Човешките добродетели

Свети Лука разказва в седма глава от Евангелието: „Някой от фарисеите Го помоли да яде с него; и Той, като влезе в къщата на фарисея, седна на трапезата.“[1] Тогава идва една жена от града, публично позната като грешница, и се доближава да мие краката на Исус, който според обичая по това време се храни излегнат настрани. Сълзите са водата на това трогателно умиване, а за изтриване служат косите. Тя помазва с миро, донесено в красив алабастрен съд, нозете на Учителя. И ги целува.

Фарисеят осъжда това. Главата му не побира, че Исус може да има толкова много милосърдие в сърцето Си. „Да беше пророк Тоя – си мисли – щеше да знае коя и каква е жената“.[2] Исус прочита мислите му и му пояснява: „Видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри.Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми. Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3]

Сега няма да се спираме върху Божествените чудеса на милостивото сърце на нашия Господ. Ще обърнем внимание на друг аспект в случката: как Исус забелязва липсата на всички тези неща – проява на учтиво поведение и внимание, които фарисеят не е бил в състояние да му окаже. Христос е истински Бог и истински Човек[4] – Бог, Второ лице на Пресвятата Троица и истински Човек. Той носи спасението, а не унищожението на творението, и научаваме от Него, че не е християнско да се държим лошо с човека – Божие създание, сътворено по Негов образ и подобие.[5]

⃰ Проповед, произнесена на 6 септември 1941 г.

[1] Лук. 7, 36.

[2] Лук; 7, 39.

[3] Лук. 7:44-47.

[4] Символ Quicumque.

[5] Вж. Бит. 1:26.

Човешките добродетели

Светският начин на мислене на някои хора и други виждания по темата, които бихме могли да наречем пиетистки, си приличат по това, че не разглеждат християнина като съвършен и пълноценен човек. Според първия начин на мислене изискванията на Евангелието са такива, че задушават човешките качества; а според другите виждания – човешката природа е паднала дотам, че застрашава чистотата на вярата. Но резултатът е един и същ: и в двата случая те не съумяват да разберат дълбокия смисъл на Христовото въплъщение, не обръщат внимание, че „Словото стана плът, и живя между нас[1].

Моят опит на човек, на християнин и на свещеник ме учи точно на обратното: няма сърце – колкото и да е затънало в грехове, което да не спотаява един благороден пламък подобно на жарта под пепелта. И когато почуквах на такива сърца - бидейки само двамата - със словото на Христос, те винаги откликваха.

На този свят има много хора, които не живеят в общение с Бог. Може би не са имали възможност да чуят Божието слово или пък са го забравили. Но те са човешки предразположени да бъдат искрени, верни, състрадателни, честни. И аз се осмелявам да твърдя, че човек, притежаващ тези качества, е готов да откликне на Бог, понеже човешките добродетели съставляват основата на свръхестествените.

[1] Иоан. 1:14.

Вярно е, че тези лични качества не са достатъчни. Никой не се спасява без Христовата благодат. Обаче ако човек пази и развива у себе си една праволинейност, Бог ще изправи пътя му; и той ще може да стане светец, понеже е знаел да живее като порядъчен човек.

Може би сте наблюдавали и случаи, в известен смисъл противоположни: мнозина наричат себе си християни – понеже са били кръстени и приемат тайнствата, ала се проявяват като неверни, лъжливи, неискрени, горделиви хора… Те отведнъж пропадат. Те са като звезди, които светват за момент в небето и после бързо и неспасяемо падат.

Ако приемем отговорността, присъща на Божите чеда, ще видим, че Бог иска от нас да бъдем истински човеци.

Главата ни трябва да докосва небето, но краката ни трябва да стъпват здраво на земята. Цената да живеем по християнски не е да престанем да бъдем хора или да се откажем от усилията да придобием онези добродетели, които някои притежават, дори без да познават Христос. Цената на всеки християнин е изкупителната кръв на нашия Господ, Който иска от нас – и настоявам на това – да действаме много човешки и много божествено, стараейки се всекидневно да подражаваме на Него – истински Бог и истински Човек.

Не мога да посоча коя е главната човешка добродетел – зависи от гледната точка. Освен това въпросът е безпредметен, понеже не става дума да се упражняват една или няколко добродетели; трябва да се борим, за да ги придобием и да ги упражняваме всичките. Всяка от тях е свързана с другите. Така например усилието да бъдем искрени ни прави справедливи, весели, съобразителни и спокойни.

Не могат да ме убедят и хрумванията, които разграничават добродетелите на лични и обществени. Няма добродетел, която да насърчава егоизма. Всяка от тях задължително допринася полза на нашата душа и на душите на околните. Всички ние сме хора, всички сме Божи деца; не можем да разглеждаме живота си като мъчителна подготовка за една блестяща биография, за една бляскава кариера. Всички трябва да се чувстваме солидарни един с друг, а що се отнася до благодатта – ние всички сме обединени чрез свръхестествената връзка на общението на светците.

Същевременно трябва да се обърне внимание, че взимането на решения и носенето на отговорност се основават на личната свобода на отделния човек, затова и добродетелите в основата си са съвсем лични – на отделния човек. Въпреки това в тази духовна борба никой не воюва сам – никой не е свободен атом, както казвам често – по някакъв начин си помагаме или си пречим. Всички сме брънки от една верига. Сега помоли се и ти заедно с мен Бог, нашия Господ, да даде тази верига да ни съедини с Неговото сърце, докато дойде денят лице в лице да Го съзерцаваме вечно в Небето.

Смелост, спокойствие, търпение, великодушие

Ще разгледаме някои от тези човешки добродетели. Докато аз говоря, вие – от ваша страна – продължете диалога с нашия Господ; помолете Го да помага на всички нас, да ни вдъхнови да се задълбочим днес в тайната на Неговото въплъщение, та и ние в нашето тяло да съумеем да бъдем сред хората живо свидетелство за Този, Който дойде да ни спаси.

Пътят на християнина като този на всеки човек не е лесен. Сигурно има време, когато сякаш всичко става според нашите очаквания, ала обикновено това трае кратко. Да живееш, значи да се бориш с трудностите, сърцето ти да изпитва радости и разочарования. И точно в тази житейска наковалня човек може да придобие смелост, търпение, великодушие и спокойствие.

Смел е този, който постоянства в изпълнението на нещата, които счита, че трябва да прави според съвестта си; този, който не оценява важността на една задача предимно по облагите, които получава, а по служението, което оказва на другите. Смелият човек понякога страда, но не отстъпва; може би дори плаче, но преглъща сълзите си. Когато съпротивата се увеличава, той не се огъва. Спомнете си за примера, разказан в една от книгите на Макавеите – за стареца Елеазар, който предпочита да умре, нежели да пристъпи Божия закон. „Затова, разделяйки се сега храбро с живота, аз ще се покажа достоен за старостта, а на младите ще оставя добър пример охотно и доблестно да отиват на смърт за многопочетните и свети закони”[1].

[1] 2 Мак. 6:27-28.

Този, който съумее да бъде смел, не бърза да прибере плода на своята добродетел – той е търпелив. Смелостта ни помага да придобием тази човешка и Божествена добродетел на търпението. „С търпението си спасявайте душите си”.[1]”Дали ще притежаваш душата си, зависи от търпението, което в действителност е основа и пазител на всички добродетели. Ние ставаме притежатели на душата чрез търпението, понеже едва когато се научим да владеем самите себе си, започваме да овладяваме това, което сме.”[2] И точно това търпение ни подтиква да проявяваме разбиране спрямо другите с убеждението, че душите – подобно на хубавото вино – стават по-добри с времето.

[1] Лук. 21:19.

[2] Свети Григорий Велики, Homiliae in Evangelia, 35, 4 (PL 76, 1261).

Смели и търпеливи ни прави и спокойни. Ала не спокойни като този, който плаща за собствения покой със загърбването на своите братя и на великата задача, която касае всички – неуморно да разпростанява доброто по целия свят. Спокойни – понеже винаги има прошка, понеже за всичко се намира изход, освен за смъртта. А за Божите деца смъртта е живот. Спокойни – дори да бъде само за да действаме разумно. Който запазва спокойствие, е в състояние да мисли, да разгледа всички за и против, да прецени разсъдливо резултатите от предвидените действия. А след това спокойно решително да се намеси.

Изброяваме набързо някои човешки добродетели. Знам, че във вашата молитва към Господ ще се сетите и за много други. А сега бих искал да се спра за малко върху едно чудно качество – великодушието.

Великодушие – велика душа, голяма душа, в която мнозина намират място. Това е силата, която ни предразполага да излезем от черупката си и да бъдем готови да подемем стойностни дела в полза на всички. Тесногръдието не вирее у великодушния; у него няма място за скъперничество, нито за егоистични сметки, нито за интересчийски интриги. Великодушният посвещава безрезервно своите сили на това, което наистина си заслужава; затова е способен да отдаде самия себе си. Не се задоволява просто да дава: той отдава самия себе си. И така успява да разбере кой е най-големият израз на великодушие – да се отдадеш на Бог.

Трудолюбие и старание

Трудолюбието и старанието са две човешки добродетели, които се сливат в едно, понеже и двете ни помагат в усилията да оползотворим талантите, които всеки е получил от Бог. Тези добродетели ни подтикват да довеждаме нещата до добър край. Още от 1928 г. проповядвам, че трудът не е някакво проклятие или наказание за греха. В книга „Битие” се говори за това още преди непокорството на Адам спрямо Бог[1]. Според Господния план трудът е постоянна част от живота нa човека, за да сътрудничи в необятното дело на съзиданието.

Трудолюбивият човек оползотворява времето, което не само е злато, то е Божия слава! Работливият прави каквото трябва и го прави както трябва – не по навик или за да запълни времето, а действията му са плод на внимателно и обстойно обмисляне. Така че е старателен. Обичайната употреба на думата старателен[2] ни препраща към нейния латински корен – тя идва от глагола diligo, който значи обичам, ценя, т.е. избирам със засилено, със специално внимание. Не е старателен човекът, който действа прибързано, а този, който работи изкусно, с любов.

Нашият Господ, истински Човек, избра ръчен занаят и се трудеше прилежно и с любов през почти всички години на пребиваването Си на земята. Той вършеше дърводелската Си работа сред другите жители на малкия град и това човешко и Божествено занимание ни показва ясно, че обичайната ни дейност не е някаква незначителна подробност, а е сърцевината на нашето освещаване, постоянен повод да се срещаме с Бог и да Го възхваляваме и прославяме чрез действията на нашия ум или на нашите ръце.

[1] Срв. Бит. 2:15.

[2] На испански diligente – б.пр.

Истинност и справедливост

Практикуването на човешките добродетели изисква от нас постоянни усилия, понеже не е лесно дълго време да издържиш да си им верен с оглед на различните ситуации, които сякаш поставят под заплаха нашата сигурност. В това отношение е много показателен въпросът за казването на истината. Нима е истина, че вече е излязла от употреба? Нима окончателно е победило поведението на компромисите – да четкаме с голямата баданарка? Страхуваме се от истината. Затова прибягваме до една непочтена практика – да твърдим, че никой не живее и не казва истината, че всички прибягват до преструвките и лъжата.

За щастие това не е така. Има много хора – християни и не християни – готови да жертват честта и доброто си име за истината, които не се кривят постоянно, търсейки място под слънцето. Това са същите хора, които от любов към истинността са готови да се поправят, когато открият, че са се заблудили. Не се поправя онзи, който е започнал с лъжа, който е превърнал истината в гръмка дума, с която прикрива своите погрешни постъпки.

Ако сме правдиви, ще бъдем справедливи. Никога не ще се уморя да говоря за справедливостта, но тук можем да посочим само някои нейни черти, без да губим от поглед целта на тези разсъждения: да изградим видим и същински духовен живот, основан върху здравите основи на човешките добродетели. Справедливо е всеки да получава това, което му се полага; обаче аз бих добавил, че това не е достатъчно. Колкото и много някой да заслужава, трябва да му се даде повече, тъй като всяка душа е един Божи шедьовър.

Истинското братолюбие се състои в това - да надмогнем великодушно себе си в справедливостта; такова братолюбие обикновено минава незабелязано, ала носи големи плодове на Небето и на земята. Грешно е да се мисли, че изразите средно положение или златна среда – нещо характерно за моралните добродетели, означават посредственост – нещо като наполовина свършено. Това средно положение между прекомерността и недостатъчността е връхната, критичната точка – най-доброто, което позволява благоразумието. От друга страна, при богословските добродетели не се допуска балансиране – не може нито да вярваме, нито да се надяваме, нито да обичаме прекалено. А безграничната любов към Бог прелива върху тези, които са около нас, в изобилие от великодушие, разбиране, братолюбие.

Плодовете на въздържанието

Въздържание значи владеене на себе си. Не на всичко, което изпитваме в тялото и в душата, трябва да даваме воля. Не всичко, което можем да правим, бива да го правим. Но ни е по-лесно да се оставим да бъдем повлечени от поривите, наречени естествени; обаче в края на този път ни очаква тъгата, усамотението в собствената нищета.

Някои хора не обичат да отказват нищо на стомаха си, на очите си, на ръцете си, обаче отказват да се вслушат в съвета да водят чист живот. Те използват способността да създават потомство – което е нещо благородно, участие в съзидателното дело на Бог, ала съвсем безредно, като инструмент, обслужващ техния егоизъм.

Никога не ми е харесвало да говоря за нечистотата. Предпочитам да разглеждам плодовете на въздържанието и да виждам човека като истински човек, а не прилепен към блестящите, но без стойност неща, подобни на стъкълцата, които събират свраките. Такъв човек умее да отбягва онова, което вреди на душата, и си дава сметка, че жертвата е само привидна, тъй като живеейки така, т.е. правеяйки жертви, той се освобождава от много зависимости и успява дълбоко в сърцето си да се наслаждава на Божията любов.

И животът придобива тогава оттенъци, които невъздържаността замъглява. Тогава човек е способен да проявява грижа към другите, да споделя своето с всички, да се посвети на велики дела. Въздържанието възпитава душата в умереност, скромност, състрадателност; придава й естествена скромност, която е винаги привлекателна, тъй като в поведението й проличава водачеството на разума. Въздържанието не предполага ограничаване, а въздигане. Много повече ограничения има в невъздържаността, когато сърцето се отрича от себе си, за да служи на първия, който го привлече с жалкото дрънкане на хлопки.

Мъдростта на сърцето

„Qui sapiens est corde appellabitur prudens“„Мъдрия по сърце ще назовават благоразумен”[1] четем в книгата „Притчи Соломонови”. Няма да разберем в какво се състои благоразумието, ако го възприемаме като малодушие и липса на смелост. Благоразумието се проявява в навика, който ни скланя да постъпваме добре: като си изясняваме целта и като търсим най-подходящите средства, за да я постигнем.

Но благоразумието не е висша ценност. Би следвало винаги да се запитваме: благоразумие, но какво целим с него? Понеже има и фалшиво благоразумие – което по-скоро би трябвало да назовем хитрост – подвластно на егоизма, което си служи с най-умелите способи за постигане на порочни цели. При него проявата на голяма прозорливост може само да влоши лошото състояние на душата и да заслужи упрека, формулиран от свети Августин в една негова проповед към народа: „Искаш да извъртиш сърцето на Бог, което е винаги правдиво, та да се пригоди към покварата на твоето?”[2] Това е фалшивото благоразумие на онзи, който мисли, че неговите собствени сили му стигат, за да се оправдае. „Недейте се има за мъдри”[3], казва свети Павел, „Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните[4].

[1] Притч. 16:21.

[2] Свети Августин, EnarrationesinPsalmos (Тълкувания на псалмите – б. пр.), 63, 18 (PL 36, 771).

[3] Рим. 12:16.

[4] 1 Кор. 1:19.

Свети Тома посочва три действия, свързани с тази добродетел на интелекта: търсене на съвет, точно преценяване и отсъждане[1]. Първото действие на благоразумието е да признае собствената си ограниченост – това е добродетелта на смирението. Да приемем, че при определени въпроси не схващаме всичко, че в много случаи не можем да обхванем някои обстоятелства, които би трябвало да имаме предвид в часа на взимането на решение. Затова прибягваме до съветник, но не до кой да е, а до един съветник, който също като нас искрено желае да обича Бог и вярно да Го следва. Не е достатъчно само да поискаме мнение, а трябва да го потърсим от някой, който може да ни го даде безпристрастно и правилно.

След това трябва да отсъдим, понеже благоразумието обикновено изисква бързо и уместно решение. Понякога е благоразумно да отложим решението, докато не станат ясни за преценката всички подробности; в други случаи би било доста неблагоразумно, ако не започнем възможно най-скоро да вършим на дело това, което смятаме за необходимо да се направи – особено когато е заплашено благото на останалите.

[1] Вж. свети Тома от Аквино, Сума на теологията, ІІ (2), изд. „Изток-Запад”, 2009 г., въпрос 47, раздел 8.

Тази мъдрост на сърцето, това благоразумие никога няма да се превърне в благоразумието на плътта, за което говори свети Павел[1], в съобразителността на онези, които притежават ум, но не се стараят да го използват, за да открият и обичат Господ. Истинско е това благоразумие, което постоянно взима под внимание нашепванията на Бог, а при това бдително вслушване душата получава спасителни обещания и истини. „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци.”[2]

Това е мъдрост на сърцето, която насочва и управлява много други добродетели. Посредством благоразумието човекът е смел, но не безразсъден; не бяга от усилията, необходими за да живее изцяло според Божия замисъл, поради скритото желание да не си нарушава спокойствието. Умереността на благоразумния не е безчувственост нито мизантропия; неговата справедливост не е суровост; неговото търпение не е угодничество.

[1] Вж. Рим. 8:6.

[2] Мат. 11:25.

Благоразумен не е този, който никога не бърка, а онзи, който знае да поправя грешките си. Той е благоразумен, понеже предпочита да не сполучи 20 пъти, отколкото да се остави на течението на удобната безучастност. Той не действа с налудничава прибързаност или с нелепо безразсъдство, но поема риска да решава и не се отказва да постигне доброто от страх да не сбърка. В нашия живот ние срещаме уравновесени съмишленици, които са обективни, които не се поддават на изкушението да наклонят везната на страната, която им изнася. И ние почти инстинктивно им се доверяваме, тъй като те – без да си придават важност и без да вдигат много шум – постъпват винаги добре и праволинейно.

Тази основна добродетел е особено необходима за християнина. Обаче крайната й цел не е социалният мир или спокойствието, да не се предизвикват раздори. Главният й мотив е изпълнението на волята на Бог, който иска да бъдем простодушни, ала не лекомислени, приятели на истината, ала никога прибързани или повърхностни. „Сърцето на разумния придобива знание”[1]. А това знание е знанието на Божията любов, съвършеното знание. Само то може да ни спаси, като занесе на всички създания плода на мира и разбирателството, а на всяка душа – вечен живот.

[1] Притч. 18:16.

Един обикновен живот

Разгледахме човешките добродетели. Може би някой от вас ще се запита: но ако се държим така, това не значи ли да се отделим от нормалната среда, това не е ли нещо чуждо за светското всекидневие? Не! Никъде не е писано, че християнинът трябва да бъде чужд на света. Нашият Господ Исус Христос с думи и дела възхвали и една друга човешка добродетел, която ми е особено драга – непринудеността, простодушието.

Припомнете си как нашият Господ идва на света – като всички хора. Как детството и младостта Му преминават в едно селце на Палестина – един от много му жители. През годините на обществения Му живот постоянно отеква ехото от обикновеното Му битие в Назарет. Той говори за работата, грижи се учениците Му да си почиват[1], търси среща с всички и не избягва разговор с никого. Изрично казва на на учениците Си да не пречат на децата да се доближават до Него.[2] Спомняйки си, може би, годините на Своето детство, прави сравнението с децата, които седят на тържището.[3]

Нима всичко това не е нормално, естествено и непринудено? Нима не може така да се живее в обикновения живот? Случва се обаче хората да привикнат към обичайното и обикновеното и несъзнателно да започнат да търсят преувеличеното, изкуственото. Несъмнено и вие, и аз сме чували да се хвали например красотата на току-що откъснати рози с блестящ и дъхав цвят с този коментар: Като изкуствени са!

[1] Вж. Марк. 6:31.

[2] Вж. Лук. 18:16.

[3] Вж. Лук. 7:32.

Непринудеността и простодушието са две чудесни човешки добродетели, които правят човека способен да приемe Христовото послание. И обратното – всичко заплетено, усложнено, всяко шикалкавене на човека издигат стена, която често пречи да чуваме гласа на Господ. Спомнете си за какво Христос упреква фарисеите: че са се заплели в един сбъркан свят, който изисква да се плаща десятък за ментата, копъра и кимиона, отстъпвайки от основните задължения на закона, справедливостта и вярата; че се стараят да прецедят всичко, което пият – да не би да мине и комар дори, а преглъщат цяла камила.[1]

Не! Нито благородният човешки живот на този, който – без да е виновен – не познава Исус Христос, нито животът на християнина трябва да бъдат нещо необикновено, странно. Човешките добродетели, за които говорим днес, водят до едно заключение. Истински човек е този, който се стреми да бъде правдив, верен, искрен, силен, въздържан, великодушен, спокоен, справедлив, работлив, търпелив. Може да бъде трудно такова поведение, ала никога не е странно. И ако някои му се зачудят, то е защото гледат с размътен поглед – замъглен от тайно малодушие и липса на решителност.

[1] Вж. Мат. 23:23-24.

Човешки добродетели и свръхестествени добродетели

Когато една душа полага усилия да развива човешките добродетели, нейното сърце е вече много близо до Христос. И християнинът забелязва, че богословските добродетели – вярата, надеждата и любовта, и всички други, които носи със себе си Божията благодат, го подтикват никога да не занемарява тези добри черти на характера, присъщи на толкова много хора.

Човешките добродетели – повтарям – са основата на свръхестествените, които, от своя страна, придават нов тласък на развитието на добродетелността. Обаче при всички положения не е достатъчно само желанието да ги притежаваме; задължително е да се научим да ги практикуваме. „Научете се да правите добро”.[1] Трябва непрестанно да се упражняваме в делата, съответстващи на тези добродетели – в делата на искреност, правдивост, безпристрастност, спокойствие, търпение, тъй като в делата се проявява любовта, а не приляга да обичаме Бог само на думи, ами „с дела и истина”[2].

[1] Ис. 1:17.

[2] 1 Иоан. 3:18.

Ако християнинът се бори да придобие тези добродетели, душата му се отваря, за да получи успешно благодатта на Свети Дух, а положителните човешки качества се подсилват от поривите, които Утешителят влага в душата му. Третото лице на Пресвятата Троица – „на душата сладък гост”[1]– подарява Своите дарове: мъдрост, ум, благоразумие, сила, знание, благочестие и страх Божи.[2]

Тогава човек изпитва радост и мир[3], блаженият мир, вътрешното ликуване като резултат от човешката добродетел на радостта. Когато ни се струва, че всичко рухва пред очите ни, всъщност нищо не рухва, защото „Ти си Бог на моята сила”[4]. Ако Господ обитава в нашата душа, всичко останало, колкото и важно да ни се струва, е несъществено, временно; докато ние, бидейки съединени с Бог, сме важното, трайното.

Светият Дух ни помага с дара на благочестието да бъдем убедени, че сме Божи синове. А щом сме Божи синове, как можем да бъдем тъжни? Тъгата е шлаката на егоизма; ако искаме да живеем за Господ, няма да ни липсва радостта, макар да забелязваме нашите грешки и нашата нищета. Радостта навлиза до такава степен в молитвения живот, че не ни остава нищо друго, освен да запеем – защото обичаме, а пеенето е дело на влюбени.

[1] Секвенция в чест на Свети Дух.

[2] Вж. Ис; 11:2.

[3] Вж. Гал. 5:22.

[4] Пс. 42(43): 2.

Ако живеем по този начин, ще носим мир в света; ще съумеем да направим служението на Господ привлекателно за другите, защото „Бог люби оногова, който драговолно дава”[1]. Християнинът е обикновен член на обществото. Но от сърцето му блика радостта на човек, решен да изпълнява волята на Отца с постоянната помощ на благодатта. И вършейки това, той не се мисли за жертва, не изпитва чувство за малоценност, нито пък смята, че някой го ограничава. Върви с високо вдигната глава, защото е човек и Божие чедо.

Нашата вяра придава особено значение на тези добродетели, които нито един човек не бива да престава да развива. Никой не може да надмине християнина по човечност. Заради това този, който следва Христос, е способен – не по собствени заслуга, а по благодатта на Господ – да направи достояние на околните това, което те често долавят, но не успяват да разберат: че истинското щастие, истинското служение на ближния преминава единствено през сърцето на нашия Изкупител, истински Бог и истински Човек.

Нека призовем Дева Мария, нашата майка, най-съвършеното създание, излязло от Божите ръце. Нека я помолим да ни направи порядъчни хора и тези човешки добродетели, вплетени в един живот с благодати, да се превърнат в най-добрата подкрепа за онези, които заедно с нас работят в света за мира и щастието на всички хора.

[1] 2 Кор. 9:7.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език