Josemaría Escrivá Obras
72

”Братя мои възлюбени“ — гласи още св. Павел — ”бъдете твърди, непоколебими и напредвайте винаги в делото Господне, като знаете, че трудът ви не е напразен пред Господа“. Виждате ли? Извършвайки нашата задача, решени да я вършим съвестно, влиза в игра цял контекст добродетели: твърдостта, за да постоянстваме в работата, въпреки естествените трудности, и за да не се оставяме никога да бъдем победени от нейната тежест; въздържаността, за да се раздаваме безрезервно, преодолявайки удобството и егоизма; справедливостта, за да извършваме задълженията си към Бог, към обществото, семейството, колегите; благоразумието, за да знаем във всяко обстоятелство какво е уместно да правим и да се зхващаме за работа, без да се бавим… И всичко, настоявам, от Любов, с живото и непосредствено усещане за отговорността на плода от нашата работа и на неговата апостолска значимост.

”Делата са любов, не красивите разсъждения“ — казва една поговорка и не е нужно да се добавят думи.

О, Господи, дай ни Твоята благодат! Отвори ни вратата на работилницата в Назарет, за да се научим да съзерцаваме Теб, Твоята свята Майка Мария и святия патриарх Йосиф — когото толкова почитам и обичам — и тримата посветени на един живот на свят труд. Нашите бедни сърца ще се почувстват разтърсени: ще Те търсим и ще Те открием във всекидневния труд, който Ти искаш да превърнем в Божие дело, в дело на Любов.

 

 


73

Разказва св. Лука, в седма глава: ”Някой от фарисеите Го помоли да яде с него; и Той, като влезе в къщата на фарисея, седна на трапезата“. В този момент пристига една жена от града, познавана от всички като грешница, и се приближава до Исус, Който, според тогавашния обичай, обядва излегнат настрани, и Му измива краката. Сълзите са водата на това затрогващо умиване, а косата — кърпата. С мирото, съдържащо се в ценен малък алабастрен съд, помазва нозете на Божествения Учител. И ги целува.

Фарисеят разсъждава зле. Недоумява толкова милосърдие в Исусовото Сърце. ”Да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница“, Исус прочита мисълта му и му казва: ”Видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми. Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна“.

Няма да се спираме сега да разсъждаваме върху божествените чудеса на милосърдното Сърце на Господ. Ще разгледаме друг аспект от сцената: как Исус оценява детайлите на любезност и на човешка деликатност, които фарисеят не съумял да Му разкрие. Христос е ”perfectus Deus, perfectus homo“ [Атанасиевски символ на вярата]: Той е Бог, Второто Лице на Преблажената Троица и съвършен Човек. Носи със Себе Си спасение, а не унищожение на природата; така че научаваме от Него, че не е християнско да се отнасяме зле с човека, Божие създание, направен по Негов образ и подобие.

 

 

Християнинът, завършен човек

 


74

Известен секуларистки манталитет и други начини на мислене, които бихме могли да наречем ”пиетистки“, съвпадат в това да не считат християнина за завършен човек. За първите изискванията на Евангелието биха задушили човешките качества; за другите западналата природа би поставила в опасност чистотата на вярата. Резултатът е един и същ: изгубва се дълбокият смисъл на Христовото въплъщение, игнорира се, че ”Словото стана плът“, Човек, ”и живя между нас“.

Моят опит на човек, на християнин и на свещеник ме учи точно на обратното: не съществува сърце, колкото и да е обвито от грях, което да не крие като жарава сред пепел искрица благородност. Всеки път, когато съм чукал на някое сърце, лице в лице и с Христовото Слово, съм получавал винаги отговор.

На земята са много тези, които нямат взаимоотношения с Бог; може би са създания, които не са имали случай да слушат божественото Слово или които са го забравили. Но често техните разположения на духа са човешки искрени, верни, състрадателни, честни. Смея да твърдя, че тези, които обединяват в себе си такива условия, не са далеч от това да бъдат щедри с Бог, защото човешките добродетели са основата на свръхестествените добродетели.

Вярно е, че не стигат личните условия: никой не се спасява без Христовата благодат. Но когато човек пази и култивира принцип на праведност, Бог ще му направи гладък пътя; ще може да стане свят, защото умее да живее като честен човек.

 


75

Може би ще се сетите за други примери, в известен смисъл противоположни: толкова много, които се наричат християни — защото са кръстени и получават тайнствата — но се оказват неверни, фалшиви, лицемерни, надменни… И падат стремглаво. Изглеждат звезди, които блестят за миг в небето, но падат безвъзвратно. Ако приемем отговорността да бъдем Негови чеда, ще видим, че Бог ни иска много човешки. Главата трябва да стига до небето, но краката трябва да стъпват здраво на земята. Цената да живеем по християнски не е отказът да бъдем хора или отказът от усилието да придобием онези добродетели, които някои притежават, дори без да познават Христос. Цената на всеки християнин е изкупителната Кръв на Исус, наш Господ, Който ни иска — повтарям — много човешки и много божествени, постоянни в ежедневния ангажимент да подражаваме на Него, ”perfectus Deus, perfectus homo“.

 


76

Не бих могъл да кажа коя е главната човешка добродетел: зависи от гледната точка. Въпросът, на всичкото отгоре, е безполезен, защото не става въпрос да преживяваме една или няколко добродетели: необходимо е да се борим, за да ги придобием и упражняваме всичките. Всяка се преплита с другите: усилието да бъдем искрени — например — ни прави праведни, радостни, разумни, спокойни.

Не е убедително за мен разграничението между лични добродетели и обществени добродетели. Не съществува никаква добродетел, която да може да благоприятства егоизма; всички и поотделно насърчават добруването на нашата душа и това на тези, които са близо до нас. Бидейки всички хора и Божии чеда, не можем да си представим нашия живот като измъчено осъществяване на един блестящ ”curriculum“, на една бляскава кариера. Всички трябва да се чувстваме солидарни и, в реда на благодатта, сме съединени от свръхестествените връзки на общението на светците.

Освен това, трябва да смятаме, че способността за решителност и отговорност се основава на личната свобода на отделния човек и затова добродетелите са в основата си лични, ”на човека“. Без съмнение в тази битка на любов никой не се бори сам — обикновено казвам, че никой не е изолиран стих — по някакъв начин си помагаме или си вредим. Ние сме пръстени от една и съща верига. Помоли сега, заедно с мен, Бог, наш Господ, тази верига да ни съедини с Неговото Сърце, докато дойде денят, в който ще Го съзерцаваме лице в лице на небето, завинаги.

 

 

Твърдост, присъствие на духа, търпение и великодушие

 


77

Да разгледаме сега някои от тези човешки добродетели. Докато говоря, вие трябва да се опитвате, лично, да поддържате диалога с Господ: помолете Го за помощ за всички нас, помолете Го за устрем, за да задълбочаваме тайната на Неговото въплъщение, за да бъдем и ние в нашата плът, сред хората, живо свидетелство за Този, Който дойде, за да ни спаси.

Пътят на християнина, пътят на всеки човек не е лесен. Понякога, за известно време, сякаш всичко се случва според нашите очаквания; но това са кратки мигове. Да живееш означава да се справяш с трудностите, да чувстваш в сърцето радости и скърби, да се оставиш да бъдеш оформен от превратностите и така да можеш да придобиеш твърдост, търпение, великодушие, присъствие на духа.

Силен е този, който постоянства до изпълнението на това, което смята, че трябва да направи, според съвестта; този, който не оценява стойността на една задача само по облагите, които получава от нея, а заради служението, което оказва на другите. Този, който е силен, страда понякога, но устоява; плаче, може би, но преглъща сълзите. Когато връхлитат трудностите, не се огъва. Помните примера, разказан от книга Макавейска, на стария Елеазар, който предпочита да умре, отколкото да престъпи Божия закон: ”Затова, разделяйки се сега храбро с живота, аз ще се покажа достоен за старостта, а на младите ще оставя добър пример охотно и доблестно да отиват на смърт за многопочетните и свети закони“.

 


78

Умее да бъде силен този, който не бърза да получи плодовете на добродетелта, а е търпелив. Твърдостта ни кара да вкусим божествената и човешка добродетел на търпението. ”С търпението си спасявайте душите си“. Владението на душата е поставено в търпението, което в действителност е коренът и съхранението на всички добродетели. Ние притежаваме душата посредством търпението, защото учейки се да владеем самите себе си, започваме да притежаваме това, което сме“ [св. Григорий Велики, Homiliae in Evangelia, 35, 4]. Търпението е това, което ни подтиква да бъдем разбиращи спрямо другите, убедени, че душите, като хубавото вино, се подобряват с времето.

 


79

Силни и търпеливи: с присъствие на духа. Но не присъствието на духа на тези, които плащат собственото си спокойствие с незаинтересованост към собствените братя или към великата задача, която се отнася до всички, да разпространяваме безспир доброто по целия свят. С присъствие на духа, защото има винаги прошка, защото за всичко има лек, освен за смъртта; но за Божиите чеда смъртта е Живот. С присъствие на духа, не че за да можем да действаме интелигентно: който запазва присъствие на духа, е в състояние да мисли, да изучава ”за“ и ”против“, да разглежда благоразумно изхода от предвидените действия. След това обмислено ще може да действа решително.

 


80

Изброяваме бързо някои човешки добродетели. Знам, че във вашата молитва към Господ много други ще възникнат. Аз желая да се спра няколко мига върху една чудесна заложба, великодушието.

Великодушие: велик, широк дух, който прави място на мнозина. Силата е тази, която ни кара да излизаме от нас самите, позволявайки ни да предприемаме велики дела в полза на всички. Във великодушния няма място за низост; не се примирява с алчността, не прави егоистични сметки, нито си служи с измами. Великодушният използва безрезервно своите сили в това, което си струва; така че е способен да принесе себе си.

Не се задоволява да дава: просто се ”отдава“. Така може да стигне дотам да разбере коя е най-голямата демонстрация на великодушие: да се отдадеш на Бог.

 

 

Трудолюбие, старание

 


81

Две човешки добродетели — трудолюбие и страние — се объркват само в една: ангажимента да се оползотворят талантите, които всеки е получил от Бог. Това са добродетели, защото предизвикват да довеждаме до край нещата. Още от 1928 г. проповядвам, че трудът не е проклятие, не е наказание за греха. В книга ”Битие“ се говори за тази реалност още преди непокорството на Адам спрямо Бог.

Според божествения план човекът трябвало да работи така или иначе, за да сътрудничи за безкрайната задача на сътворението.

Трудолюбивият човек използва по печеливш начин времето, което е не само пари, то е Божия слава. Прави това, което трябва, и се ангажира в това, което прави, не по навик или за да запълва часовете, а като плод на внимателно и обмислено размишление. Затова е старателен. В актуалната употреба думата ”старателен“ ни напомня своя латински произход. Тя произхожда от глагола ”diligere“, който означава ”обичам“, ”оценявам“, ”избирам“ като резултат от едно деликатно, прилежно внимание. Не е старателен прибързаният човек, а този, който работи с любов, грижливо.

Исус, съвършен Човек, избрал ръчен труд, който извършил по деликатен и внимателен начин в продължение на почти цялото време от Своя престой на земята. Упражнил занаята Си на дърводелец сред жителите на Своето село, показвайки ни ясно с тази човешка и божествена дейност, че обикновеният труд не е детайл с оскъдна важност, а основата на нашето духовно усъвършенстване, постоянната възможност за нашата среща с Бог, за да Го възхваляваме и да Го прославяме с делото на нашия ум и на нашите ръце.

 

 

Истинност и справедливост

 


82

Човешките добродетели изискват от нас постоянно усилие, защото не е лесно да пазим дълго едно напълно честно отношение пред ситуациите, които сякаш компрометират личната сигурност. Забележете, по този повод, поучителния случай на истинността: наистина ли е остаряла? Триумфирало ли е окончателно компромисното отношение, отношението на размиване на очертанията, на това да украсяваме действителността? Страхуваме се от истината и затова прибягваме до подло средство: твърдим, че никой не преживява или не казва истината, че всички прибягват до симулацията и до лъжата.

За щастие, не е така. Има много хора, християни и нехристияни, които жертват славата си и честта си за истината, които не се вълнуват постоянно в търсене на най-изгодното положение. Това са тези, които заради искреността умеят да се поправят, когато открият, че са сгрешили. Не умее да се поправя обаче този, който лъже още в изходно положение, този, който е свел истината до чист звук, за да покрива собствените си пропадания.

 


83

Ако сме истинни, ще бъдем също справедливи. Не бих се уморил никога да говоря за справедливостта, но тук можем само да разгледаме някои нейни черти, без да губим от поглед целта на тези размишления, която е тази да възпитаме един конкретен и автентичен духовен живот върху солидната основа на човешките добродетели. Справедливост означава да даваш всекиму своето; но мисля, че това не стига. Колкото и някой да заслужава, е нужно да му се дава повече, защото всяка душа е Божи шедьовър. Най-доброто братолюбие се състои в упражняването на щедра свръхсправедливост: братолюбие, което обикновено минава незабелязано, но което е плодоносно на небето и на земята. Грешка е да се мисли, че изразите ”среден термин“ или ”средна стойност“, отнесени към моралните добродетели, означават посредственост, сякаш посочват половината на това, което е възможно да се осъществи. Средното между излишъка и недостатъка е връх, гранична точка: всичко най-добро, което ни посочва благоразумието. В областта на богословските добродетели, действително, не се допускат баланси: не можем да вярваме, да се надяваме или да обичаме твърде много. И тази любов без ограничения към Бог прелива върху тези, които са до нас, като изобилие от щедрост, разбиране, братолюбие.

 

 

Плодовете на въздържаността

 


84

Въздържаността е себевладеене. Не всичко, което изпитваме в тялото и в душата, трябва да се оставя без спирачка. Не всичко, което можем да направим, трябва да се прави. Много е лесно да се оставим да бъдем отнасяни от импулсите, които биват наричани естествени; но в края на техния ход не откриваме друго, освен тъга, изолация в собственото греховно естество.

Някои не искат да отказват нищо на стомаха или на очите, или на ръцете; не чуват съвета да живеят чист живот. Използват способността да дават живот — благородна реалност, участие в съзидателната власт на Бог — по разхвърлян начин, като инструмент в служба на егоизма.

Не съм обичал никога да говоря за нечистота. Предпочитам да разглеждам плодовете на въздържаността и да смятам човека за истински човек, несвързан с нещата, които блещукат, но които нямат стойност, като дреболийките, събирани от свраките. Един истински човек умее да се абстрахира от това, което произвежда вреда на душата му, и разбира, че саможертвата е само привидна: живеейки по този начин — приемайки саможертвата — се освобождава от много робства и може да вкуси изцяло Божията любов в дълбините на сърцето.

Животът придобива отново така краските, които невъздържаността размива; способни сме да се грижим за другите, да ги допускаме да участват в това, което е наше, да се посвещаваме на велики неща. Въздържаността прави душата трезва, умерена, разбираща; дава й естествена сдържаност, пълна с привлекателност, защото в поведението се забелязва господството на разума. Въздържаността не е ограничение, а величие. Има много повече ограничение в невъздържаността, където сърцето абдикира от самото себе си, за да се постави в служба на първия, който предлага мизерния зов на тенекиена дрънкалка.

 

 

Мъдростта на сърцето

 


85

”Qui sapiens est corde appellabitur prudens“, ”Мъдрия по сърце ще назовават благоразумен“, четем в книга ”Притчи Соломонови“. Не бихме разбрали благоразумието, ако си го представяхме като малодушие и липса на смелост. Благоразумието се разкрива като разположение на духа, което скланя да действаме добре, правейки ясна целта и предлагайки най-подходящите средства, за да я постигнем.

Благоразумието, все пак, не е върховна ценност. Трябва да се питаме винаги: какво благоразумие и за какво? Действително, съществува фалшиво благоразумие — което би трябвало да наричаме по-скоро хитрост — в служба на егоизма, което използва всички ресурси, за да постига криви цели. В този случай прозорливостта не прави друго, освен да утежнява лошото разположение на духа, и заслужава упрека, който св. Августин произнасял, проповядвайки на народа: ”Претендираш да огъваш Божието Сърце, което е винаги почтено, за да го приспособиш към извратеността на твоето ли?“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 63, 18].

Това е фалшивото благоразумие на тези, които мислят, че имат достатъчно сили, за да се оправдаят сами. ”Не мислете за себе си високо“ — казва св. Павел; ”защото писано е: ”ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните“.

 


86

Св. Тома посочва три деяния на това добро разположение на интелекта: да искаме съвет, да преценяваме правилно, да решаваме [срв. св. Тома Аквински, Summa Theologiae, II-II, q. 47, a.8]. Първата стъпка на благоразумието е да признаем собствената си ограниченост: да имаме смирение, да признаем по определени въпроси, че не се справяме, че не можем да разберем напълно — в толкова много случаи — всички обстоятелства, които е необходимо да не губим от поглед в момента на преценката. Затова прибягваме до някого, който може да ни даде съвети; не до кой да е човек, а до този, който е подходящ за това и е оживен от същото наше искрено желание да обичаме Бог, да Го следваме вярно. Не е достатъчно да искаме мнение; трябва да се обръщаме към този, който може да ни го даде по безкористен и правилен начин.

След това е необходимо да преценяваме, защото благоразумието изисква обичайно бърза, уместна решителност. Ако понякога е благоразумно да забавяме решението в очакване да бъдат събрани всички елементи за преценка, в други случаи ще бъде тежко неблагоразумие да не посягаме, колкото се може по-бързо, към действието, което виждаме, че трябва да извършим, особено ако е заложено доброто на другите.

 


87

Такава мъдрост на сърцето, такова благоразумие няма да се превърне никога в плътското мъдруване, за което намеква св. Павел; сиреч, това на тези, които имат интелект, но не си служат с него, за да познаят и обикнат Господ. Истинското благоразумие е винаги внимателно към божествените съвети и приема в душата, в бдящо слушане, думите, които са обещание и реалност за спасение: ”Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“.

Мъдрост на сърцето, която ориентира и поддържа много други добродетели: по добродетел на благоразумие човекът е дързък, без да бъде безразсъден; не избягва, по скрити причини на удобство, необходимото усилие, за да живее напълно според Божиите планове; неговата въздържаност не е нечувствителност или мизантропия; неговата справедливост не е твърдост; неговото търпение не е раболепие.

 


88

Благоразумен е не този, който мисли, че не греши никога, а който умее да поправя собствените си грешки. Благоразумен е, защото предпочита да сгреши двадесет пъти, отколкото да се отдаде на удобно бездействие; защото не действа с глупава прибързаност, нито с абсурдно безразсъдство, а приема риска от своите решения и не се отказва да търси доброто от страх да не сгреши. В живота срещаме уравновесени, обективни другари, които владеят плътските страсти и не правят везната да виси от страната на тяхната изгода. Доверяваме се на тези хора почти по инстинкт, защото се държат добре, праведно, без високомерие и без шума на неконтролираните изблици.

Благоразумието е сърдечна добродетел, задължителна за християнина; все пак, неговата последна цел не е общественото съгласие или спокойствието на тези, които се опитват само да избягват търканията. Неговият фундаментален мотив е изпълнението на волята на Бог, Който ни иска простодушни, но не детински; приятели на истината, а не вятърничави или лекомислени: ”Cor prudens possidebit scientiam“, ”Сърцето на разумния придобива знание“; това е знанието на любовта към Бог, окончателното знание, това, което може да ни спаси, което носи на всички създания плодове на мир и на разбиране и за всяка душа — вечния живот.

 

 

Път на обикновен живот

 


89

Говорихме за човешки добродетели и може би някой от вас се е запитал: но да се държим така не означава ли да се изолираме от нормалната среда, да станем чужди на всекидневния свят? Не. Не пише никъде, че християнинът трябва да бъде персонаж, чужд на света. Нашият Господ Исус Христос с дела и слово направи възхвала на една друга човешка добродетел, която ми е особено скъпа: естествеността, простодушието.

Помните как Господ е дошъл на света: като всеки друг човек. Прекарва детството и младостта в едно палестинско село, като кой да е човек сред своите съграждани. В годините на обществения Му живот се връща настойчиво ехото на обикновения живот, прекаран в Назарет. Говори за труда и се тревожи за почивката на Своите ученици; помага на всички и не отказва разговор с никого; казва изрично на учениците да не пречат на децата да се доближават до Него… Спомняйки си, може би, времената на Своето детство, дава примера на децата, които играят на тържището.

Не е ли нормално, естествено, простодушно всичко това? Не са ли неща от всекидневния живот? Случва се обаче хората да привикнат към това, което е лесно и обикновено, и несъзнателно да търсят това, което е ефектно, изкуствено. И на вас, например, ще да се е случвало, както на мен, да чувате да се възхвалява свежестта на току-що откъснати рози с деликатни и уханни листа с този коментар: ”Изглеждат изкуствени!“.

 


90

Естественост и простодушие са две чудесни човешки добродетели, които правят човека способен да получава Христовото послание. А пък това, което е заплетено, сложно, огънато и усукано върху самото себе си, представлява стена, която пречи често да чуваме гласа на Господ. Помните упрека на Исус към фарисеите: изработили са сложен свят, който изисква плащането на десятъците на гьозума, на копъра и на кимиона, и са изоставили най-съществените задължения на закона — правосъдието и вярата; внимават да прецеждат всичко, което пият, за да не мине комар, а поглъщат камила.

Не. Нито човешки благородният живот на тези, които — без тяхна вина — не познават Исус, нито животът на християнина трябва да бъдат чудати, странни. Човешките добродетели, които днес разглеждаме, водят всички до един и същ извод. Истински човек е този, който се ангажира да бъде истинен, верен, искрен, силен, въздържан, щедър, спокоен, справедлив, работлив, търпелив… Да се държим по този начин може да бъде трудно, но няма да бъде никога странно. Ако някой остане учуден от това, означава, че вижда нещата с мътен поглед, затъмнен от тайно малодушие, което не е друго, освен липса на сила.

 

 


91

Човешки добродетели и свръхестествени добродетели

 

Когато една душа се старае да култивира човешките добродетели, нейното сърце е вече много близо до Христос. Християнинът разбира, че богословските добродетели — вярата, надеждата, любовта — и всички други добродетели, които Божията благодат носи със себе си, го подтикват да не пренебрегва никога добрите качества, които има общо с толкова много хора.

Човешките добродетели — повтарям — са основата на свръхестествените, които, на свой ред, дават винаги нов импулс да действаме като добри хора. Но във всеки случай не стига желанието да притежаваме такива добродетели, трябва да се научим да ги упражняваме. ”Discite benefacere“, ”Научете се да правите добро“. Трябва да се упражняваме непрекъснато в деянията, отговарящи на такива добродетели — с факти на искреност, на истинност, на безпристрастност, на присъствие на духа, на търпение… - защото делата са любов и не можем да обичаме Бог само на думи, а ”с дела и истина“.

 


92

Ако християнинът се бори, за да придобие такива добродетели, неговата душа се разполага да получи резултатно благодатта на Светия Дух; тогава добрите човешки качества се подсилват посредством движенията, които Утешителят поставя в душата. Третото Лице на Преблажената Троица — ”сладък гост на душата“ [молитва ”Veni, Sancte Spiritus“] — дарява Своите дарове: дар на премъдрост, на разум, на съвет, на крепост, на знание, на благочестие, на страх Божи.

Забелязват се тогава радостта и мирът, радостният мир, вътрешното ликуване като последствие от човешката добродетел на радостта. Когато ни се струва, че всичко рухва пред очите ни, не рухва нищо, защото Ти ”си Бог на моята сила“. Ако Бог обитава в нашата душа, всичко останало, колкото и важно да изглежда, е инцидентно, преходно; а пък ние в Бог сме това, което остава.

Светият Дух с дара на набожността ни помага да се чувстваме със сигурност Божии чеда. И щом сме Божии чеда, как можем да бъдем тъжни? Тъгата е шлаката на егоизма; ако се опитваме да живеем за Господ, няма да ни липсва радостта, макар да откриваме в нас грешки и грехове. Радостта прониква до такава степен в молитвения живот, че не можем, без да започнем да пеем: защото обичаме, а да пееш е нещо като за влюбени.

 


Предишен Следваща