Josemaría Escrivá Obras
22

Ако приемеш Бог да управлява на твоята лодка, да бъде Той господарят…., каква сигурност! Дори когато изглежда, че отсъства, когато изглежда заспал, когато сякаш не се тревожи, докато се издига бурята в най-гъстия мрак. Св. Марк разказва, че апостолите се оказали в подобни обстоятелства; и Исус, ”ги видя да се измъчват при плаването, понеже им беше противен вятърът; а около четвъртата стража през нощта приближи се до тях, като ходеше по морето… ”Дерзайте! Аз съм, не бойте се!“. И влезе при тях в кораба; и вятърът утихна“.

Чеда мои, случват се толкова много неща на земята…! Бих могъл да ви кажа за мъките, за страданията, за малтретирането, за мъченичеството — не прекалявам, - за героизма на толкова много души. Пред очите ни, в ума ни понякога добива форма впечатлението, че Исус спи, че не ни чува; но св. Лука разказва как Исус се държи със Своите приятели: ”Когато“ учениците ”плуваха, Той заспа. На езерото се подигна бурен вятър и вълните ги заливаха и те бяха в опасност. Приближиха се, събудиха Го и рекоха: ”Наставниче, Наставниче, загиваме!“. А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха и настана тишина. Тогава Той им рече: ”Де е вярата ви?“.

Ако ние се отдаваме, Той ни се отдава. Нужно е да имаме пълно упование в Божествения Учител, да се себеотдадем в Неговите ръце, без да се скъпим; да Му покажем с дела, че лодката е Негова; че искаме Той да разполага, както Му харесва, с всичко, което ни принадлежи.

Приключвам, прибягвайки до застъпничеството на Богородица, с тези решения: да живеем от вяра; да постоянстваме в надеждата; да останем единени с Христа; да Го обичаме наистина, наистина, наистина; за да следваме и да вкусваме нашето приключение на Обич, защото сме влюбени в Бог; да оставим Христос да влезе в нашата бедна лодка и да завладее нашата душа като Господ и Господар; да Му показваме искрено, че се стараем да се поддържаме винаги в Неговото присъствие, ден и нощ, защото Той ни е призовал към вяра: ”Ecce ego quia vocasti me!“, ”Ето ме, защото ме повика“ — и идваме в Неговия обор, привлечени от Неговите призиви на Добър Пастир, с увереността, че само под Неговата сянка ще намерим истинското светско и вечно щастие.

 

 

 


23

Много често съм ви карал да си спомняте една трогателна евангелска сцена: Исус е на лодката на Петър и оттам е говорил на тълпата. Множеството хора, което Го следвало, нажежило желанието за души, което гори в Неговото Сърце, и Божественият Учител иска Неговите ученици да започнат да участват в Неговото усърдие. След като им е казал да отплават към дълбокото — ”Duc in altum!“, “Отплувай към дълбокото“ — подканя Петър да хвърли мрежите за риболов.

Не възнамерявам сега да се спирам на детайлите, макар и така поучителни, на този епизод. Искам да размишлявам с вас за реакцията на княза на апостолите пред чудото: ”Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“. Истина, която — без сянка на съмнение — пасва съвършено на личното положение на всеки. И все пак, уверявам ви, че пред толкова многото чудеса на благодатта, извършени от човешки ръце, на които съм бил свидетел през живота си, съм се чувствал подтикнат, всеки път по-силно, да възкликна: ”Господи, не си отивай от мен, защото без Теб не мога да направя нищо добро!“.

Точно затова разбирам много добре онези думи на епископа на Хипон, които са един чудесен химн на свободата: ”Бог, Който те е създал без теб, не може да те спаси без теб“ [св. Августин, Проповед CLXIX, 13]. Действително, всеки от нас — ти, аз — пази възможността — печалното нещастие — да се бунтува пред Бог, да Го отхвърля — може би косвено, с поведение — или да възклицава: ”Не искаме Той да царува над нас“.

 


24

Да избираме живота

С благодарност, защото долавяме щастието, към което сме призвани, сме научили, че всички създания са били взети от нищото от Бог и за Бог: както разумните създания, тоест ние, хората, макар че толкова често губим разсъдък, така и неразумните създания, тези, които бродят по повърхността на земята или живеят в недрата на света или се реят в синевата на небето, способни дори да гледат втренчено слънцето. Но сред това чудесно разнообразие само ние, хората — за ангелите трябва да се говори отделно — се съединяваме със Създателя чрез упражняването на нашата свобода: можем да въздаваме или отказваме на Бог славата, която Му се полага, доколкото е Автор на всичко, което съществува.

Тази възможност очертава светлосянката на свободата на човека. Господ ни приканва, подтиква ни — защото ни обича нежно — да избираме доброто. ”Ето, Аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло. (Ако слушаш заповедите на Господа, твоя Бог), които ти днес давам — да обичаш Господа, твоя Бог, да ходиш по (всичките) Му пътища и изпълняваш заповедите, наредбите и законите Му, то ще живееш… Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“.

Искаш ли да размишляваш — и аз се изпитвам — дали поддържаш неизменен и твърд избора си за живот? Дали отговаряш свободно ”да“ на Божия глас, преблаг, който те стимулира към святост? Да отправим поглед към Исус, докато говореше на тълпата в градовете и селата на Палестина. Не иска да се налага. ”Ако искаш да бъдеш съвършен“ - казва на богатия младеж. Това момче отхвърли поканата и, казва Евангелието, ”abiit tristis“, “отиде си натъжен“. Бил загубил радостта, защото бил отказал да даде на Бог своята свобода.

 


25

Мислете обаче за върховния момент, в който архангел Гавраил известява на Мария плана на Всевишния. Богородица слуша, задава въпрос, за да разбере по-добре какво Господ иска от нея; след това — сигурният отговор: ”Fiat!“, “Нека ми бъде по думата ти!“ — плод на най-добрата свобода: тази да избираме Бог.

Във всички тайни на нашата католическа вяра кръжи песента за свободата. Преблажената Троица взема от нищото света и човека, в един свободен устрем на обич. Словото слиза от небето и приема нашата плът с великолепния печат на свободата в послушание: ”Ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня, Боже, Твоята воля“. Когато настъпва часът, белязан от Бог, да спаси човечеството от робството на греха, виждаме Исус в Гетсиманската градина да страда дотам да лее кървава пот и да приема спонтанно и без съпротива саможертвата, която Отец изисква: ”като овца биде Той заведен на клане“, ”както агне пред стригачите си е безгласно“. Бил го известил предварително на Своите ученици, в един от ония разговори, в които откривал Сърцето Си, за да може тези, които Го обичат, да познаят, че Той е Пътят — няма други — за да стигнат до Отца: ”Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам и власт имам пак да я приема“.

 

Значението на свободата

 


26

Няма да успеем никога да разберем докрай свободата на Исус Христос, безмерна — безкрайна — както и Неговата любов. Но прескъпоценното съкровище на Неговото щедро пожертване трябва да ни подтиква да мислим: защо, Господи, си ми дал тази привилегия, която ме прави способен да вървя по стъпките Ти, но и да Те обиждам? По този начин успяваме да разберем, че правилната употреба на свободата се състои в това да я разположим към добро и че нейната ориентация е погрешна, когато, използвайки тази способност, човек забравя за Любовта на любовите и се отдалечава от нея. Личната свобода — която защитавам и винаги ще защитавам с всичките си сили — ме предизвиква да питам със сигурно убеждение, макар и съзнаващ своята немощ: какво очакваш от мен, Господи, за да го извърша доброволно?

Самият Христос ни отговаря: ”Veritas liberabit vos“, “Истината ще ви направи свободни“. Коя е истината, която поставя началото и води до завършек през целия ни живот на пътя на свободата? Ще ви го кажа сбито с радостта и увереността, които произлизат от взаимоотношението между Бог и Неговите създания: да знаем, че сме дело на Божиите ръце, че сме обични на Пресветата Троица, че сме чеда на един възвишен Отец. Моля Господ да ни помага да осъзнаваме всичко това, да го вкусваме ден след ден: по този начин ще действаме като свободни хора. Не го забравяйте: този, който не знае, че е Божие чедо, не познава най-съкровената от истините, които го засягат, и в поведението му липсва владеене и елегантност, които отличават онези, които обичат Господ над всички неща.

Бъдете убедени в това: за да спечелим рая, трябва да се ангажираме свободно, с пълна, постоянна и доброволна решителност. Но свободата не е самостоятелна: има нужда от компас, от водач. ”Душата не може да върви без някой, който да я ръководи: затова бе изкупена така, че за Цар да има Христос, чието иго е благо и бремето леко, а не дявола, чието царство е обременяващо“ [Ориген, Commentarii in Epistolam ad Romanos, 5, 6].

Отблъснете измамата на тези, които се задоволяват да викат печално: свобода, свобода! Много често толкова кудкудякане съдържа в себе си едно трагично робство: защото изборът, който предпочита грешката, не освобождава; само Христос ни освобождава, защото само Той е Път, Истина и Живот..

 


27

Да се запитаме още, в Божието присъствие: Господи, защо си ни дал тази власт? Защо си положил в ръцете ни способността да Те избираме или да Те отхвърляме? Ти искаш да използваме по правилен начин тази наша способност. Господи, какво искаш да направя? И ето ясния, решителен отговор: ”Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“.

Виждате ли? Свободата придобива своето автентично значение, когато бива упражнявана в служение на истината, която изкупва, когато е изразходвана в търсене на безкрайната Обич на Бог, Който ни развързва от всяко робство. Расте у мен от ден на ден импулсът да възвестявам със силен глас неизмеримото богатство на християнина: ”славното освобождение на синовете Божии“. Това е ”добрата воля“, която ни учи да търсим ”доброто, след като сме го различили от злото“ [св. Максим Изповедник, Capita de Charitate, 2, 32].

Бих искал да ви накарам да разсъждавате върху един фундаментален пункт, който ни поставя пред нашите отговорности на съвестта. Никой не може да избира вместо нас: ”Върховната степен на достойнството на хората се състои в това: сами, а не поради намеса на други, могат да се отправят към доброто“ [св. Тома Аквински, Super Epistolas S. Pauli lectura. Ad Romanos, cap. II]. Много от нас са наследили от родителите си католическата вяра и по Божия благодат, откакто сме получили кръщението, малко след раждането си, е започнал духовният живот в душата. Но в хода на нашето съществуване — и също в хода на всеки наш ден — трябва да подновяваме решението да обичаме Бог над всички неща. ”Християнин е, искам да кажа, истински християнин този, който се подчинява на властта на единственото Божие Слово“, без да диктува условия, готов да устои на дяволското изкушение със същото поведение на Христа: ”Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“.

Свобода и себеотдаване

 


28

Божията любов е ревнива; не Го удовлетворяваме, ако се явяваме на срещата, договаряйки условия: Бог очаква с нетърпение да се отдадем изцяло, без да запазваме в сърцето си тъмни кътчета, в които не достигат удоволствието и радостта на благодатта и на свръхестествените дарове. Може би някой може да си помисли: да отговориш утвърдително на една толкова изключителна Любов не означава ли да загубиш свободата?

С помощта на Господ, Който ръководи тази наша молитва, с Неговата светлина се надявам, че за вас и за мен тази тема ще се разясни по-нататък. Всеки от нас е могъл да изпита, че да служиш на Христос, Господ наш, понякога води до болка и усилие.

Да отречем тази реалност би означавало да не сме се срещали никога с Бог. Но влюбената душа знае също, че болката, когато настъпи, не е друго, освен мимолетно впечатление; откриваме съвсем скоро, че бремето е леко, а игото — благо, защото Той е Този, Който го носи на раменете Си, както е носил кръста, прегръщайки го, когато беше заложено нашето вечно щастие. И все пак, има хора, които не искат да разберат, които се бунтуват срещу Създателя — и това е безсилен, нещастен, печален бунт — които повтарят сляпо безплодната нападка, взета от псалма: ”Да разкъсаме… техните вериги и да смъкнем от себе си техните окови!“. Отказват да изпълнят в героично мълчание, с естественост, без показност и без оплаквания, тежкия ежедневен дълг. Не успяват да разберат, че Божията воля, дори когато се явява с нюанси на болка, на скъпи изисквания, съвпада точно със свободата, която пребивава само у Бог и в Неговите планове.

 


29

Това са души, които изграждат барикади със свободата. ”Моята свобода, моята свобода!“. Имат свобода, а не я следват; съзерцават я, правят от нея глинен идол в ограничения си ум. Това ли е свободата? Какъв плод извличат от това богатство без сериозен ангажимент, който да ориентира целия живот? Подобен начин на действие се противопоставя на достойнството, на благородството на човешката личност. Липсва маршрутът, сигурният път, който да насочи пътя на тази земя: тези души — сигурно сте познавали такива и вие — ще се оставят бързо да бъдат влачени от детинската суета, от егоистичната надменност, от чувствеността.

Тяхната свобода се оказва безплодна или произвежда смешни плодове, дори от човешка гледна точка. Който не избира — в пълна Свобода! — една правилна норма на поведение, рано или късно ще търпи чуждите манипулации, ще живее в леност — като паразит — роб на решенията на другите. Ще е изложен да бъде подмятан от всеки вятър и винаги други ще решават вместо него. Те са като ”безводни облаци, носени от ветрове, есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени“, макар че се крият зад един постоянен брътвеж, зад полумерки, с които се опитват да маскират своята липса на характер, на смелост, на честност.

”Не се оставям да бъда обусловен от никого!“ — повтарят упорито. От никого ли? Всички обуславят и заставят своята илюзорна свобода, която не рискува да приеме отговорно последствията на свободни, лични действия. Където няма любов към Бог, се образува празнина в индивидуалното и отговорно упражняване на свободата: тогава — въпреки привидностите — всичко е принуда. Нерешителният, колебливият е като формовъчна материя в плен на обстоятелствата; всеки може да го моделира, както си иска, и това правят най-вече плътските страсти и най-лошите тенденции на природата, наранена от греха.

 


30

Помните притчата за талантите. Слугата, който бил получил един, можел — както своите другари — да го употреби добре, да направи така, че да носи полза, прилагайки своите способности. Обаче какво решава? Страхува се да не го изуби и дотук добре. Но после? Заравя го в земята!. Така не дава плод.

Трябва да ни накара да размислим този пример за нездрав страх да оползотворим честно способностите за работа, ума, волята, ”целия човек“. ”Ще го заровя в земята — мисли си този нещастник — но моята свобода е спасена!“. Не. Свободата се е присъединила към нещо много конкретно, към най-бедната и най-безплодна сухота. Взела е решение, защото не е можела да не избира: и е избрала зле.

Няма нищо по-фалшиво от това да противопоставиш свободата на себеотдаването, защото това себеотдаване е следствие от свободата. Слушайте добре: една майка, която се жертва заради децата си, е направила избор; и мярката на нейната любов ще изразява тази на нейната свобода. Ако любовта е голяма, свободата ще бъде плодотворна и добруването на децата произлиза от тази благословена свобода, която води до себеотдаването, и произлиза от този благословен дар, който е именно свобода.

 


31

Но — ще ми кажете — когато сме постигнали това, което обичаме с цялата си душа, преставаме да търсим. Свободата в такъв случай изчезнала ли е? Уверявам ви, че точно тогава свободата е по-дейна от всякога, защото любовта не се задоволява с рутинни спазвания и не е съвместима с досадата или апатията. Да обичаш означава да започваш отново всеки ден да служиш, с дейни знаци на обич.

Настоявам, бих искал да го жигосам у всички: свободата и себеотдаването не си противоречат; поддържат се взаимно. Свободата може да се отстъпи само от любов; не успявам да си представя друг вид отстъпка. Не е игра на думи, горе-долу успешна. В доброволното себеотдаване, във всеки миг на посвещението свободата обновява любовта, а да се обновяваш означава да бъдеш винаги млад, щедър, способен на големи идеали и на големи саможертви. Спомням си радостта, която изпитах, когато узнах, че на португалски младежите се наричат ”os novos“. Нови са, наистина. А аз, който съм навършил много години, мога да ви кажа, че обръщайки се в подножието на олтара към ”Бога на радостта и на моето веселие“, се чувствам много млад и знам, че няма да се смятам никога за стар; защото, ако остана верен на моя Бог, Любовта ще ме оживява постоянно; моята младост ще се подновява като на орел.

От любов към свободата се връзваме. Само надменността може да вярва, че тези връзки са тежки като вериги. Истинското смирение, на което ни научи Този, Който е кротък и смирен по Сърце, ни уверява, че Неговото иго е благо, а Неговото бреме - леко: игото е свободата, игото е любовта, игото е единението, игото е Животът, който Той придоби за нас на кръста.

 

 

Свободата на съвестите

 


32

Когато в моята свещеническа дейност, вече дълга, не само предсказвам, а направо крещя своята любов към личната свобода, забелязвам в някои жест на недоверие, сякаш може да се заподозре, че защитата на свободата води до опасност за вярата. Да не се смущават малодушните! Води до атентати срещу вярата само едно погрешно тълкуване на свободата, свобода без цел, без обективна норма, без закон, без отговорност. С една дума: безнравствеността. За съжаление, на това мнозина стават поддръжници; и тази претенция действително е атентат срещу вярата.

Затова не е точно да се говори за ”своеволна свобода на съвестта“, в смисъл да се счита за морално валидно човек да отхвърли Бог. Вече припомнихме, че можем да се противопоставим на плановете за спасение на Господ; можем, но не трябва да го правим. И ако някой преднамерено придобие такова отношение, би съгрешил, престъпвайки първата и фундаментална заповед: ”Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце“.

Защитавам обаче с всичките си сили ”свободата на съвестите“ [Лъв XIII, енциклика Libertas Prestantissimum, 20-VIc-1888, ASS 20, 606], която означава, че на никого не му е позволено да пречи създанието да се прекланя пред Бог. Трябва да се уважават законните желания за истина: човекът има тежкото задължение да търси Господ, да Го познае и да Го обожава, но никой на земята не трябва да си позволява да налага на другите вяра, която нямат; и, реципрочно, никой не може да си присвоява правото да слага препятствия пред тези, които са получили вярата от Бог.

 


33

Светата Църква, наша Майка, винаги се е произнасяла в полза на свободата и е отхвърляла всички фатализми — стари и нови. Винаги е учила, че всяка душа е господарка на своята съдба, както в доброто, така и в злото: ”И тези, които не са се отдалечавали от доброто, ще отидат към вечния живот; тези, които са извършвали зло, към вечния огън“ [Атанасиевски символ на вярата]. Впечатляваща е тази ужасна власт — твоя, моя, на всички — която разкрива в същото време нашето достойнство. ”При това положение грехът е доброволно зло, което не би могло изобщо да бъде грях, ако не водеше началото си от волята: това твърдение е толкова очевидно, че относно него са единодушни малцината мъдреци и мнозината невежи, които населяват света“ [св. Августин, De vera religione, 14, 17].

Отново издигам сърцето си в отдаване на благодарност на моя Бог и мой Господ, защото можеше прекрасно да ни създаде непогрешими, давайки ни неустоим импулс към доброто, но ”счете, че Неговите слуги ще Му служат по-добре, ако са свободни да го направят“ [св. Августин, De vera religione, 14, 17]. Колко са велики любовта, милосърдието на Бог, наш Отец! Пред очевидността на Неговите ”божествени лудости“ към Неговите деца бих искал да имам хиляди усти, хиляди сърца и още повече, за да мога да живея в постоянна възхвала на Бог Отец, на Бог Син, на Бог Свети Дух. Помислете, че Всемогъщият, Този, Който със Своето провидение държи вселената, не иска слуги насила; предпочита да има свободни деца. Вложил е в душата на всеки от нас — макар че се раждаме ”proni ad peccatum“, склонни към грях заради грехопадението на нашите прародители — искра от Неговата безкрайна интелигентност, привличане към доброто, желание за траен мир. И ни дава да разберем, че истината, щастието и свободата се постигат, когато се стараем да накараме да покълне в нас това семе на вечен живот.

 


34

Достъпно е за създанието да отговори с ”не“ на Бог, да отхвърли този принцип на ново и окончателно щастие. Но ако направи така, вече не е чедо и се превръща в роб. ”Всяко нещо е това, което според природата си му е удачно да бъде; затова, когато действа в търсене на нещо, което му е чуждо, не действа според своя начин да бъде, а поради чужд импулс; и това е сервилно. Човекът е разумен по природа. Когато се държи разумно, процедира по собствено движение, от своя страна: и това е свойствено за свободата. Когато съгрешава, действа извън разума и затова се оставя да бъде воден от чужд импулс, роб на чужда земя; и впрочем, който приема греха, е роб на греха (Иоан. 8, 34)“ [св. Тома Аквински, Super Evangelium S. Ioannis lectura, cap VIII, lect. IV, 1024].

Прощавайте настойчивостта! Очевидно е и впрочем, можем да го проверим често около нас или в самите нас, че никой не убягва от някой вид робство. Някои коленичат пред парите; други обожават властта; други — относителното спокойствие на скептицизма; други правят от чувствеността своя златен телец. И същото нещо се случва в най-благородни сфери. Трудим се неуморно в някоя работа, в предприятие с малко или много големи размери, в развиването на някоя научна, художествена, литературна, духовна дейност. Ако има ангажимент, ако има истинска страст, тези, които се стараят, живеят като роби, отдават се с радост на служението на задачата, която са си поставили.

 


35

Робство за робство — щом, във всеки случай, трябва да служим, защото, независимо дали ни харесва или не, това е човешкото положение — няма нищо по-добро от това да знаем, че сме роби на Бог, от Любов. Защото тогава губим положението на роби, за да станем приятели, чеда. И ето разликата: да посрещаме честните занимания на света със същата страст, със същия устрем на другите, но с мир в душата; с радост и присъствие на духа, дори в трудните мигове: защото нашето упование не е положено в нещата, които отминават, а в това, което трае завинаги. ”Не сме деца на робинята, а на свободната“.

Откъде ни идва тази свобода? От Христос, Господ наш. За тази свобода Той ни изкупи. Затова предупреждава: ”Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“. Ние, християните, не трябва да искаме назаем от никого истинския смисъл на този дар, защото единствената свобода, която спасява човека, е християнската свобода.

Обичам да говоря за приключение на свободата. Така, действително, протичат вашият живот и моят. Свободно — като чеда, повтарям, не като роби — изминаваме пътеката, която Господ е посочил на всеки от нас. Вкусваме тази плавност на движенията като Божи дар. Свободно, без никаква принуда, избирам, защото имам желание за това, Бог. И се ангажирам да служа, да превърна своето съществуване в посветеност на ближния, заради Исус, мой Господ. Тази свобода ме подтиква да възвестявам, че никой на тази земя няма да може да ме отлъчи от Христовата любов.

 

 

Отговорност пред Бог


36

”Той отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произволението му“ (Сир. 15, 14). Това не би било възможно, ако нямаше свобода на избор“ [св. Тома Аквински, Quaestiones disputatae. De malo, q. VI, a. I]. Отговорни сме пред Бог за всички действия, които извършваме свободно. Няма място за анонимност; човек се намира пред своя Господ и на волята му се пада да реши да живее като приятел или като враг. Това е началото на пътя на духовната борба, която е задача на целия живот, защото докато трае нашето преминаване на земята, никой не може да каже, че е постигнал пълнотата на собствената си свобода.

Освен това, християнската вяра ни провокира да гарантираме на всички атмосфера на свобода, която започва с избягването на всеки род коварна принуда в представянето на вярата. ”Искам може би да кажа, че ако сме привлечени от Христа, тогава вярваме, въпреки волята си, принудени сме и вече не сме свободни? Е, може да се случи някой да влезе в църква против волята си и против волята си да се доближи до олтара и да получи Тайнството, но да вярва не може, ако не иска“ [св. Тома Аквински, In Ioannis Evangelium tractatus, 26, 2]. И е очевидно, че достигнали възрастта на разума, е нужна лична свобода, за да влезем в църква и за да отговаряме на постоянните призиви, които Господ ни отправя.

 


37

В притчата за сватбения банкет бащата на семейството, след като забелязал, че някои от поканените са привели извинения под претекст, заповядва на слугата: ”Излез по друмища и плетища и колкото намериш, накарай ги да влязат“ — compelle intrare. Може би е принуда това? Насилие ли е срещу законната свобода на индивидуалната съвест?

Ако размишляваме върху Евангелието и разсъждаваме върху поученията на Исус, няма да бъркаме тези заповеди с принудата. Забележете как Христос предпочита винаги да препоръчва: ”Ако искаш да бъдеш съвършен… ако някой иска да Ме следва…“ ”Compelle intrare“ не води до физическо или морално насилие: изразява устрема на християнския пример, който отприщва Божията сила: ”Ето как упражнява Своята привлекателност Отец: привлича със Своето поучение, без да принуждава никого. Ето как привлича“ [св. Августин, In Ioannis Evangelium tractatus, 26, 7].

Когато дишаме този климат на свобода, разбираме ясно, че да извършваме зло не е освобождение, а робство. ”Този, който съгрешава срещу Бог, запазва свободната воля, що се отнася до свободата от принудата, но я е загубил, що се отнася до свободата от вината“ [св. Тома Аквински, пак там]. Ще може да каже, че се е държал по свой вкус, но няма да може да накара да се чуе гласа на истинската свобода; защото е станал роб на това, което е избрал, и е избрал най-лошото — отсъствието на Бог — и там няма свобода.

 


38

Повтарям това: не приемам робство, освен това на Любовта към Бог. И това, защото, както ви казах по други поводи, религията е най-големият бунт на човека, който не понася да живее като звяр, който не се примирява — не намира покой — докато не познае и влезе в отношения със Създателя. Искам ви бунтовници, свободни от всяка връзка, защото ви искам — Христос ни иска! — Божии чеда. Робство или божествена синовност: това е дилемата на нашия живот. Или Божии чеда, или роби на надменността, на чувствеността, на тревожния егоизъм, в който толкова много души се гърчат.

Любовта към Бог посочва пътя на истината, на праведността, на доброто. Ако се решим да отговорим на Господ: ”Моята свобода е за Теб“, се оказваме освободени от всички вериги, които ни бяха оковали към неща без значение, към смешни притеснения, към жалки амбиции. И свободата — несметно съкровище, чудесен бисер, който не трябва да се хвърля на зверовете — трябва да бъде изцяло използвана да се научим да правим добро.

Това е славната свобода на Божиите чеда. Християните, които се уплашат — плахи или завистливи — пред безнравствеността на тези, които не са приели Божието Слово, биха доказали, че имат съвсем слабо понятие за нашата вяра. Ако наистина спазваме Христовия закон — ако се стараем да го спазваме, защото невинаги ще успяваме — ще открием, че сме надарени с онази великолепна сила на духа, която няма нужда да търси другаде пълния смисъл на човешкото достойнство.

Нашата вяра не е товар, не е ограничение. Каква жалка представа за християнската истина биха показали тези, които не са убедени в това! Избирайки Бог, не губим нищо, печелим всичко: този, който в ущърб на душата си ”е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази“. Държим в ръка печелившата карта, първата награда. Ако нещо ни пречи да виждаме ясно тази истина, да изпитаме дълбините на душата си: може би има малко вяра, малко лични взаимоотношения с Бог, малко молитвен живот. Трябва да молим Господ — чрез Неговата Майка, която е и наша Майка — да ни кара да растем в любовта към Него, да ни даде да вкусим сладостта на Негвото присъствие; защото само когато обичаме, достигаме най-пълната свобода: свободата да не искаме никога да напускаме, за цялата вечност, обекта на нашата любов.

 


Предишен Следваща