Josemaría Escrivá Obras
93

Ако живеем по този начин, ще осъществяваме в света задача на мир; ще умеем да правим благо за другите служението на Господ, защото ”Бог люби оногова, който драговолно дава“. Християнинът е един от многото в обществото; но от неговото сърце ще прелива радостта на този, който решава да осъществи с постоянната помощ на благодатта волята на Отца. И правейки това, не се чувства жертва, нито в положение на малоценност, нито принуждаван. Върви с високо вдигната глава, защото е човек и защото е Божие чедо.

Нашата вяра дава пълна значимост на всички тези добродетели, които никой не би трябвало да пренебрегва да култивира. Никой не може да надмине християнина по човечност. Затова този, който следва Христос, е способен — не по собствена заслуга, а по Божия благодат — да предава на всички, които го заобикалят, това, което често долавят, но не успяват да разберат: че истинското щастие, автентичното служение на ближния минават непременно през Сърцето на нашия Изкупител, ”perfectus Deus, perfectus homo“.

Да прибягваме към Мария, наша Майка, най-възвишеното създание, излязло от Божиите ръце! Да я помолим да ни направи хора, вършещи добро, и тези човешки добродетели, сплитайки се с живота на благодатта, да се превърнат в най-голямата помощ, която можем да окажем на онези, които с нас работят в света за мира и щастието на всички!

 

 


94

Ще тръгнем от четивата на този страстен вторник, за да говорим за обожествяване, сиреч за възможността да живеем самия Божи живот, но учейки се да различаваме ”доброто обожествяване“ от ”лошото обожествяване“. Затова ще говорим за смирение, защото е добродетелта, която ни помага да разбираме същевременно нашата немощ и нашето величие.

Нашата немощ изпъква по дори твърде очевиден начин. Нямам предвид природните ограничения, многото илюзорни стремежи, които водят човека дотам да прави планове, които няма да осъществи никога, ако не друго, защото ще му липсва време за тях. Мисля за това, което правим зле, за паденията, за грешките, които, можейки да бъдат избегнати, не биват избягвани.

Постоянно изпитваме нашето лично безплодие. Но понякога сякаш всички тези неща се събират заедно и се разкриват с по-голяма очевидност; тогава си даваме сметка повече от всякога, че сме съвсем незначителни. Какво да правим? ”Expecta Dominum“, ”Надявай се на Господа“; живей от надежда — ни препоръчва Църквата — с любов и с вяра. “Viriliter age“, ”Бъди мъжествен“. Какво значение има, че сме създания от кал, ако нашата надежда е положена в Бог? Ако в някой момент една душа изпитва падението или прави фалшива крачка — не е необходимо да се случва — й даваме подходящия лек, както се прави обичайно, когато е в опасност физическото здраве; след това — отново на ход!

 


95

Никога ли не сте виждали в семействата, когато притежаваме крехък ценен предмет — ваза, например — колко внимаваме да не се счупи? Докато някой ден детето, играейки, не я поваля на земята и ценният спомен става на парчета. Съжалението е голямо, но веднага се погрижваме да поправим щетата: вазата отново се слепва, залепена грижливо, и накрая предметът изглежда по-красив от преди.

Но ако предметът е с по-малка стойност или просто глинен, достатъчни са няколко шева с тел или с друг метал, който да свързва парчетата. Така поправена, вазата придобива особен чар.

Да се опитаме да приложим всичко това към духовния живот. Пред нашите немощи и нашите грехове, пред нашите грешки — макар че по Божия благодат са от малка значимост — да прибегнем до молитвата и да кажем на Бог, наш Отец: ”Господи, помогни на Твоя беден и слаб слуга, залепи глинените парчета на тази счупена ваза и аз — с моето разкаяние и с Твоето опрощение — ще бъда по-силен и по-красив от преди“. Това е една утешителна молитва, която трябва да се повтаря всеки път, когато се счупи бедната глина, от която сме направени.

Не можем да се учудваме, че сме крехки, не можем да оставаме удивени, виждайки, че нашето поведение се отклонява заради едно нищо; да се уповаваме на Господ, Който ни предлага винаги Своята помощ: ”Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?“. От никого. Говорейки по този начин с небесния Отец, няма да се боим от нищо и от никого.

 

 

За да слушаме Бог

 


96

Ако размишляваме върху Свещеното Писание, ще видим как смирението е задължителното изискване, за да сме разположени да слушаме Бог. ”Мъдростта е със смирените“ — казва книга ”Притчи Соломонови“. Смирение означава да се виждаме каквито сме, без облекчителни, според истината. Констатирайки нашата нищожност, ще се отворим към Божието величие: това е нашето величие.

Разбирала го е добре Богородица, святата Майка на Исус, най-възвишеното създание сред всички, които са съществували и ще съществуват на земята. Мария прославя мощта на Бог, Който ”свали силни от престоли и въздигна смирени“. И добавя, че в нея се е осъществила още веднъж тази божествена воля: ”Задето Той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове“.

Мария се показва свято преобразена, в пречистото си Сърце, пред Божието смирение: ”Дух Светий ще слезе върху ти и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“. Смирението на Девата е последствие от неизмеримата бездна от благодат, която се извършва с въплъщението на Второто Лице на Преблажената Троица в утробата на Неговата винаги непорочна Майка.

 


97

Когато св. Павел намеква за тази тайна, и той избликва в химн на ликуване, който днес можем да вкусим внимателно: ”Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Исус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“.

Исус, наш Господ, ни предлага често примера на Своето смирение: ”И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по Сърце“. Така ти и аз научаваме, че няма друг път, защото само искреното познание на нашето нищожество има силата да привлича върху нас божествената благодат. ”За нас Исус дойде да страда от глад и да дава храна, дойде да страда от жажда и да дава да пием, дойде облечен в нашата смъртност и да ни облече в безсмъртие, дойде беден, за да ни направи богати“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 49, 19].

 


98

”Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ — учи ап. Петър. Във всяка епоха, във всяка човешка ситуация не съществува друг път — за да живеем божествен живот — освен този на смирението. Може би Господ се наслаждава на нашето унижение? Не. Какво би спечелил с нашето униние Този, Който всичко е създал и държи и управлява това, което съществува? Бог желае нашето смирение, изпразването от самите нас, единствено за да може Той да ни изпълни; иска да не Му поставяме препятствия и — за да го кажа по човешки начин — да има повече място за Неговата благодат в нашето бедно сърце. Защото Бог, Който ни вдъхва смирение, е същият, Който ”ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко“. Господ ни прави Свои, изпълва ни със Себе Си; Той е Този, Който придобива за нас ”доброто обожествяване“.

 

 

Врагът: надменността

 


99

Кое е препятствието пред ”доброто обожествяване“? Това е надменността, смъртният грях, който води до ”лошото обожествяване“.

Надменността предизвиква да вярваме, дори в най-незначителните въпроси, на измамата, която сатаната скроил за вреда на нашите прародители: ”В деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“. В Писанието четем също, че ”начало на гордостта е, кога човек се отдалечи от Господа“. Такъв порок, ако пусне корени, извращава цялото съществуване на човека, чак докато стане това, което ап. Йоан нарича ”superbia vitae“, гордост житейска.

Надменност ли? От какво? Свещеното Писание използва трагични и в същото време иронични термини, за да заклейми надменността: ”Защо се гордее земя и пепел? И приживе се изхвърлят неговите вътрешности. Дълга болест лекарят пренебрегва: и ето, днес — цар, а утре — умира“.

 

 


100

Когато гордостта завладее душата, не е странно, че свързани един с друг, идат подире й всички други пороци: алчност, невъздържаност, завист, несправедливост... Надменният се опитва безполезно да изхвърли от престола Му Бог, милостив с всички, и да се настани на Негово място, носейки със себе си цялата си жестокост.

Трябва да молим Господ да не ни оставя да падаме в това изкушение. Надменността е най-лошият и най-смешният от греховете. Ако успее да оплете някого със свойте разнообразни заблуждения, поробеният човек се облича в привидности, изпълва се с празнота, надува се като жабата от приказката, изпълнена със самонадеяност до пръсване. Дори по човешки надменността е неприятна: който се смята за по-висш от всички и от всичко, не прави друго, освен да съзерцава самия себе си и да презира другите, които му отвръщат, присмивайки се на неговата суета.

 

 


101

Чуваме да се говори за надменност и може би си представяме деспотично, злонамерено действие: тълпата, която приветства, и победителят, който минава като римски император, свеждайки глава под триумфалните арки, от страх да не блъсне в тях славното чело.

Трябва да бъдем реалисти: такъв род надменност намира място само в една болна фантазия. Трябва да се борим срещу други форми, по-тънки, по-чести: гордостта да предпоставяме собственото си превъзходство пред това на ближния; суетата в разговорите, в мислите и в жестовете; една почти болезнена докачливост, която се обижда заради съвсем безобидни думи и действия.

Да, това могат да бъдат и са обикновени изкушения. Смятаме се за слънцето, центъра на тези, които са до нас; всичко трябва да се върти около нас. Нерядко прибягваме с болезнена жажда до това да симулираме болка, тъга, болест, за да може другите да се грижат за нас и да ни глезят.

По-голямата част от конфликтите, които възникват в духовния живот на много хора, са продукт на въображението: ”Какво са казали, какво ще си помислят, за какъв ме смятат...“. И бедната душа страда поради тъжна суета заради неоснователни подозрения.

В това злощастно приключение нейната горчивина е постоянна и е причина за дискомфорт за другите: всичко това се случва, защото не умее да бъде смирена, защото не се е научила да забравя себе си и да се отдава щедро на служението на другите заради Бог.

 

 

 

Едно осле за престол

 


102

Да прибегнем пак към Евангелието, оглеждайки се в Исус, наш образец!

Яков и Йоан, чрез майка си, са помолили Исус да седнат единият отдясно на Него, а другият отляво на Него. Другите ученици са възмутени от това. Какво отговаря Господ? ”Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“.

По друг повод учениците се били отправили към Капернаум и може би Исус, както друг път, вървял пред тях. ”Когато Той беше вкъщи, попита ги: ”За какво разсъждавахте из пътя помежду си?“. Те мълчаха, понеже из пътя бяха разговаряли помежду си кой е по-голям. И като седна, повика дванайсетте и им рече: ”Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. И като взе едно дете, изправи го посред тях, прегърна го и им рече: ”Който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема, а който Мене приема, приема не Мене, а Тогова, Който Ме е пратил“.

Не ви ли въодушевява този начин на действие на Исус? За да разберат Неговото истинско учение, предлага жив пример. Вика едно дете, което тичало из къщата, и го притиска към гърдите Си. Това е красноречивото мълчание на Исус, наш Господ. Вече е казал всичко: Той обича тези, които стават като деца. След това добавя, че плодът на простодушието, на смирението на духа е да можеш да прегърнеш Него и Отца, Който стои на небесата.

 

 


103

Когато наближава мигът на страданията и Исус иска да разкрие по изразителен начин Своята царственост, влиза триумфално в Йерусалим: яздейки осле! Било написано, че Месията трябва да бъде Цар на смирение: ”Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“.

Накрая, по време на тайната вечеря, когато Исус е подготвил всичко, за да се сбогува със Своите ученици, те още веднъж са впримчени в спор върху това кой трябва да бъде смятан за най-голям в тази група избраници. ”Стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан“.

Отново проповядва с пример, с дела. Пред учениците, които спорели поради причини на надменност и тщеславие, Исус се смирява и извършва радостно задължението на слуга. След това, когато се връща на масата, коментира: ”Знаете ли какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“. Трогва ме Исусовата деликатност, защото не казва: ”Щом Аз направих това, колко повече ще трябва да го правите вие!“. Поставя се на същия план, не задължава: порицава любящо липсата на всеотдайност на тези мъже.

Както на първите дванайсет, така и на нас Господ може да препоръча и препоръчва постоянно: ”Еxemplum dedi vobis“, дадох ви пример за смирение. Станах слуга, за да се научите вие, със смирено и кротко сърце, да служите на всички хора.

 

 

 

Плодовете на смирението

 


104

”Колкото си велик, толкова се смирявай и ще намериш благодат у Господа“. Ако сме смирени, Бог няма да ни изостави никога. Той поваля високомерието на надменния, но помага на смирените. Той освобождава невинния; този ще бъде освободен заради чистотата на своите ръце. Безкрайното милосърдие на Господ не закъснява да дойде на помощ на този, който Го призовава смирено. И тогава действа от Своя страна: като всемогъщ Бог. Въпреки че има много опасности, макар че душата се чувства преследвана, макар че са й устроени клопки отвсякъде от враговете на нейното спасение, няма да погине. И това не е нещо от други времена: случва се и сега.

 

 


105

Четейки посланието на литургията, си представях Даниил в рова на изгладнелите лъвове и без песимизъм — защото не мога да кажа, че миналите времена са били по-добри; всяко време е било добро и лошо — мислех, че и днес има много лъвове на свобода и ние трябва да живеем сред тях. Ръмжащи лъвове, които обикалят, търсейки кого да разкъсат: ”tamquam leo rugiens, circuit quaerens quem devoret“, ”като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“.

Как ще избегнем тези зверове? Може би ще се случи както на Даниил. Не съм по чудесата, все пак, обичам Божията величественост и разбирам, че щеше да Му бъде по-лесно да уталожи глада на пророка или да сложи пред него храна; но не направил така. Разпоредил обаче да дойде чудодейно от Юдея друг пророк, Авакум, за да му донесе храна. Поискал да извърши велико чудо, защото Даниил не се намирал в онзи ров случайно, а поради несправедливост, скроена от последователите на дявола, защото бил Божи слуга и разрушител на идоли.

И ние, без чудодейни действия, осъществявайки в обикновеността на един простодушен християнски живот сеитба на мир и на радост, трябва да разрушаваме много идоли: този на неразбирателството, този на несправедливостта, този на невежеството, този на претендираната човешка достатъчност, която обръща горделиво гръб на Бог.

Не се плашете и не се страхувайте от никакво зло, макар обстоятелствата, в които осъществявате вашата работа, да са ужасни, по-лоши може би от тези на Даниил в рова на ненаситните зверове. Божията ръка е винаги могъща и ако е необходимо, би извършила чудеса. Бъдете верни! Преживявайте с любов, със съзнателност и веселие вашата вярност към Христовото истинско учение, убедени, че нашите години не са по-лоши от тези на изминалите времена и че Господ е същият, днес и винаги.

Запознах се с един възрастен свещеник, който казваше за себе си, усмихвайки се: ”Аз съм винаги спокоен, спокоен“. Така и ние, сред света, заобиколени от изгладнели лъвове, не трябва да губим мира: спокойни. С любов, с вяра, с надежда, без да забравяме никога, че ако е необходимо, Господ би извършил чудеса.

 

 


106

Напомням ви, че ако сте искрени, ако се показвате каквито сте, ако се обожествявате въз основа на смирението, а не на надменността, вие и аз ще се чувстваме сигурни във всеки климат на среда; ще можем да се наричаме победители и да говорим само за победи: вътрешни победи на любовта към Бог, които дават присъствие на духа, щастие на душата, разбирателство.

Смирението ще ни подтиква да извършваме велики работи, но при условие, че не губим съзнанието за нашата нищожност, убеждението за нашата вечна бедност. ”Признай без колебания, че си слуга, който трябва да извършва многобройни служения. Не се хвали, че си наричан Божие чедо — да признаваме благодатта, но да не забравяме природата си; не се възгордявай, ако си служил добре, защото си направил това, което е трябвало да направиш. Слънцето извършва своя ход, луната се подчинява, ангелите извършват своите мисии. Избраният от Господ инструмент за езичниците казва: ”Аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних Църквата Божия“ (...) Още по-малко ние да претендираме, че сме възхвалявани заради самите нас“ [св. Амвросий, Expositio Evangelii Secundum Lucam, 8, 32], сиреч заради нашите жалки заслуги.

 

 

 

Смирение и радост

 


107

”Избави ме от лукав и несправедлив човек“, който е в мен. Още веднъж текстът на литургията ни говори за ”доброто обожествяване“: той изтъква в нашите очи лошото тесто, от което сме направени, с неговите коварни наклонности; след това ни насърчава да възкликнем: ”Emitte lucem tuam“, ”Прати Твоята светлина“, направи да блести Твоята светлина и Твоята истина; нека те ме водят към Твоята свята планина! Не ми е неприятно да ви кажа, че се трогнах, казвайки думите от градуала.

Как трябва да се държим, за да придобием ”доброто обожествяване“? В Евангелието четем, че Исус ”по Иудея не искаше да ходи, понеже иудеите търсеха да Го убият“. Той, Който с един акт на волята Си можел да унищожи Своите врагове, не избягва обаче човешките средства. Той, Който бил Бог и на Когото стигало едно решение, за да промени обстоятелствата, ни е оставил очарователен урок: не отишъл в Юдея. ”Тогава Му рекоха братята Му: ”Замини оттук и иди в Иудея, за да видят и Твоите ученици делата, що вършиш“. Желаели да привлича вниманието. Не виждате ли, че е изцяло урок върху ”доброто обожествяване“ и върху ”лошото“?

Добро обожествяване: ”Ще се уповават на Тебе“ — пее оферториумът — ”ония, които познават Твоето име, понеже Ти не оставяш ония, които Те търсят, Господи“. И всичко е радост в тази глинена ваза, пълна с шевове, защото ”Той... не забравя писъка на потиснатите“, молитвата на смирените.

 

 


108

Не се доверявайте на онези, които представят добродетелта на смирението като понижаване на човека или като вечно осъждане на тъга. Да се чувстваме от глина, поправена с шевове, е източник на постоянна радост; означава да се признаваме за незначителни пред Бог: дете, чедо. Има ли по-голямо щастие от това на този, който, беден и немощен, знае обаче, че е Божие чедо? Защо обаче хората са тъжни? Защото животът на земята не протича както те лично се надяват, защото възникват препятствия, които възпрепятстват или правят трудно задоволяването на техните претенции.

Нищо от всичко това не се случва, когато душата преживява свръхестествената реалност на божествената синовност: ”Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?“. Да бъдат тъжни — съм повтарял винаги — онези, които се инатят да не се признават за Божии чеда.

За да приключим, нека ни подскаже днешната литургия две прошения, които трябва да бликат горещо от нашата уста и от нашето сърце: ”Боже всемогъщи, участието в тези божествени тайни да ни даде благодатта да заслужим небесните дарове“ [следпричастна молитва на литургията]; и още: ”Молим Те, Господи, да ни дадеш да Ти служим постоянно според Твоята воля“ [молитва super populum]. Да служим, чеда мои, да служим е нашата задача; да бъдем ”слуги на всички, за да се увеличи на брой и по добродетели верният народ“ [молитва super populum].

 

 


109

Погледнете Мария! Никога създание не се е отдавало с повече смирение на Божията воля. Смирението на ”ancilla Domini“, на рабинята Господня е причината, поради която я призоваваме като ”causa nostrae laetitiae“, причина за радостта ни. Ева, след като съгрешила заради това, че искала в своята лудост да стане подобна на Бог, се криела пред Господ, изпълнена със срам: била тъжна. Мария, провъзгласявайки се за рабиня Господня, става Майка на божественото Слово и се изпълва с радост. Нека нейната радост на добра Майка пусне корени във всички нас; да се опитваме, като чеда, да приличаме на нея и така ще приличаме повече на Христос!

 

 Откъснатост

проповед, произнесена на 4 април 1955 г., велики понеделник

 


110

На прага сме на страстната седмица, осъществява се мигът, в който изкуплението на цялото човечество се извършва на Голгота. Това е особено благоприятно време, за да можем ти и аз да се спрем на пътищата, по които Исус, наш Господ, ни е спасил; за да можем ти и аз да съзерцаваме Неговата любов — наистина неизразима — към бедни създания като нас, оформени със земна кал.

”Memento, homo, quia pulvis es, et in pulverem reverteris“ [ритуал по посипване с пепел]: Църквата, наша Майка, ни отправи това предупреждение в началото на Великия пост, за да не забравяме никога, че сме съвсем незначителни, че един ден нашето тяло — сега така изпълнено с живот — ще се разпадне като облачето прах, вдигнато от нашите крака, докато вървим: ”ще се разпилее като мъгла, разгонена от лъчите на слънцето“.

Христовият пример

 

Но след като ви припомних без половинчати термини нашата лична несъстоятелност, искам също да възхваля пред очите ви една друга реалност, прекрасна: божественото великолепие, което ни поддържа и ни обожествява. Чуйте думите на апостола: ”Защото вие знаете милостта на Господа нашего Исуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия“. Ако наблюдавате с вътрешно спокойствие примера на Божествения Учител, ще си дадете неабавно сметка, че имате на разположение тема за размишление, която един цял живот е недостатъчен да изчерпи, конкретизирайки искрени решения да бъдем по-всеотдайни. Защото — и не трябва никога да губите от поглед целта, която трябва да се постигне — всеки от нас трябва да се отъждествява с Исус Христос, Който — както чухте — осиромаша заради теб, заради мен и пострада, за да ни даде пример, за да ни накара да вървим по стъпките Му.

 

 


111

Не си ли се питал никога със свято любопитство по какъв начин Исус е излял Своя поток от любов? Отговорът идва отново от св. Павел: ”Бидейки в образ Божиий (...), понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци“. Чеда мои, изпълвайте се с удивление и с благодарност пред тази тайна и се научете: цялото могъщество, цялото величие, цялата красота, цялата безкрайна хармония на Бог, Неговите велики и неизмерими богатства, цял един Бог се е скрил в Христовата човешкост, за да ни служи. Всемогъщият се показва решен да затъмни за известно време Своята слава, за да улесни изкупителната среща със Своите създания.

”Бога никой никога не е видял“ — пише св. Йоан Евангелист; ”единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“, явявайки се пред изумения поглед на хората: отначало като новородено във Витлеем; след това като дете, еднакво с другите; по-късно, в храма, като благоразумен и буден юноша; и накрая, с обичливия и привлекателен образ на Божествения Учител, Който правел пробив в сърцата на тълпите, които Го следвали с ентусиазъм.

 

 


112

Достатъчно е да припомним няколко черти на Божията Любов, която се въплъщава, и веднага Неговото великодушие ни докосва душата, разпалва ни, подтиква ни благо към болка на съкрушение на сърцето заради нашето поведение, толкова често дребнаво и егоистично. Исус Христос не се колебае да се понижи, за да издигне нас от нечестието към достойнството на Божии чеда, на Негови братя. Ти и аз обаче често се възгордяваме глупаво заради получените дарове и таланти, правейки така, че да станат пиедестал, за да се налагаме над другите, сякаш заслугата за някои действия, довършени с относително съвършенство, зависи изключително от нас: ”Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?.

Обмисляйки Божията отдаденост и Неговото нихилиране — казвам го, за да размислим върху това, и всеки да мисли за себе си — тщеславието, самонадеяността на надменния разкриват своята природа на ужасни грехове, именно защото разполагат човека на противоположната крайност на образеца, който Исус Христос ни предложи със Своето поведение. Помислете добре: Той, Който бил Бог, смирил Себе Си. Човекът, горд със собственото си ”аз“, претендира на всяка цена да превъзнася себе си, непризнавайки, че е направен от груба керамика.

 

 


113

Не знам дали като деца ви е била разказвана приказката за селянина, който получил в дар златист фазан. След като преминал първият миг на веселие и на удивление заради подаръка, добрият човек започнал да се пита къде да го разположи. След доста часове съмнения и хипотези решил да го сложи в курника. Кокошките, заслепени от красотата на новодошлия, го наобикаляли с възхищението на този, който е открил полубог. Сред толкова много въодушевление настъпил часът за ядене и когато стопанинът започнал да хвърля първите шепи храна за птици, фазанът — огладнял от чакане — се хвърлил лакомо да се натъпче. Пред един толкова вулгарен спектакъл — това чудо на красотата ядяло с лакомията на което и да е друго животно — неговите разочаровани другарки от курника се нахвърлили с клюн срещу падналия идол и му оскубали всички пера. Също толкова тъжно е падението на този, който издига в култ самия себе си; толкова по-катастрофално, колкото повече нещастникът се е въздигнал на собствените си сили, уповавайки се самонадеяно на своите лични способности.

Ваш ред е да извлечете практически последствия за вашия ежедневен живот, чувствайки се пазители на таланти — свръхестествени и човешки — които трябва да оползотворявате правилно; отблъсквайте смехотворната измама да считате, че нещо ви принадлежи, сякаш е единствено плод на вашите усилия. Помнете, че има едно събираемо — Бог — от което никой не може да се абстрахира.

 

 


114

В тази перспектива бъдете убедени, че ако наистина искаме да следваме Господ отблизо и да извършваме истинско служение на Бог и на цялото човечество, трябва сериозно да бъдем откъснати от нас самите: от даровете на разума, от здравето, от честта, от благородните амбиции, от триумфите, от успехите.

Намеквам също — защото твоята решимост трябва да стигне дотук — за прекрасния стремеж да се опитваме изключително да отдаваме на Бог цялата слава и да Му отдаваме възхвала. Нашата воля трябва да следва това ясно и точно правило: ”Господи, искам това или онова, само ако на Теб Ти харесва; иначе какво да правя с него?“. По този начин нанасяме смъртоносен удар на егоизма и на суетата, които се извиват във всяко съзнание, и в същото време постигаме истинския мир на душата, с откъсване, което води до притежание на Бог, все по-съкровено и наситено.

За да подражаваме на Исус Христос, сърцето трябва да бъде изцяло свободно от всяка привързаност. ”Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“. А св. Григорий Велики коментира: ”Не е достатъчно да изоставяме това, което притежаваме, ако след това не се откъсваме от самите себе си. Какво означава това откъсване от себе си? Ако изоставим самите себе си, къде ще идем извън нас? Кой може да върви, ако вече е изоставил себе си? Да имаме обаче предвид, че различно е състоянието на нетленната природа от това, в което сме изпаднали поради греха, както различно е положението на това, което сме направили, от това, в което сме били поставени при сътворението. Трябва да изоставим самите себе си, както сме се докарали поради греха, и да останем каквито сме били провъзгласени от делото на благодатта. Ако действително някой надменен стане смирен след обръщането в Христа, изоставя самия себе си; ако някой похотливец промени живота си и стане целомъдрен, извършва, разбира се, откъсване от себе си; ако някой алчен престане да ламти за богатства и се научи да дарява от своето, докато преди това е крадял от другите, несъмнено изоставя самия себе си“ [св. Григорий Велики, Homiliae in Evangelia, 32, 2].

 

 

 

Благородство на християнина

 


115

Господ иска великодушни сърца, оживени от истинска откъснатост. Ще успеем, ако развържем решително въжетата или тънките нишки, които ни държат вързани към самите нас. Не крия от вас, че това решение изисква една постоянна борба, едно непрекъснато преодоляване на собствения разум и на собствената воля, отказ — с няколко думи — по-труден от изоставянето на най-жадуваните материални блага.

Откъснатостта, проповядвана от Божествения Учител и от Него изисквана от всички християни, влече след себе си неизбежно също външни проявления. Исус Христос ”coepit facere et docere“: възвестил е Своето истинско учение първо с дела, отколкото с думи. Видяхте Го да се ражда в един обор, в най-абсолютна бедност, и да сънува първите Си сънища на тази земя, лежащ върху сламата на една ясла. След това, през годините на Неговите апостолски начинания, ще си спомните, сред много други примери, ясното предупреждение, което Той даде на един, който се бил предложил да Го следва като ученик: ”Лисиците имат леговища и птиците небесни — гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони“. И не забравяйте да съзерцавате сцената, предадена от Евангелието, в която апостолите, за да смекчат глада, късат в съботен ден житни класове по пътя.

 

 


116

Можем спокойно да кажем, че Господ, извършвайки мисията, получена от Отца, живее ден за ден, според съвета, съдържащ се в едно от най-удивителните поучения, произнасяни от Неговите божествени устни: ”Не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната и тялото — от облеклото. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците!... Погледнете криновете как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци!“.

Ако живеехме с по-голямо упование в Божия промисъл, сигурни — със здрава вяра — в ежедневната защита, която не отпада никога, колко безпокойства и грижи бихме си спестили! Биха изчезнали толкова много главоболия, които, както казвал Исус, са типични за езичниците, за светските хора, за хората, лишени от свръхестествени подбуди. Бих искал в близост на приятел, на свещеник, на отец да ви накарам да си спомняте по всеки повод, че ние, поради Божието милосърдие, сме чеда на нашия Отец, всемогъщ, Който стои на небесата и в същото време в дълбините на сърцето; бих искал да жигосам в ума ви представата, че имаме всички причини, за да вървим с оптимизъм по земята, с душа, свободна от нещата, които изглежда, че не могат да се пренебрегнат, щом ”вашият Отец знае, че вие имате нужда от това“, и Той ще се погрижи. Знайте, че само така ще имаме господство над сътворението и ще избегнем тъжното робство, в което мнозина изпадат, защото забравят положението си на Божии чеда, докато се суетят за утрешния ден и за следващия, които може би дори няма да дойдат.

 

 


117

Позволете ми още веднъж да ви доверя ”частичка“ от моя опит. Отварям ви сърцето си в Божието присъствие в най-абсолютно убеждение, че не съм образец в нищо, че съм парцал, беден инструмент — негоден и глух — с който Господ си послужи, за да покаже с най-голяма очевидност, че Той умее да пише съвършено дори с един крак на масата. Затова, говорейки ви за мен, не ми минава през главата — дори за миг — идеята, че в това, което съм правил и правя, има заслуга от моя страна; и още по-малко претендирам да ви водя по пътя, където Господ е водил мен, защото може прекрасно да се случи Божественият Учител от вас да не иска това, което поиска от мен и което толкова ми помогна да работя безпрепятствено в Божието дело, на което съм посветил целия си живот.

Мога да ви уверя — докосвал съм го със своите ръце, виждал съм го със своите очи — че ако се поверите на Божия промисъл, ако се оставите в Неговите всемогъщи ръце, няма да ви липсват никога средствата, за да служите на Бог, на светата Църква, на душите, без да пренебрегвате никое от вашите задължения, и освен това, ще се радвате на радост и мир, които ”mundus dare non potest“, които притежанието на всички блага на земята не може да даде.

От началото на ”Опус Деи“ през 1928 г., като оставим настрана факта, че не разполагах с никакъв човешки ресурс, никога не съм управлявал лично дори стотинка; и дори не съм се намесвал лично във финансовите въпроси, които по логика се явяват, когато се предприема каквото и да е начинание, в което участват създния — хора от плът и кръв, не ангели — които имат нужда от материални инструменти, за да извършват резултатно работата си.

”Опус Деи“ е имала нужда и мисля, че ще има винаги нужда — до края на времената — от щедрото сътрудничество на много хора, за да поддържа апостолските дейности; от една страна, защото такива дейности не са никога доходоносни; от друга, защото, колкото и да се увеличава броят на онези, които сътрудничат, и колкото и да се увеличава работата на моите чеда, ако има любов към Бог, апостолското начинание се разширява и молбите нарастват. Затова повече от веднъж съм карал чедата си да се усмихват, защото докато ги подтиквах твърдо да отговарят вярно на Божията благодат, ги насърчавах да посрещат с открито лице Господ, за да Го молят за повече благодат и за парите, в брой, от които имахме спешна нужда.

В първите години бяхме лишени дори от належащо задължителните неща. Привлечени от Божия огън, се приближаваха до мен работници, ратаи, университетски студенти... които не знаеха за оскъдицата и бедността, в които се намирахме, защото винаги в ”Опус Деи“, с помощта на Небето, сме се опитвали да работим така, че саможертвата и молитвата да бъдат изобилни и скрити. Обръщайки поглед към онези времена, блика от моето сърце най-искреното отдаване на благодарност: каква сигурност цареше в нашите души! Знаехме, че търсейки Божието царство и неговата справедливост, останалото ще ни се придаде. И мога да ви уверя, че никога не сме се отказвали от никоя апостолска инициатива поради липса на материални ресурси: в правилния момент, по един или друг начин, Бог, наш Отец, със Своя обичаен промисъл правеше да достига до нас всичко, което беше необходимо, за да видим, че Той е винаги ”отличен платец“.

 

 


118

Ако искате да се държите във всеки миг като господари на самите вас, ви съветвам да вложите максимален ангажимент в откъсването ви от всичко, без боязън, без страхове и без недоверчивост. След това, стараейки се в извършването на вашите лични, семейни задължения... използвайте праведно честните човешки средства, мислейки за служението, което оказвате на Бог, на Църквата, на вашите близки, на вашата професионална работа, на вашата страна, на цялото човечество. Внимавайте, важното не се състои в материалния факт да притежаваме определено нещо или да нямаме друго, а да се държим според истината, на която ни е научила нашата вяра: създадените блага са средства, те са само средства. Затова не се оставяйте да бъдете заслепени от огледалцето да ги смятате като за нещо окончателно: ”Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.

Който полага щастието си единствено в нещата от този свят — бил съм свидетел на истински трагедии — извращава тяхната разумна употреба и разрушава порядъка, мъдро разпореден от Създателя. Тогава сърцето се чувства тъжно и неудовлетворено; запътва се по пътеката на едно вечно незадоволство и накрая става роб и на земята, жертва на същите блага, който може би е придобило с цената на безброй усилия и откази. Но най-вече ви препоръчвам да не забравяте никога, че Бог не намира място, не може да обитава в едно сърце, окаляно от някоя разхвърляна, груба, напразна любов. ”Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“. ”Да закотвим, прочее, нашето сърце към любовта, способна да ни направи щастливи... Да желаем съкровищата на небето“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 63, 3].

 

 


119

Не ти препоръчвам отказа от упражняването на твоите права и от извършването на твоите задължения. Нещо повече, за всеки от нас обикновено да даваш заден ход на този фронт означава да дизертираш подло от борбата да бъдем святи, към която Бог ни е призовал. Затова със сигурно съзнание трябва да се ангажираш — най-вече в работата си — нито на теб, нито на твоите близки да не липсва това, което е необходимо за един християнски достоен живот. Ако по някакъв повод почувстваш в плътта си тежестта на сиромашията, не се натъжавай и не се бунтувай; а, повтарям, опитвай се да използваш всички честни ресурси, за да излезеш от това положение, защото да правиш иначе би било начин да изкушаваш Бог. И докато се бориш, помни също, че ”omnia in bonum!“, всичко — включително оскъдицата, бедността — съдейства към доброто на този, който обича Господ; привикни отсега да се справяш с радост с малките затруднения, неудобствата, студа, жегата, липсата на нещо, от което ти се струва, че не можеш да се абстрахираш, това да не можеш да почиваш както и когато искаш, глада, самотата, неблагодарността, неразбирането, безчестието...

 

 

 

”Отче... не ги вземай от света“

 


120

Ние сме хора от улицата, които и да е християни, включени в кръвоносната система на обществото, и Господ ни иска святи, апостолски, именно сред нашата професионална работа; сиреч, иска да се освещаваме в нашето занимание, да освещаваме самото занимание и посредством него да помагаме на другите да се усъвършенстват духовно. Бъдете сигурни, че Бог ви очаква във вашата среда със загрижеността на Отец, на Приятел; и мислете, че с вашата професионална работа, извършвана с чувство за отговорност, освен че се издържате финансово, оказвате много директно служение на развитието на обществото, олекотявате тежестите на другите и поддържате толкова много социални дела — местни и вселенски — в полза на по-малко щастливите хора и народи.

 

 


121

Държейки се нормално — като хората като нас — и с християнски мироглед, не правим друго, освен да следваме примера на Исус Христос, истински Бог и истински Човек. Можете добре да видите, че целият Му живот е изпълнен с естественост. В продължение на трийсет години остава в сянка, без да привлича вниманието, като един от многото работници, и в селото Си е познат като сина на дърводелеца. И по време на обществения живот не се забелязва нещо фалшиво, защото е странно или ексцентрично. Заобикалял се с приятели, като всички други Свои съграждани, и Неговото поведение не се различавало от тяхното. Дотам, че Юда, за да Го посочи, трябва да даде договорен знак: ”Когото целуна, Той е“. В Исус нямало нищо екстравагантно. Трогва ме винаги това правило на поведение на Божествения Учител, Който минава сред хората като кой да е.

Св. Йоан Кръстител — следвайки специално призвание — се обличал с камилска кожа и се хранел с акриди и с див мед. Спасителят носел безшевен хитон, изтъкан цял отгоре до долу, ядял и пиел като другите, щастието на другите Го изпълвало с радост, трогвал се пред болката на ближния, не отказвал почивката, която приятелите Му предлагали, и всички били в течение, че Той си бил изкарвал прехраната в продължение на много години, работейки с ръцете Си до св. Йосиф, занаятчията. Така трябва и ние да се справяме сред света: както е правил Господ. За да ти го кажа с няколко думи, трябва да имаме чисти дрехи, чисто тяло и, най-вече, чиста душа.

Освен това — защо да не го изтъкнем? — Господ, Който проповядва една толкова чудна откъснатост от земните блага, демонстрира в същото време възхитителна грижа да не ги пропилява. След чудото на умножаването на хляба, който с толкова щедрост послужил да изхрани повече от пет хиляди мъже, ”рече на учениците Си: ”Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо“. ... Събраха и напълниха дванайсет коша“. Ако размишлявате внимателно над целия този епизод, ще се научите да не бъдете никога стиснати, а добри уредници на дадените от Бог таланти и материални средства.

 

 


122

Откъснатостта, която ви проповядвам, след като сме погледнали нашия Образец, е благородство; не е шумен и афиширан пауперизъм, маска на мързела и на немарливостта. Трябва да се облечеш по подходящ начин в тона на твоето положение, на твоята среда, на твоето семейство, на твоята работа..., като твоите колеги, но за Господ, с желание да дадеш автентичен и привлекателен образ на истинския християнски живот. Естествено, без екстравагантности: уверявам ви, че е по-добре да се греши поради излишък, отколкото поради недостатък. Как си представяш поведението на Исус, наш Господ? Не си ли мислил за достойнството, с което носел оня безшевен хитон, вероятно изтъкан от ръцете на Богородица? Не помниш ли, че в дома на Симон се оплакал, защото не Му били предложили вода, за да се измие, преди да седне на трапезата? Разбира се, Той отбелязал тази липса на възпитание, за да подчертае поучението, което епизодът внушавал, сиреч че в малките детайли се показва любовта; но в същото време показва ясно, че иска да се придържа към обществените порядки на Своята среда. Затова ти и аз ще се стараем да бъдем откъснати от благата и от удобствата на земята, но без липса на хармония и без странности.

Според мен една проява на нашето усещане да сме господари на света, Божии верни уредници, е да се грижим за това, което използваме, правейки така, че да се запазва, да трае, да прави добро впечатление, да служи възможно най-дълго на своята цел, да не се развали. В центровете на ”Опус Деи“ ще намерите семпло, уютно обзавеждане и, най-вече, много чистота, защото бедността на един дом не трябва да се бърка с лошия вкус и с мръсотията. Освен това, разбирам, че ти, според своите възможности и своите социални и семейни задължения, можеш да имаш ценни предмети и да се грижиш за тях с дух на самопожертвование, с откъснатост.

 

 


123

Преди много години — повече от двадесет и пет — посещавах една благотворителна столова, за просяци, които нямаха друго дневно ястие, освен това, което там биваше раздавано. Беше просторно помещение, управлявано от група добри госпожи. След първото раздаване идваха други просяци да събират нещо, което оставаше, и в тази втора група един бедняк привлече моето внимание: беше собственик на лъжица от пютър! Вадеше я от джоба предпазливо, алчно, гледаше я жадно и, след като вкусеше своята дажба, гледаше отново лъжицата с очи, които крещяха ”Моя е!“, облизваше я два-три пъти, за да я почисти, и, удовлетворен, я слагаше отново сред гънките на своите дрипи. Действително, тази лъжица беше негова! Клетият просяк, сред онези хора, сред своите другари по нещастие, се считаше за богат.

По същото време познавах една госпожа, с благородническа титла — Велика Испанска. Пред Бог това не означава нищо: всички сме еднакви, всички сме деца на Адам и на Ева, немощни създания, с добродетели и недостатъци, способни — ако Господ ни изостави — да извършим най-тежките престъпления. Откак Христос ни е изкупил, няма расови, езикови, цветови, родови, имуществени разлики...: всички сме Божии чеда. Госпожата, за която говоря, живееше в аристократичен палат, но за себе си не харчеше дори две песети на ден. Обаче заплащаше много добре на слугите и останалото го предназначаваше за помощ на нуждаещите се, отреждайки на самата себе си лишения от всякакъв род. На тази жена не липсваха благата, за които мнозина ламтят, но лично беше бедна, водеща много аскетичен живот, напълно откъсната от всичко. Разбрахте ли? Впрочем, достатъчно е да чуем думите на Господ: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“.

Ако искаш да постигнеш този дух, те съветвам да бъдеш пестелив със самия себе си и много щедър с другите; избягвай излишните разходи за лукс, от каприз, от суета, поради удобство...; не си създавай изисквания. С една дума, научи се със св. Павел: ”Знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; ... и сит да бъда, и глад да търпя, и в обилие да бъда, и в лишение. Всичко мога чрез Исуса Христа, Който ме укрепява“. И като апостола ние също ще се окажем победители в духовната битка, ако поддържаме сърцето откъснато, свободно от връзки. ”Господ“ — пише св. Григорий Велики — ”заповяда на нас, които възнамеряваме да Го следваме, отказа от нашите блага, защото, достигнали до битката на вярата, трябва да влезем в борба срещу лукавите духове, които не притежават нищо на този свят. Следователно, наш дълг е да се борим с тях, оголени от всичко. Действително, когато някой, държейки дрехите, се бори срещу този, който няма такива, скоро бива повален на земята, защото се оказва затруднен. И така, всички неща на земята нима не могат да се считат за дрехи, поставени върху тялото?“ [св. Григорий Велики, Homiliae in Evangelia, 32, 3].

 

 

 

”Бог люби оногова, който драговолно дава“

 


124

В картината на тоталната откъснатост, която Господ иска от нас, искам да ви отбележа друг пункт от особена важност: здравето. Вие, които ме слушате, сте в по-голямата си част млади; преминавате през изключителен етап на пълнота на живота, изобилстващ със сили. Но времето минава и неумолимо започват да се проявяват белезите на физическото изхабяване; след това идват ограниченията на средната възраст, а накрая недъзите на старостта. Освен това, всеки от нас в който и да е момент може да се разболее или да заболее от някакво физическо разстройство.

Само ако умеем да използваме праведно — християнски — периодите на физическо благоденствие, благоприятните времена, ще съумяваме да приемаме със също толкова свръхестествена радост обстоятелствата, които хората, грешейки, смятат за неблагоприятни. Без да се разпростирам в подробности, искам да ви предам своя личен опит. Когато сме болни, рискуваме да станем досадни: ”Не се отнасят добре с мен, никой не се притеснява за мен, не се грижат за мен както заслужвам, никой не ме разбира...“. Дяволът, който е винаги в засада, се хваща за всяка опорна точка; и при болест неговата тактика се състои в това да подхранва един вид психоза, способна да отдалечи от Бог, да отрови средата или да разруши съкровището от заслуги, което, за доброто на всички души, се придобива, когато се търпи със свръхестествен оптимизъм — когато я обичаме! — болката. Затова, ако по Божия воля лапата на страданието ни достигне, умейте да я вземате като знак, че Той ни смята за зрели, за да ни присъедини по-тясно към Своя изкупителен кръст.

Необходима е, прочее, една далечна подготовка, изграждана ден за ден, със свята откъснатост от самите себе си, за да можем да се разположим да понасяме вежливо болестта или нещастието, които Господ позволява. Използвайте отсега нормалните поводи, някое лишение, болката в нейните малки обичайни проявления, умъртвяването на плътските страсти и упражнявайте християнските добродетели.

 

 


125

Трябва да бъдем взискателни с нас самите в ежедневния живот, за да не си измисляме фалшиви проблеми, изкуствени нужди, които в крайна сметка произтичат от гордостта, от прищявката, от духа на удобство и от мързела. Трябва да вървим към Бог с бърза крачка, без мъртво тегло и пречки, които да възпрепятстват вървежа. Именно защото бедността духом не се състои в това да нямаме, а в това да сме наистина откъснати, трябва да внимаваме да не се залъгваме с фиктивни форсмажорни каузи. ”Търсете необходимото, търсете това, което стига. И не искайте да имате повече. Повечето тежи, не облекчава; смачква, вместо да облекчи“ [св. Августин, Sermo LXXXV, 6].

Давайки ви тези съвети, нямам предвид необичайни, анормални или сложни ситуации. Познавам един човек, който използваше като разделител за книги малки хартиени ивички, на които пишеше кратки молитви, които да му помагат да поддържа Божието присъствие. И му дойде желание да запази грижливо това ”съкровище“, докато не си даде сметка, че се привързва към тези глупави хартиени парченца.

Виждате какъв хубав образец за добродетел! Не бих се възпрял да ви разкрия всички свои несъвършенства, ако това можеше да ви бъде полезно.

Открих малко от моите олтарчета, защото може би и на теб се случва същото: твоите книги, твоите дрехи, твоята маса, твоите... евтини идоли.

В случаи от този род ви съветвам да се консултирате с духовния ръководител, без детинско отношение и без неоснователно чувство за вина. Често като лек ще бъде достатъчно малкото самопожертвование да не използвате определено нещо за кратък период. Или в друга област няма да падне светът, ако един ден се откажеш от твоето обичайно транспортно средство и дадеш като милостиня парите, които спестяваш, макар че става въпрос за нещо незначително. Във всички случаи, ако имаш дух на откъснатост, ще умееш да откриваш постоянни, дискретни и ефикасни поводи, за да го упражняваш.

След като ви открих сърцето си, трябва също да ви призная, че имам привързаност, от която не искам да се отказвам: тази, че обичам наистина всички вас. Разбрах го от единствения Божествен Учител и бих искал да следвам много вярно Неговия пример, обичайки безусловно душите, започвайки от тези, които са до мен. Не ви ли трогва горещото братолюбие — обичта! — на Исус, за което намеква евангелистът, посочвайки един от учениците? ”Quem diligebat Iesus“, оня, когото Исус обичаше.

 

 


Предишен Следваща