертват за останалите; пътят на тези, които не се страхуват да вървят нагоре, приели с любов своя кръст – колкото и да им тежи, понеже са наясно, че дори ако тежестта ги смаже, те ще успеят да се изправят и да продължат изкачването. Силата на тези пешеходци е в Христос.

[1] Мат. 16:25-26.

Какво значение има дали се спъваме, щом в болката от падането ще открием силата, която отново ни изправя и ни тласка да продължаваме с обновен устрем? Не забравяйте, че светец не е онзи, който не пада, а този, който винаги се изправя – смирено и с една свята упоритост. Щом като в Притчи Соломонови пише, че праведникът пада седем пъти на ден[1], ти и аз – едни клети създания – не бива да се учудваме, нито да се обезкуражаваме от нашата лична окаяност, от нашите препъвания, понеже ще продължим напред, ако търсим силата на Този, който обеща: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”[2]. Благодаря Ти, Господи, „Защото ти си Бог на моята сила”[3], защото винаги си бил Ти и само Ти, Боже мой, моя крепост, мое прибежище, моя подкрепа.

Ако наистина искаш да напредваш в духовния живот, бъди смирен. Прибягвай с упование и постоянство към помощта на Господ и на Неговата благословена майка, която е също и твоя майка. Кротко и спокойно – колкото и да те боли все още незаздравялата рана от последното ти подхлъзване – прегърни отново кръста и кажи: Господи, с Твоето съдействие ще се боря да не се спирам по пътя, ще отговоря предано на Твоите подканяния, без да се страхувам от стръмните баири, нито от привидната монотонност на обичайната работа, нито от тръните и острите камъчета по пътя. Убеден съм, че Твоето милосърдие ме придружава и че в края ще намеря вечното щастие, радостта и любовта през всички векове на вековете.

След това, по време на същия сън, този писател открива и трети път – тесен, също така неравен и с големи стръмнини като втория. По него напредват малцина сред хиляди страдания, но с тържествен и величествен вървеж. Въпреки това те стигат до ужасната пропаст, където водеше и първият път. Това е пътят на лицемерите, на тези, които нямат чисти намерения, на тези, които са движени от фалшива боязън, на тези, които покваряват Божите дела, като ги използват за своите временни егоистични цели.

„Глупаво е да се заемаш с трудна задача само за да ти се възхищават; да спазваш с големи усилия Божите заповеди и да търсиш за това компенсации на земята. Човек, който - като прилага на практика добродетелите - претендира за човешки облаги, е като продавач, който ще продаде безценна вещ за дребни монети; той е можел да спечели небето, но вместо това се е задоволил с една мимолетна похвала… По тази причина се казва, че надеждите на лицемерите са като паяжина – толкова много усилия струва изплитането й, а накрая с едно духване я отнася вятърът на смъртта.”[4]

[1] Притч. 24:16.

[2] Мат. 11:28.

[3] Пс. 42(43):2.

[4] Свети Григорий Велики, Moralia (Моралия, нравствено тълкуване на книгата на Йов – б. пр.), 2, 8, 43-44 (PL 75, 844-845).].

С поглед, вперен в целта

Припомням ви тези сурови истини, за да ви приканя да огледате внимателно подбудите, които направляват вашето поведение, с цел да поправите това, което има нужда от поправяне, насочвайки всичко в служба на Бог и на вашите братя, хората. Забележете, че Господ е минал покрай нас, погледнал ни е с любов и „и повика към свето звание, не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Христа Иисуса преди вечни времена”[1].

Пречистете намеренията си, вършете всичките си работи от любов към Бог, прегръщайки кръста на всеки ден с радост. Казвал съм го хиляди пъти, понеже смятам, че тези мисли трябва да са запечатани в сърцата на християните – не само да приемаме несгодите, а напротив – дори да ги обичаме; да обичаме физическата или духовната болка и да я поднасяме на Бог като удовлетворение за нашите лични грехове и за греховете на всички хора. При това положение, уверявам ви, тази мъка няма да ви тежи.

И вече човек не носи какъв да е кръст, той открива Кръста на Христос и придобива утехата, че Изкупителят се нагърбва да носи товара. Ние сътрудничим като Симон Киринеец, който - когато се връща от работа на нивата си и мисли вече за заслужена почивка - е принуден да вземе кръста на раменете си, за да помогне на Исус[2]. Да бъдеш доброволен Христов киринеец, да придружаваш съвсем отблизо Неговото страдащо човешко естество, приравнено на един престъпник – това не представлява нещастие за една влюбена душа, а носи увереност, че Бог е близо и ни благославя, като ни е избрал за това.

Доста често немалко хора са ми говорили с удивление за радостта, която благодарение на Бог изпитват и разпръскват моите деца в Опус Деи. Пред този очевиден факт винаги давам едно и също обяснение, защото не знам друго: основата на тяхното щастие се състои в това, че не се боят нито от живота, нито от смъртта, че не се плашат от трудностите; състои се във всекидневното им усилие да живеят с жертвоготовен дух, винаги готови - независимо от личната си нищета и слабост - да се отрекат от себе си, за да направят по-поносим за другите пътя на християнина.

[1] 2 Тим. 1:9.

[2] Срв. Марк. 15:21.

Като туптенето на сърцето

Докато ви говоря, съм уверен, че вие в Божието присъствие се стараете да огледате внимателно вашето поведение. Не е ли вярно, че по-голямата част от огорченията, които тормозят душата ти, липсата на вътрешен мир се дължат на това, не че си отговарял на Божия повик, а че си вървял - може би - по пътя на лицемерите, защото си се концентрирал само върху себе си? Имайки печалното намерение да поддържаш сред околните единствено привидност на християнско поведение, ти вътрешно в себе си не си желал да приемеш отричането, да умъртвиш нередните си страсти, да се отдадеш безусловно и самоотвержено като Исус Христос.

Обърнете внимание, че в тези моменти на размишление пред олтара не можете да слушате думите на свещеника единствено и само като израз на съкровената молитва на всеки от вас. Аз ви представям едни мисли, набелязвам едни точки, за да ги приемете активно и на свой ред да помислите върху тях, като ги направите тема за личен и мълчалив разговор между Бог и вас с намерението да ги приложите в съответната ситуация. И с просветлението, което ви дава Господ, да отличите кое във вашето поведение е праволинейно и кое води по лош път, за да се поправите с Неговата благодат.

Благодари на Господ за многобройните добри дела, които безкористно си извършил, понеже можеш да изпееш с псалмопевеца: „Извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми”[1]. Помоли Го също за прошка за твоите опущения и за грешните стъпки, когато си навлязъл в този печален лабиринт на лицемерието, заявявайки, че искаш Божията слава и благото на ближния, докато в действителност си работил за своето въздигане… Бъди дързък, бъди великодушен и заяви: Не! Вече не искам повече да мамя Господ и човечеството.

[1] Пс. 39(40):3.

Време е да се обърнеш към твоята благословена небесна майка, за да те приеме в прегръдките си и да ти изпроси от своя Син един милостив поглед. И веднага се опитай да набележиш конкретни цели: премахни отведнъж, колкото и да боли, недостатъка, който пречи и който Бог и ти добре знаете. Гордостта, чувствеността, липсата на свръхестествен усет ще се съюзят, за да ти прошепнат: Ама как така? Та това е само едно глупаво и незначително обстоятелство! А ти отговори, без да се разправяш повече с изкушението: и за такава дреболия ще изпълня Божите изисквания! И ще си напълно прав – любовта се проявява по особен начин в дребните неща. Обикновено най-трудните жертви, които Господ иска от нас, са нещо дребно, ала постоянно присъстващо в живота и много стойностно – като туптенето на сърцето.

Колко майки познаваш, извършили изключителна геройска постъпка? Малко, много малко. Обаче ти и аз познаваме героични майки, наистина героични, които не са някакви изключителни фигури и никога няма да влязат в новините, както се казва. Те живеят, като във всеки момент се отказват от нещо, като с радост се лишават от своите удоволствия и развлечения, от своето време, от своите възможности за реализация или успех, за да осигурят щастливи дни на своите деца.

Да вземем други примери – пак от всекидневието. Свети Павел напомня: „Всеки, който се подвизава, се въздържа от всичко. Те вършат това за да получат тленен венец, а ние нетленен.“[1] Достатъчно е да хвърлите един поглед около себе си. Забележете на какви жертви се подлагат охотно или неохотно мъже и жени, за да съхранят красиво тяло, за да пазят здравето си, за да се издигнат в очите на другите… Нима ние не сме способни да направим нещо в отговор на безграничната Божия любов, която намира такъв лош отклик сред човечеството, като умъртвим това, което трябва да бъде умъртвено, та нашият ум и нашето сърце да живеят още по-покорни на Господ?

В доста съзнания християнските виждания така са се объркали, че когато става дума за умъртвление и покаяние, хората си представят само дългото постене и власениците, които се споменават в някои чудесно разказани биографии на светци. В началото на това размишление съвсем ясно предпоставихме, че трябва да подражаваме на Исус като пример на поведение. Наистина, Той подготви началото на Своето проповядване, като се оттегли в пустинята, за да пости 40 дни и 40 нощи[2], ала преди и след това упражняваше добродетелта на въздържаността толкова естествено, че враговете Му се възползваха от това, за да Го обвинят клеветнически, че е „човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници”[3].

[1] 1 Кор. 9:25.

[2] Срв. Мат. 4:1-11.

[3] Лук. 7:34.

Искам да откриете в цялата й дълбочина тази непринуденост на Божественият учител, Който не парадира с покайния си живот, тъй като Той иска същото от теб: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ни въздаде наяве.”[1]

Така трябва да се упражняваш в духа на покаяние – с поглед, вперен в Бог, и като детето, което показва колко обича баща си, отказвайки се от своите малки съкровища: колелце, войниче без глава, капачка от бутилка. Въпреки че те са почти без стойност, на него му коства много да се реши, но накрая обичта побеждава и то с радост протяга ръка с подаръците.

[1] Мат. 6:16-18.

Позволете ми да потвърдя още веднъж пътя, който Бог очаква да измине всеки от нас, когато ни призове да Му служим сред света, за да спомагаме за освещаването на другите и да се освещаваме посредством обичайните занимания. С удивителен здрав разум, пропит същевременно с вяра, свети Павел проповядва, че „в Моисеевия закон е писано: не вързвай устата на вол, който вършее”[1]. И после се пита: „Нима за воловете се грижи Бог? Или казва това главно за нас? – Да, за нас е писано това; защото, който оре, трябва да оре с надежда, и който вършее, трябва да вършее с надежда да получи , каквото очаква.”[2]

Никога християнският живот не се е свеждал до една смазваща плетеница от задължения, която притиска душата с непреодолима сила. Не, той се приспособява съобразно индивидуалните особености – както ръкавицата към ръката, и настоява ние, вършейки обичайните си големи и дребни задачи, да не губим от поглед с помощта на молитвата и умъртвленията свръхестествената цел. Помнете, че Бог обича страстно Своите създания и как ще може да работи магарето, ако не му се дава да яде, ако не му се дава достатъчно време, за да възстанови силите си или ако издържливостта му се пречупва от твърде много удари с тояга? Твоето тяло е като магаренце – точно едно осле бе Божият престол при влизането в Йерусалим – което те носи на гръб по пътищата Божи на земята. Трябва да го обуздаваш, за да не се отклонява от Божите пътеки, а и да го поощряваш, та ходът му да бъде възможно най-радостният и най-бодрият, който може да се очаква от едно магаре.

[1] Втор. 25:4.

[2] 1 Кор. 9:9-10.

Дух на покаяние

Вече се опитваш да взимаш решения, воден от искрени намерения? Помоли Господ да ти помага да понасяш търпеливо трудностите от любов към Него; съвсем естествено да влагаш във всичко пречистващия дух на умъртвлението; да работиш в Негова угода без фойерверки, тихо – както свети лампичката до дарохранителницата. И ако сега не се сещаш как да отговориш конкретно на Божите искания, които туптят в сърцето ти, чуй ме добре!

Покаяние е точното изпълнение на разписанието със задачи, което си си набелязал, въпреки съпротивата на тялото или на ума, търсещ измъкване с какви ли не измислици. Покаяние е да станеш начаса. Както и да не оставяш за друг път – без оправдателна причина – работата, която ти коства повече усилия или напрежение.

Покаяние е да умееш да синхронизираш задълженията си към Бог, към другите и към теб самия с такава взискателност към себе си, че да успяваш да намираш време за всяко нещо. Ти вършиш покаяние, когато с обич се подчиняваш на твоя план и се отдаваш на молитва, макар да си изтощен, да не си молитвено настроен и да нямаш плам.

Да вършиш покаяние значи винаги да се отнасяш с огромно братолюбие към другите, започвайки от най-близките ти. Значи грижовно да обръщаш внимание на страдащите, на болните, на огорчените. Значи търпеливо да отговаряш на досадниците и на натрапниците. Значи да прекратяваш изпълнението на твоя план и да го променяш, когато го налагат обстоятелствата, особено когато става дума за добронамерените и справедливи интереси на другите.

Покаянието се изразява в това: да понасяш с добро настроение хилядите дребни неприятности на всекидневието; да не изоставяш заниманието, с което си се захванал, макар че в даден момент ти е минал първоначалният ентусиазъм; да ядеш с признателност това, което ти поднасят, без да досаждаш с капризи.

Да вършиш покаяние – за родителите и изобщо за хората, имащи мисия да ръководят и възпитават - значи да поправяш другите, когато е нужно, като се съобразяваш с естеството на грешката и разположението на човека, нуждаещ се от поправяне, без да се поддаваш на субективни нелепости и сантименти.

Духът на покаяние ни води да не се привързваме безредно към монументалната скица на бъдещите ни проекти, в която вече сме предвидили какви ще бъдат нашите основни линии и дори последните майсторски щрихи. Колко много радваме Бог, когато съумеем да се откажем от нашите драсканици и чирашки цапаници и позволяваме Той да добавя чертите и боите, който най-много Му харесват!

Бих могъл да продължа да изброявам още куп дребни неща – споменах само тези, които сега ми дойдоха наум – които можеш да използваш през целия ден, за да се доближаваш все повече и повече до Бог, все повече и повече до ближния. Подчертавам, дадох тези примери не защото пренебрегвам големите покайни практики; напротив – те са свети и добри и даже необходими, когато Бог призовава по този път, разчитайки винаги на одобрението на човека, който наставлява душата ни. Но предупреждавам – големите покайни дела носят риск от големи падения, причинени от тщеславието. Докато обратно – с това постоянно желание да угаждаме на Бог в дребните лични битки: например да се усмихваш, когато изобщо не ти е до усмивки (уверявам ви, че в някои случаи една усмивка ни струва повече от един час с власеница), е трудно да налеем масло в огъня на гордостта, на смешната наивност да се мислим за видни герои. Действайки така, ние ще приличаме на дете, едва успяло да подари на баща си нещо нищожно малко, което обаче е прието с огромно задоволство.

Следователно трябва ли един християнин да бъде винаги умъртвлен? Да, ала от любов. Понеже това съкровище на нашето призвание „ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но не се отчайваме; гонени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът.”[1]

[1] 2 Кор. 4:7-10.

Може би до този момент не се бяхме чувствали подтикнати да следваме така отблизо стъпките на Христос. Може би не се бяхме сещали, че можем да присъединим към Неговата изкупителна жертва нашите малки откази – заради нашите грехове, заради греховете на хората от всички времена, заради злодейската деятелност на Луцифер, който продължава да се опълчва на Бог със своето „Няма да Ти служа”. Как бихме сме осмелили да възкликнем нелицемерно: „Господи, боли ме от обидите, които нараняват Твоето любящо сърце”, ако не се решаваме да се лишим от нещо незначително или да Му поднесем дребничка жертва във възхвала на Неговата любов? Покаянието – като истинско удовлетворение за греховете – ни повежда по пътя на отдадеността, на братолюбието. Отдаденост – за удовлетворяване; братолюбие - за да помагаме на другите, както Христос ни е помогнал на нас. Отсега нататък бързайте да обичате. Обичта ще затвори устата ни за жалби и протести. Да, ние често приемаме несгодите, обаче и се оплакваме. И така не само пропиляваме Божията благодат, но и Го обезсърчаваме в бъдеще да иска нещо от нас. „Бог люби оногова, който драговолно дава.”[1] Дава непринудено, воден от любящо сърце, без превземките на някой, чиято отдаденост е сякаш проява на огромно благоволение.

[1] 2 Кор. 9:7.

Отново се вгледай в живота си и помоли за прошка за тази и онази дреболия, които веднага ще се набият в очите на твоята съвест. Помоли за прошка за сквернословието на твоя език, за мислите, които постоянно се въртят около теб самия; за тази критичност, която си допуснал глупаво да те тормози, като те държи в постоянно безпокойство и тревога. Можете да бъдете много щастливи! Господ желае да бъдем доволни, опиянени от радост, вървейки по същите пътища, по които Той премина! Ние се чувстваме нещастни само когато упорстваме да напуснем този път и поемаме по посока на егоизма и чувствеността, а още по-лошо – ако тръгнем по пътечките на лицемерите.

Християнинът трябва да се представя искрен, правдив, неподправен във всичките си дела. От неговото поведение трябва да прозира един дух – духът на Христос. Ако някой на този свят има задължението да бъде последователен – това е християнинът, понеже нему е дадено да умножи този дар[1], истината, която освобождава и спасява[2]. Отче – ще ме попитате – ама как ще постигна тази искреност в живота? Исус Христос е предал на Църквата всички нужни средства за това: научил ни е да се молим, да се обръщаме към Неговия Небесен отец; изпратил ни е Своя Свети Дух Утешител, Който действа в нашата душа; оставил ни е видимите знаци на благодатта – тайнствата. Използвай всичко това. Укрепи твоя благочестив живот. Моли се всеки ден. И никога не отхвърляй от раменете си сладкия товар на Господния кръст.

Исус е Този, Който те е поканил да Го следваш като добър ученик, с цел да извървиш твоя земен път, носейки мира и радостта, които светът не може да даде. По тази причина – пак повтарям – трябва да вървим без страх от живота и без страх от смъртта, без непременно да избягваме болката, която за християнина е винаги средство за пречистване и възможност да обича с дела своите братя, като използва разнообразните обстоятелства в обикновения живот.

Времето за беседата свърши. Трябва да сложа точка на тези размисли, с които се опитах да раздвижа душата ти, та ти да откликнеш с няколко конкретни решения – малко на брой, но точно определени. Помисли, че Бог иска ти да си доволен и че ако ти от своя страна направиш всичко, което е по силите ти, ще бъдеш щастлив, много щастлив, безкрайно щастлив, макар и никога да не оставаш без Кръста. Но този Кръст не е вече инструмент за мъчения, а тронът, на който царува Христос. А до Него – Неговата майка, която също е и наша майка. Дева Мария ще ти даде нужната сила, за да вървиш решително по стъпките на нейния Син.

[1] Срв. Лук. 19:13.

[2] Срв. Иоан. 8:32:.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език