Съкровището на времето

Сега, докато ви говоря и всички заедно разговаряме с Бог, нашия Господ, аз просто изразявам на глас своята лична молитва – обичам много често да припомням това. Вие също трябва да се стремите да развивате вашата молитва във вашите души при каквито и да са обстоятелства – дори при такива като днешните например, когато ни се налага да обсъждаме тема, която на пръв поглед не изглежда особено подходяща за един диалог на любовта, каквото е нашето събеседване с Господ. Казах на пръв поглед, тъй като всичко, което ни се случва, всичко, което се разиграва около нас, може и трябва да бъде тема за наше размишление.

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко… Също така няма да ви предложа да питате хората например какво мислят за отминаването на дните, защото вероятно биха ви отговорили нещо от рода на: младост, Божие съкровище, нещо, което минава, за да не се върне… Но не изключвам да чуете и отговор, съдържащ по-голям свръхестествен заряд.

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - върху конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог – това се е казало по хиляди начини, повече или по-малко поетични, е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко[1]. При праволинейния християнин тези думи отекват в най-съкровеното на сърцето като упрек за липсата на щедрост и като непрекъснато приканване към вярност. Наистина, кратко е нашето време, за да обичаме, за да даряваме, за да поправяме простъпките си. Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.

[1] Срв.1 Кор. 7:29.

Нека отворим Евангелието от свети Матей, глава 25: „Тогава царството небесно ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца; пет от тях бяха мъдри, а петте неразумни[1]. Евангелистът разказва, че мъдрите са оползотворили времето. Благоразумно взимат масло в съдовете си и са готови, когато ги повикват: „Ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете[2]. Те увеличават пламъка и радостно отиват да го посрещнат.

Ще дойде онзи ден, който ще бъде последен и който не ни плаши. Твърдо уповавайки се на Божията благодат, ние още отсега сме готови – с достойнство, с решителност, с любов и в баналните занимания – да се явим на тази среща с Господ, носейки запалени светилниците си. Защото ни очаква голям празник на Небето. „Ние сме, скъпи братя, тези, които участваме в сватбата на Словото; ние, които вярваме в Църквата, които се храним от Светото писание, които се радваме, че Църквата е единена с Бог. Помислете сега, моля ви, дали сте дошли на тази сватба със сватбарски дрехи – вгледайте се внимателно в своите мисли[3]. Уверявам ви и вас, уверявам и себе си, че тази сватбарска дреха ще бъде изтъкана с Божията любов, която сме съумели да опазим и в най-дребните неща. Понеже е работа на влюбените да се грижат за детайлите дори в привидно незначителните действия.

[1] Мат. 25:1-2.

[2] Мат. 25:6.

[3] Свети Григорий Велики, Проповеди по Евангелията, 38, 11 (PL 76, 1289).

Но да продължим с притчата. Какво правят неразумните? От онзи момент те насочват усилията си и се стягат в очакване на младоженеца – отиват да купят масло. Ала те късно са взели решението си и докато отиват, „пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха. После дохождат и другите девици и викат: господине, господине, отвори ни!“[1]. Не че те останаха бездейни, все пак опитаха нещо… Но чуха глас, който им отговори строго: „Не ви познавам[2]. Неразумните не съумяха или не пожелаха да се подготвят с необходимото старание и забравиха да се запасят навреме разумно с масло. Те не проявиха старание, за да изпълнят по съвършен начин малкото, което им беше възложено. В действителност те разполагаха с доста часове, но ги пропиляха.

Нека се замислим сериозно върху собствения си живот. Защо понякога не намираме онези минути, които са нужни, за да довършим с любов работата, за която отговаряме и която е пътят на нашето освещаване? Защо занемаряваме семейните задължения? Защо ни обзема бързане, когато се молим, когато присъстваме на светата литургия? Защо ни липсват спокойствието и мирът, за да изпълняваме присъщите ни задължения, а се занимаваме без никакво бързане със задоволяването на личните капризи? Можете да ми отговорите: ама това са дребни работи. Да, така е. Но тези нещица са маслото, нашето масло, което поддържа пламъка – горящ, а светлината – запалена.

[1] Мат. 25:10-11.

[2] Мат. 25:12

От ранно утро 

Царството небесно прилича на стопанин, излязъл сутрин рано да наеме работници за лозето си[1]. Вие знаете разказа. Стопанинът на няколко пъти излиза на тържището, за да наеме работници; едни са призовани на разсъмване, а други – привечер.

Всички получават по един динарий: „платата, която ти обещах, тоест Моя образ и подобие. Върху динария е изсечен образът на Царя[2]. Това е Божието милосърдие, което призовава всеки – според конкретното му положение и състояние – защото иска „да се спасят всички човеци[3]. А ние сме се родили християни, поучавани сме във вярата, изборът на Господ недвусмислено е паднал върху нас. Това е действителността. Следователно, когато се почувствате поканени да се отзовете, дори да бъде в последния час, нима ще продължите да се препичате на тържището като онези работници, които разполагаха с време в изобилие?

Не трябва да ни остава дори секунда време. И не преувеличавам. Има предостатъчно работа. Светът е голям и милиони души все още не са чули разбираемо Христовото учение. Обръщам се към всеки от вас. Ако имаш време в повече, сериозно се замисли – възможно е да си затънал в безразличието, или, казано в духовен смисъл, да си се парализирал. Не мърдаш, седиш отпуснат, безполезен, без да разгръщаш добротата, която би трябвало да предаваш на околните – в твоето обкръжение, в твоята работа, в твоето семейство.

[1] Мат. 20:1.

[2] Свети Йероним, CommentarioruminMatthaeumlibri (Коментари върхи книгата на Матей – б. пр.), 3, 20 (PL 26, 147).

[3] 1 Тим. 2:4.

Сигурно ще ми кажеш: Че за какво да се напъвам? Аз няма да ти отговоря, а свети Павел: „любовта Христова ни обхваща[1]. Колкото и да трае едно съществуване, то не стига, за да се разширят достатъчно границите на твоето братолюбие. Още от самото начало на Опус Деи проявявах особена настойчивост да повтарям неуморно – за щедрите души, които се решат да го претворят в дела – онзи призив на Христос: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[2]. Да, точно по това ще ни познаят, понеже братолюбието е отправната точка в която и да е дейност на християнина.

Той, Който е самата чистота, не твърди, че ще познават Неговите ученици по чистотата на живота им. Той, Който е въздържанието, Който дори камък няма за възглаве,[3] Който пости толкова много дни в пустинята,[4] не казва на апостолите: ще ви познаят като Мои избраници, защото не сте лакомници и пияници.

Целомъдреният живот на Христос беше – както е бил и както ще бъде по всяко време – плесница за тогавашното общество, подобно на днешното, толкова често прогнило. Неговото въздържание е друг камшичен удар за онези, които не ставаха от отрупаните маси и специално ходеха да повръщат, за да отворят място за още ядене, изпълнявайки дословно словата на Павел – превръщат корема си в бог[5].

[1] 2 Кор. 5:14.

[2] Иоан. 13:35.

[3] Вж. Мат. 8:20.

[4] Вж. Мат. 4:2.

[5] Вж. Фил. 3:19.

Смирението на Господ беше още един удар върху онзи начин на употреба на живота – да мислим само за себе си. Като бях в Рим, често повтарях – и може би сте ме чували да го казвам – че под неговите арки, днес в развалини, триумфално са дефилирали тщеславно надути, надменни и горделиви императорите и техните генерали победители. И преминавайки под тях, те може би са свеждали глава от страх да не би да бутнат грандиозната арка с лаврите на челата си. Обаче Христос, Който е смирен, не казва и това: ще познаят, че сте Мои ученици, понеже сте скромни и смирени.

Бих искал да ви обърна внимание, че и след 20 века още се явява с цялата си сила на нещо ново заповедта на Учителя, която е като визитна картичка на истинския християнин. През годините на моето свещенство доста често съм заявявал, че за съжаление все още за мнозина тази заповед продължава да е нова: те или никога, или почти никога не са положили усилия, за да я приложат. Това е тъжно, но е факт. А е съвсем очевидно, че казаното от Месията се откроява по категоричен начин: по братолюбието ще ви разпознаят! Именно затова изпитвам необходимостта постоянно да напомням тези думи на Господ. Свети Павел добавя: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов[1]. Текат пропилени мигове – може би с лъжливото извинение, че имаш много време. А има толкова наши събратя, твои приятели, претоварени от работа! Деликатно, с любов, с усмивка на устните им помогни и то по такъв начин, че да бъде почти невъзможно да го разберат; и дори да не могат да ти благодарят, тъй като си го сторил така внимателно и съобразително, че да мине незабелязано.

Нямахме и миг свободен – ще обясняват онези клети девици, чиито светилници са останали без масло. Работниците на тържището пропиляват почти целия ден, понеже не се чувстват задължени да служат, макар че още от първия час Господ непрекъснато и спешно търси хора. Нека приемем предложението Му, като отговорим с „Да!“, и да изстрадаме от любов – което вече не е никакво страдание – „теготата на деня и жегата[2].

[1] Гал. 6:2.

[2] Мат. 20:12.

Да принасяме плод за Бог

Нека сега разгледаме притчата за оня човек, който „тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си[1]. Всекиму той поверява различен брой таланти, които да управлява по време на отсъствието му. Струва ми се много подходящо да обърнем внимание на поведението на слугата, получил един талант – той се държи по начин, на който в моя край викат „като лисица“. Със своя ограничен мозък той се замисля, размисля и решава: „разкопа земята и скри среброто на господаря си[2].

Какво ли занимание ще си избере този човек, след като е заровил инструмента, даден му, за да работи? Той е решил безотговорно да предпочете най-лесното – да върне само това, което са му дали. И ще се отдаде на заниманието да убива времето – минутите, часовете, дните, месеците, годините, целия живот! Останалите полагат усилия, търгуват, безкористно са загрижени да върнат повече, отколкото са получили – нещо справедливо, след като заръката е била съвсем конкретна: „търгувайте, докле се завърна[3]. Ала този не прави така; той обезмисля съществуването си.

46

Колко е жалко да живееш, като единственото ти занимание е да убиваш времето, което е едно Божие съкровище. Няма извинения, които да оправдаят такова поведение. „Никой да не казва: имам само един талант, не мога нищо да направя. И с един само талант можеш да сториш нещо похвално.[4] Колко е тъжно да няма полза, да не дадат плод способностите – по-големи или по-малки, които Бог отпуща на човека, за да се посвети в служба на душите и на обществото!

Когато християнинът убива времето си на земята, има опасност да убие и Небето си – щом от егоизъм бяга, крие се от задълженията си и ги пренебрегва. Този, който обича Бог, отдава в служба на Христос не само това, което притежава, което е, а отдава самия себе си. Не е забил поглед в своето аз, нито в туй, що се отнася до здравето му, нито в репутацията си, нито в кариерата си.

[1] Мат. 25:14.

[2] Мат. 25:18.

[3] Лук. 19:13.

[4] Свети Йоан Златоуст, InMatthaeumhomiliae (Проповед върху Матей – б. пр.), 78, 3 (PG 58, 714).

Какво лошо нещо е да живееш, имайки като занимание убиването на времето, което е Божие съкровище! Няма допустими извинения, за да се оправдае този начин на действие. „Никой да не казва: разполагам само с един талант, не мога да спечеля с него нищо. Дори само с един талант можеш да работиш похвално“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 78, 3]. Колко е тъжно да не извличаш полза, законния плод от всички способности, малко или много, които Бог дава на човека, за да се посвещава на служението на душите и на обществото!

Когато християнинът убива времето си на земята, се поставя в опасност да „убие своето Небе“: когато поради егоизъм се дърпа назад, крие се, не се интересува. Който обича Бог не само принася това, което притежава — каквото и да е — в служение на Христа: дава цял себе си. Не вижда — като тези, които гледат с късогледи очи — собственото си аз в здравето, в престижа, в кариерата.

Мое, мое, мое… в този дух мислят, говорят и действат мнозина. Каква досадна работа! Свети Йероним казва, че наистина това, което е написано „за извиняване грешни дела[1]се случва при тези хора, които към греха на гордостта добавят също мързела и нехайството[2].

Гордостта повтаря в различни форми това мое, мое, мое… Този порок превръща човека в безплодно създание, заличава желанието да се работи за Бог, води до прахосване на времето. Не губи енергията си безплодно, унищожи твоя егоизъм! Твоят живот бил твой? Не, твоят живот е за Бог и да допринася за благото на всички хора от любов към Господ. Откопай таланта си! Направи го плодоносен! И ще се насладиш на радостта – в това свръхестествено дело – че не е важно резултатът на земята да бъде някаква чудесия, на която хората да могат да се възхищават. Главното е да отдадем всичко, което сме и което притежаваме, да се стараем нашият талант да носи полза и постоянно да упорстваме да даваме добри плодове.

Бог ни отпуска може би още една година, за да му служим. Не си мисли, че те са пет или дори две. Запомни добре: една година – тази, която вече сме започнали. Отдай я, не я закопавай – това трябва да бъде нашето решение!

[1] Пс. 140(141):4.

[2] Свети Йероним, CommentariuminMatthaeumlibri (Коментари върху Евангелието от Матей – б. пр.), 4, 25 (PL 26, 195).

На лозето

Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си“.[1]

Бих желал да разсъждаваме върху поуките от тази притча – от гледна точка на темата, която разглеждаме днес. Традицията вижда в този разказ образ на съдбата на избрания Божи народ и главно набляга на това как ние, хората, отвръщаме на голямата любов на Господ с неверие, с липса на благодарност.

Смятам конкретно да се спра на това: отиде си. Веднага стигам до заключението, че ние, християните, не бива да изоставяме лозето, където ни е поставил Господ. Трябва да използваме силите си в работата на мястото, оградено с плет, като работим в лина, и след като си изпълним задачата – като почиваме в кулата. Ако се оставим да бъдем завлачени от леснината, ще бъде все едно да отвърнем на Христос: Ей, моите години са си за мен, не за Теб. Не искам да се ангажирам да гледам лозето Ти!

[1] Мат. 2:1, 33.

Господ ни е дарил живота, сетивата, различните способности, безброй благодати. И нямаме право да забравяме, че на това лозе Той ни е пратил като работници – сред толкова много други, за да участваме в мисията да разнасяме храната на другите. Това е нашето място – вътре в ограденото; тук всекидневно трябва да служим с Него, помагайки Му в изкупителното Му дело[1].

Позволете настоятелно да повторя: Твоето време – само за теб? Не, твоето време е за Бог! Възможно е по Божия милост този вид егоизъм засега да не е поразил душата ти. Но аз го казвам в случай, че почувстваш сърцето ти да се колебае във вярата Христова. В такъв момент те моля – Бог те моли – да проявиш вярност в твоите задължения, да потиснеш тщеславието, да укротиш въображението, да не дръзнеш необмислено да се отдалечиш, да не дезертираш.

Пропиляха целия ден онези работници, които стояха на тържището; искаше да убие времето слугата, който зарови таланта в земята; отиде на друго място този, който трябваше да се грижи за лозето. Общото при всички тях е, че са безчувствени спрямо великата задача, възложена от Учителя на всекиго от християните – да се осъзнаваме и да се държим като Негови инструменти, та да бъдем с Него съизкупители; да посветим целия си живот в тази тъй сладостна жертва – да се обречем за благото на душите.

[1] Вж. Кол. 1:24.

Безплодната смокиня

Свети Матей ни разказва също, че Исус, връщайки се от Витания, огладнява[1]. Христос винаги ме е вълнувал. А особено когато виждам, че е станал истински Човек, но съвършен, бидейки едновременно съвършен Бог, та да ни научи да се възползваме дори от нашата нищета и нашите естествени лични слабости с единствената цел да се поднесем цялостно – такива, каквито сме – на Отец, Който приема с удоволствие такава саможертва.

Исус огладня. Създателят на света, Господарят на всички неща изпитва глад! Господи, благодаря Ти, че светият евангелист по Божие вдъхновение е оставил тази следа в описанието, този детайл, който ме задължава да Те обичам още повече, който ме вдъхновява живо да желая съзерцаването на Твоето пресвято човешко естество! „Истински Бог и истински Човек[2] – от плът и кости – като теб и като мен.

[1] Вж. Мат. 21:18.

[2] Símbolo Quicumque (Символ на вярата – б. пр.).

Исус е работил много в навечерието и като поема по пътя, огладнява. Подтикван от тази нужда, Той се насочва към еднo близко смокиново дърво, привличащо със зелените си листа. Свети Марко разказва, че „още не беше време за смокини[1]; ала нашият Господ отива, за да си откъсне, знаейки много добре, че по това време няма плод. Обаче като забелязва, че дървото дори не е вързало – въпреки своята привидна плодовитост заради богатия листак, заповядва: „занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки!”[2].

Силно е, нали! Да не даваш плод вовеки! Как ли са се чудели учениците Му, особено ако са мислели, че говори Премъдростта Божия! Исус проклина дървото, защото е открил, че неговата плодовитост е само привидна, само една шума. По този начин узнаваме, че няма оправдание за липсата на плод. Може би някой ще каже: нямам достатъчна подготовка… Това не е извинение! Или ще твърди: имам проблеми със здравето, нямам големи умения, условията не са подходящи, средата, в която се движа… И тези оправдания не струват! Горко на този, който се кичи с шумата на един лъжлив апостолат, който се перчи с листака на един привидно плодоносен живот, без да има искрени намерения да даде плод! На пръв поглед изглежда, че той оползотворява времето, прави нещо, организира, измисля нов начин да реши всичко… Ала не е продуктивен. Никой не ще се нахрани от делата му, които нямат свръхестествен квас.

Нека молим Господ да бъдем души, готови да работят с плодоносещ героизъм. Понеже не са малко онези, у които хората, като се доближат, откриват само листа: големи, лъскави и блестящи. Обаче само шума, единствено шума и нищо повече. А душите гледат нас с надеждата да уталожат глада си – един глад за Бог. И не бива да забравяме, че разполагаме с всички средства: с подходящото учение и с благодатта на Господ въпреки нашата нищета.

[1] Марк. 11:13.

[2] Марк. 11:14.

Отново ви напомням, че ни остава малко време: времето е кратко[1], защото мимолетен е животът на земята и - след като разполагаме с тези средства - не ни трябва нищо друго освен добра воля, за да оползотворим възможностите, които Бог ни е изпратил. Откакто нашият Господ дойде на този свят, започна благоприятното време, денят на спасението[2] за нас и за всички. Да не трябва нашият Бог Отец да ни отправя упрека, който вече отправи от устата на пророк Йеремия: „И щъркелът под небето знае своите определени времена; гургулица, лястовица и жерав пазят времето, кога да прелетят, а Моят народ не знае Господните решения”.[3]

Няма лоши или неподходящи дати – всички дни са добри, за да се служи на Бог. Дните стават лоши само когато човек ги пропилее поради липса на вяра у себе си, поради своята леност, своята небрежност, които го дърпат да не работи с Бог и за Бог. „Ще благославям Господа във всяко време.[4] Времето е едно съкровище, което се топи, което се изплъзва, което изтича между ръцете ни както водата между високите скали. Денят вчера си замина, денят днес също преминава. Утре бързо ще стане още едно вчера. Животът трае много кратко. Но, за Бога, колко много работи могат да се свършат през това късо време!

Няма да ни спаси никое оправдание. Господ е дал всичко от Себе Си за нас: търпеливо ни е поучавал, обяснявал ни е Своите правила с примери – притчите, непрестанно е настоявал да Го следваме. Той може да ни каже, както казва на Филип: „Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе?”[5]. Дошло е времето истински да работим, да запълним всички минути на денонощието, да понесем – с удоволствие и радост – „теготата на деня и жегата[6].

[1] Срв. 1 Кор. 7:29.

[2] Срв. 2 Кор. 6:2.

[3] Иер. 8:7.

[4] Пс. 33(34):2.

[5] Иоан. 14:9.

[6] Мат. 20:12.

Да участваме в делата на Отца

Мисля, че един откъс от Евангелието от свети Лука ще ни помогне да завършим по-добре нашите размишления. Става дума за втора глава. Христос е дете. Каква мъка изпитват Неговата майка и свети Йосиф, когато на връщане от Йерусалим не го намират сред сродниците и приятелите. И колко голяма е радостта им, когато – вече отдалеч, Го забелязват да поучава мъдреците на Израил! Обаче забележете думите – на пръв поглед сурови, които излизат от устата на Сина, когато отговаря на майка Си: „Защо сте Ме търсили?[1].

Нима не беше разумно да го потърсят? Душите, които знаят какво е да загубиш Христос и пак да го намериш, могат да го разберат… „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?[2] Нима не знаехте, че трябва да посвещавам цялото си време на Моя Небесен отец?

[1] Лук. 2:49

[2] Лук. 2:49.

Това е плодът на днешното ни слово – да бъдем убедени, че нашето преминаване на земята – по всяко време и при всякакви обстоятелства – е път за Бог. Че то е съкровище от слава, един образ на Небето; че то, дадено в ръцете ни, е едно чудо, което трябва да раздаваме с чувство на отговорност, с открито лице към хората и към Бог. Не е нужно да променяме своя статус – можем да го вършим дори насред света, освещавайки своята професия или служба, както живота в семейното огнище, социалните контакти и изобщо всяка дейност, която ни изглежда изключително земна.

Когато бях на 26 години и осъзнах в цялата му дълбочина ангажимента да служа на Господ в Опус Деи, Го помолих от цялата си душа да живея 80 години. Молех за повече години моя Бог – с наивността на начинаещ, направо детска – за да узная как да използвам времето, за да се науча да оползотворявам всяка минута в Негово служение. Господ има власт да дава такива благодати. Може би ти и аз ще сполучим да кажем: „Аз съм по-вещ от старците, защото пазя Твоите заповеди”.[1] Да си млад не е равнозначно да си безгрижен, както когато решеш побелели коси, не значи, че си непременно благоразумен и мъдър.

Обърни се заедно с мен към майката на Христос – наша майка, която си видял как отглежда Исус, Когото пък си видял как оползотворява преминаването си между хората. О, майко, научи ме да използвам дните си в служба на Църквата и на душите; научи ме да чувам в дълбочината на сърцето си твоя глас като ласкав упрек, мила майко, винаги когато е нужно да ми напомниш, че моето време не ми принадлежи, тъй като е на нашия Отец, Който е на небесата.

[1] Пс. 118(119):100.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език