Свободата – дар Божи

Много пъти съм ви припомнял вълнуващата картина, която ни описва Евангелието: Исус е на кораба на Петър, откъдето е говорил на хората. Множеството, което Го следва, е разпалило стремежа за души, който гори в сърцето Му, и Божественият учител пожелава неговите ученици вече да участват в това дело. След като им казва да навлязат навътре: „отплувай към дълбокото[1], Той съветва Петър да хвърли мрежата за ловитба.

Сега няма да се спирам на така поучителните подробности в тези моменти. Искам да разгледаме реакцията на Княза на апостолите пред чудото: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек[2]. Което е една истина – нямам никакви съмнения – безпогрешно отнасящя се до личното състояние на всеки от нас. При все това, уверявам ви като съм се сблъсквал през живота си с толкова чудеса на благодатта, изършени посредством човешките ръце, съм се чувствал склонен – и от ден на ден все по-склонен – да извикам: Господи, не си отивай от мен, че без Теб не мога да сторя нищо добро!

Именно заради това разбирам много добре тези думи на епископа на Хипон, които звучат като чуден химн на свободата: „Господ, Който те създаде без теб, няма да те спаси без теб[3], тъй като ние – ти и аз, сме винаги податливи на възможността – не възможност, а печално нещастие, да се надигнем срещу Бог, да го отблъснем вероятно с нашето поведение, или да възкликнем: „Не искаме той да царува над нас[4].

⃰ Проповед, произнесена на 10 април 1956 г.

[1] Лук. 5:4.

[2] Лук. 5:8.

[3] Свети Августин, Sermo CLXIX, 13 (Проповед 169,13 – б. пр.), PL 38, 923.

[4] Лук. 19:14.

Да изберем живота

Тъй като предусещаме щастието, към което сме призвани, с благодарност узнаваме, че всички създания са сътворени от нищото от Бог и за Бог: разумните – хората, независимо че толкова често си губим ума, и неразумните – които щъкат насам-натам по повърхността на земята, или обитават нейните недра, или кръстосват небесната синева, някои с прикован поглед в слънцето. Ала сред това чудно разнообразие само ние, хората, тук не говоря за ангелите, се свързваме със Създателя, като упражняваме нашата свобода: можем да Му въздадем или да не Му признаем на Господ славата, която Му се полага като Творец на всичко съществуващо.

Тази възможност създава противоречивостта на човешката свобода. Господ ни приканва, ни подбужда да изберем доброто, тъй като горещо ни обича. „Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло. (Ако слушаш заповедите на Господа, твоя Бог,) които ти днес давам,– да обичаш Господа, твоя Бог, да ходиш по (всичките) Му пътища и изпълняваш заповедите, наредбите и законите Му, – то ще живееш… Избери живота, за да живееш“.[1]

Замисли се – и аз самият изпитвам съвестта си: дали поддържаш неизменен и твърд избора си на живот? Като чуеш така обичния глас на Бог, който те подтиква съм святост, отговаряш ли доброволно с „Да“? Да обърнем поглед към Исус, когато говори на хората в градовете и селата на Палестина. Той не желае да се налага. „Ако искаш да бъдеш съвършен ...“[2] – казва Исус на богатия младеж. Този момък отхвърля предложението и Евангелието казва: „Отиде си натъжен[3]. Затова понякога наричам момъка тъжната птица – изгуби своята радост, понеже не пожела да посвети свободата си на Бог.

[1] Втор. 30:15-16, 19.

[2] Мат. 19:21.

[3] Мат. 19:22.

Размислете сега за великия момент, когато архангел Гавриил известява на Дева Мария плана на Всевишния. Нашата майка го изслушва и пита, за да разбере по-добре какво иска от нея Господ; после дава категоричния отговор: „Нека ми бъде по думата ти[1]. Това е плодът на най-хубавата свобода – свободата да избереш Бог.

Във всички тайни на нашата католическа вяра се намира този химн на свободата. Света Троица създава от нищото света и човека в едно свободно щедро разпръскване на любов. Словото слиза от Небето и приема нашата плът с прекрасния печат на свободата в подчинението: „Ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата), да изпълня, Боже, Твоята воля[2]. Когато идва часът, определен от Бог, за да спаси човечеството от робството на греха, наблюдаваме как Исус Христос в Гетсиманската градина – страдащ болезнено и проливащ кървав пот[3], приема доброволно и покорно жертвата, която Отец иска от Него: „като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно[4]. Той вече го е известил на Своите в един от тези разговори, в които излива сърцето Си, та тези, които Го обичат, да познаят, че Той е Пътят – няма друг – да се доближат до Отца: „Затова ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема[5].

[1] Лук. 1:38.

[2] Евр. 10:7.

[3] Вж. Лук. 22:44.

[4] Ис. 53:7.

[5] Иоан. 10:17-18.

Значението на свободата

Никога не ще можем напълно да разберем тази Христова свобода, безгранична и безкрайна като Неговата любов. Но скъпоценното съкровище на Неговата щедра саможертва трябва да ни накара да размислим: защо, Господи, си ми оставил тази привилегия, която ми дава възможност да следвам стъпките Ти, ала също така и да Те наскърбявам? И по този начин започваме да преценяваме правилната употреба на свободата си – дали е насочена към доброто или е в погрешната посока, когато в резултат на тази привилегия човек се самозабравя, отдалечава се от Любовта, събрала всичката любов. Личната свобода, която защитавам и винаги ще защитавам с всички сили, ме кара да попитам с категорична увереност, но съзнаващ при това и собствената си слабост: какво очакваш от мен Господи, та аз доброволно да го изпълня?

Отговаря ни самият Христос: „истината ще ви направи свободни[1]. Каква е истината, от която започва и с която свърша пътят на свободата през целия ни живот? Ще ви я представя накратко с радостта и убедеността, които произхождат от връзката между Бог и Неговите създания. А тя е: да знаем, че сме дело на Божите ръце, че сме обект на предпочитание от Света Троица, че сме чеда на такъв велик Отец. Аз моля моя Господ най-сетне да се решим и да си дадем сметка за това, да започнем да го усещаме във всекидневието – ето така ще действаме като свободни хора. Не го забравяйте: онзи, който не се смята за Божие чедо, не познава истинската си същност и в своите действия е лишен от силата и волята, присъщи на хората, които обичат Господ повече от всичко на света.

Бъдете убедени – за да спечелим небето, трябва да упорстваме на драга воля с пълна, постоянна и доброволна решимост. Но свободата сама по себе си не е достатъчна. Тя има нужда от цел, от водач. „Не е добре да няма кой да направлява душата; поради това тя е била изкупена, та да има за Цар Христос,защото игото Ми е благо, а бремето Ми е леко[2], а не дяволът, чието иго е тежко“.[3]

Отхвърлете заблудата на тези, които стигат само до жалките крясъци: Свобода! Свобода! Често в тези вопли е скрито едно печално робство, тъй като изборът, който е грешен, не освобождава. Единствен, Който дава свобода, е Христос[4], понеже само Той е Пътят, Истината и Животът[5].

[1] Иоан. 8:32.

[2] Мат. 11:30.

[3] Ориген, CommentariiinEpistolamadRomanos (Коментари на посланието на апостол Павел до римляни – б. пр.), 5, 6 (PG 14, 1034-1035).

[4] Вж. Гал. 4:31.

[5] Вж. Иоан. 14:6.

Нека се запитаме отново в присъствие на Бог: Господи, за какво си ни предоставил тази възможност? Защо си вложил в нас способността да Те приемем или да Те отхвърлим? Ти искаш да използваме по правилен начин тази наша заложба. „Господи, какво искаш да направя?“[1] И ясният, точен отговор: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум[2].

Виждате ли? Свободата придобива истинското си значение, когато се упражнява в служба на истината, която спасява, когато се оползотворява в търсене на безкрайната Божия любов, която ни избавя от всяко робство. От ден на ден нараства желанието ми да известя на висок глас това бездънно богатство на християнина: „славното освобождение на синовете Божии[3]. В това се състои добрата воля, която ни учи да търсим „доброто, след като сме го отличили от злото[4].

Би ми харесало да размислите върху една основна точка, която ни изправя пред отговорността на нашата съвест. Никой не може да избира вместо нас – „тук е най-висшата степен на достойнство у хората, че те самите, а не от други се насочват към доброто[5]. Мнозина сме наследили от родителите си католическата вяра и по Божия благодат, след като получихме скоро след раждането кръщението, в душата започна свръхестественият живот. Ала трябва да подновяваме през целия си живот – дори във всеки момент от делника – своята решимост да обичаме Бог над всичко на света. „Християнин, говоря за истинския християнин, е този, който се покорява на авторитета на единственото Божие слово[6], без да поставя условия за това послушание и готов да се съпротивлява на дяволските изкушения по същия начин както Христос: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“.[7]

[1] Деян. 9:6.

[2] Мат. 22:37.

[3] Рим. 8:21.

[4] Свети Максим Изповедник, Capitadecharitate (Глави за Божията любов – б. пр.), 2, 32 (PG 90, 995).

[5] Свети Тома от Аквино, Super Epistolas S. Pauli lectura. Ad Romanos (Коментар на посланието на св. Павел до римляни– б. пр.), гл. II, 3, 217 (изд. Marietti, Torino, 1953).

[6] Ориген, ContraCelsum (Срещу Целзус – б. пр.), 8, 36 (PG 11, 1571).

[7] Мат. 4:10.

Свобода и отдаденост

Любовта на Бог е ревнива; Той не остава доволен, ако на срещата с Него се явим с условия. А очаква с нетърпение да Му се посветим изцяло, да не крием в сърцето си тъмни кътчета, където да не могат да стигнат наслаждението и радостта от благодатта и от свръхестествените дарове. Може би ще си помислите: Ако отвърнем с „Да“ на тази Любов, която иска да бъде предпочитана пред всяка друга любов, няма ли да изгубим свободата си?

С помощта на Бог, Който ръководи тази наша беседа, се надявам тази тема да се изясни още повече – и за вас, и за мен. Всеки от нас е усещал понякога, че да се служи на нашия Господ Исус Христос носи болка и страдание. Отричането на този факт би значело, че не сме се срещали с Бог. Влюбената душа знае, че когато се яви тази болка, става дума за едно временно усещане и скоро открива, че бремето е леко и теглото – благо, понеже Той ги е поел на раменете Си, като прегърна кръста, когато беше застрашено нашето вечно щастие[1]. Ала има хора, които не го разбират, които се бунтуват срещу Създателя – това е един безсилен, печален и жалък бунт, и сляпо повтарят безполезното вайкане, намерило място в псалма: „Да разкъсаме – казват – техните вериги и да смъкнем от себе си техните окови[2].

Те отказват да изпълняват в героично мълчание, естествено, без да се перчат, нито да се жалват, трудните всекидневни задачи. Те не разбират, че Божията воля - дори когато се яви с някаква отсянка на болка, с някакво нараняващо ни изискване – отговаря напълно на свободата, която съществува единствено в Бог и в Неговите предначертания.

[1] Вж. Мат. 11:30.

[2] Пс. 2:3.

Това са души, които издигат прегради със свободата си. Моята свобода, моята свобода! Те я имат, но не я следват. Те я гледат, въздигат я като глинен идол в своето дребнаво световиждане. Това ли е свободата? Каква полза имат от това съкровище, ако нямат сериозно задължение, което да ориентира цялото им съществувание? Подобно поведение противоречи на самата същност, на благородството на човешката личност. Там липсва пътят, ясната посока, водеща стъпките на земята; тези души – сигурно сте ги срещали, също и аз – ще се оставят да бъдат повлечени от детската суета, от егоистичното възгордяване, от чувствеността.

Тяхната свобода е безплодна или ражда смешни плодове, същото става и в личен план. Този, който не избере напълно свободно правилна норма на поведение, рано или късно ще забележи, че е манипулиран от други, ще живее в леност – като някакъв паразит, покорен на това, което решат останалите. Ще се примири да го веят всякакви ветрове и винаги други ще решават вместо него. „Те са безводни облаци, носени от ветрове, есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени[1], макар че се прикриват с постояно бърборене, с временни успокоителни средства, с които се опитват да отклонят вниманието от липсата на характер, на кураж и вярност.

Да, ама никой нищо не ме принуждава! – повтарят те упорито. Никой ли? Всички насилват тази илюзорна свобода, която не се решава да приеме отговорно последиците от свободните, от личните действия. Където Божията любов липсва, там липсва и индивидуалното и отговорно упражняване на собствената свобода; там – макар и привидно да не изглежда така – всичко е принуда.

Нерешителният, неувереният човек прилича на пластична материя, сменяща формата си според обстоятелствата – всеки го моделира, както си иска, а най-вече страстите и най-противните наклонности на нашата природа, наранена от греха.

[1] Иуда. 1:12.

Припомнете си притчата за талантите. Слугата, получил един, можеше като другарите си да се възползва добре от него, да се заеме да донесе доход, служейки си с качествата, които притежава. А той какво изумува? Уплаши се, че може да го загуби. Хубаво. Ами после? Взе, че го закопа![1] Така талантът не дава плод. Да не забравяме този случай на болезнен страх пред това да се възползваш честно от способностите си за работа, от ума си, от волята си, от човешката си същност. Закопавам го – сякаш заявява този нещастник – но запазвам свободата си! Не е така. Свободата е предпочела нещо съвсем конкретно: най-бедната и безплодна сухота; направила е избор, защото не е имала възможност за нищо друго. Но изборът е бил лош.

Няма нищо по-погрешно от това, да се противопостави свободата на отдадеността, тъй като отдадеността идва като следствие от свободата. Вижте, когато една майка се жертва от любов към децата си, тя е направила своя избор. И според обхвата на тази любов ще се прояви нейната свобода. Ако любовта е голяма, свободата ще принесе плодове; благото на децата произхожда от тази благословена свобода, която предполага отдаденост и произхожда от тази отдаденост, която пък предполага свобода.

[1] Вж. Мат. 25:18.

Несъмнено ще ме попитате: след като постигнем онова, което обичаме с цялата си душа, вече прекратяваме търсенията; нима е изчезнала свободата? Уверявам ви, че тогава тя е по-действаща от всякога, понеже любовта не се задоволява с рутинен завършек, нито има нещо общо с досадата или апатията. Да обичаш, значи да започваш всеки ден да служиш с дела на любов.

Подчертавам, бих искал с огън да напиша дълбоко в душата на всеки: свободата и отдадеността не си противоречат; те взаимно се подкрепят. Свободата може да се предаде единствено от любов; отдаването не става по друг начин. При доброволната отдаденост във всеки неин момент свободата подновява любовта, а подновяването означава да си постоянно млад, великодушен, способен да прегърнеш велики идеали и да извършиш велики саможертви. Сещам се, че много се развеселих, когато научих, че на португалски млaдежите ги наричат os novos, което значи новите. Те наистина са нови. Разправям ви тази случка, защото вече съм на доста години, но когато се моля до „Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие[1], се чувствам много млад и знам, че никога няма да се мисля за стар, понеже – ако остана верен на моя Бог – Любовта непрекъснато ще ме дарява с живот, ще се обновява както при орлите моята младост[2].

От любов към свободата ние се обвързваме. Единствено високомерието приписва на тази обвързаност тежестта на оковите. Истинското смирение, на което ни учи Този, Който е кротък и смирен по сърце, ни открива, че игото Му е благо, а бремето му - леко[3]. Игото е любовта, игото е единението, игото е животът, които Той ни спечели на кръста.

[1] Пс. 42(43):4

[2] Вж. Пс. 102(103):5.

[3] Вж. Мат. 11:29-30.

Свободата на съвестта

През годините на моето свещенство, когато не просто проповядвам, а направо крещя моята любов към личната свобода, забелязвам у някои хора признаци на недоверие, сякаш се притесняват, че защитата на свободата крие опасности за вярата. Нека се успокоят тези малодушни човеци. Особено вредно срещу вярата действа една погрешна представа за свободата като за свобода без ограничения, без установен ред, без закони и без отговорности. С една дума – свободия. За съжаление някои точно това защитават; и този възглед наистина представлява покушение срещу вярата.

Затова не е правилно да се говори за „своеволна свобода на съвестта“, което е равнозначно да приемем, че е високо морално човекът да отхвърли Бог. Вече стана дума, че можем да се противопоставим на спасителните планове на Господ, но не бива да го правим. И ако някой съзнателно заеме такава позиция, то той би извършил грях, нарушавайки първата и най-важна заповед: „обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце[1].

Аз с всички сили защитавам „свободата на съвестите[2], което означава, че на никого не му е позволено да възпрепятства създанието да отдава дължимата почит на Бог. Трябва да се уважава естественият стремеж към истината: човекът има тежкото задължение да търси Господ, да Го познае и да Го почита; ала никой на земята не бива да си позволява да налага на ближния изповядването на вяра, която той няма. Също така никой не може да си присвоява правото да вреди на онзи, който я е получил от Бог.

[1] Втор. 6:5.

[2] Папа Лъв ХІІІ, енциклика Libertaspraestantissimum, ( Свободата - най-възвишен дар – б. пр.), 20 юни 1888 г., ASS 20 (1888), 606.

Нашата свята майка Църквата винаги се е произнасяла в полза на свободата и е отхвърляла всички стари и не толкова стари теории за предопределеността. Посочвала е, че всяка душа е господар на съдбата си – за добро или за лошо: „И тези, които не са се отделяли от доброто, ще имат живот вечен, а онези, които са вършели зло, ще отидат във вечния огън[1]. Впечатляваща е тази удивителна заложба – твоя и моя, на всички – която в същото време разкрива нашето достойнство. „До такава степен грехът е доброволно зло, че по никакъв начин не би бил грях, ако не произхождаше от волята. Това твърдение е толкова очевидно, че с него се съгласяват както малцината мъдреци, така и мнозинството невежи, които обитават на земята“.[2]

Отново публично високо заявявам моята благодарност на Бог, на моя Господ, защото нищо не Му пречеше да ни беше създал безгрешни, с неустоимо стремление към доброто, ала „прецени, че Неговите слуги биха били по-добри, ако му служат свободни[3]. Колко голяма е любовта, милосърдието на нашия Отец! Изправен пред тези резултати от Неговите божествени безразсъдности, сторени заради чедата Му, бих искал да имам хиляди усти, хиляди сърца, че и повече, с които да мога да живея, постоянно славословейки Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Забележете: Всемогъщият Бог, Който със Своето провидение управлява целия свят, не иска слуги по принуда, а предпочита свободни рожби. Той е вложил в душата на всеки от нас – независимо че се раждаме със склонност към греха заради падението на Адам и Ева – искрица от Своя безкраен разум, влечение към доброто, стремеж към траен мир. И ни дава да разберем, че истината, щастието и свободата се постигат, когато се постараем да покълне у нас това семе на вечния живот.

[1] Символ на вярата на свети Атанасий Велики.

[2] Свети Августин, Deverareligione (За истинската религия – б. пр.), 14, 27 (PL 34, 133).

[3] Свети Августин, пак там (PL 34, 134).

Решението да се отвърне на Бог с „Не“, да се отхвърли тази основа за ново и вечно щастие е в ръцете на създанието. Обаче ако стори това, то престава да бъде чедо и се превръща в роб. „Всяко нещо е това, което е присъщо на естеството му. Затова когато се устреми към нещо несвойствено нему, значи не действа според естествената си природа, а под чуждо внушение, което си е робско поведение. Човекът е разумен по природа. Когато постъпва според разума, действа по собствен почин – според естеството си; а това е свойствено за свободата. Когато върши грях, действа неразумно и тогава се оставя да бъде воден от чуждо внушение, затънал е в чужди води. И затова „всякой, който прави грях, роб е на греха(Иоан. 8:34).[1]

Позволете ми да се спра на това. Очевидно е и често можем да го забележим около нас или в самите нас: няма човек, който да не се намира в някакъв вид робство. Едни се прекланят пред парите; други обожават властта; трети почитат относителното спокойствие на скептицизма; други откриват в чувствеността своя златен телец. Същото се случва и при благородните дела. Ние изцяло се посвещаваме на някаква работа, на някое повече или по-малко значимо начинание, на безупречното изпълнение на някаква научна, художествена, литературна или духовна работа. Ако човек стане крайно настойчив, ако се пристрасти, то той живее заробен, понеже с удоволствие се е отдал в служба на крайната цел на своето дело.

[1] Свети Тома от Аквино, SuperEvangeliumS. Ioannislectura (Върху Евангелието на свети Йоан – б. пр.), гл. VIII, 4, 1204 (изд. Marietti, Torino, 1952).

Робство или робство. Да, при всички положения трябва да служим, тъй като – съгласни или не – такава е човешката природа. И няма нищо по-хубаво от това от любов да се признаем за слуги Божи. Защото в този момент загубваме позицията си на роби, за да се превърнем в приятели, в синове. И тук проличава разликата: ние се захващаме с разумните светски занимания със същото желание, със същото усърдие като останалите, обаче с мир в дълбините на душата; запазваме радостта и спокойствието дори в трудните моменти, понеже не поверяваме нашата надежда на преходното, а на това, което води във вечността – „не сме деца на робинята, а на свободната[1].

Откъде ни идва тази свобода? От Христос, нашия Господ. За тази свобода Той ни изкупи[2]. Затова ни поучава: ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни[3]. На нас, християните, не ни е нужно някой отстрани да ни разяснява истинския смисъл на този дар, тъй като единствената свобода, която спасява човека, е християнската.

Обичам да представям свободата като едно приключение. И действително такъв е нашият живот. Ние свободно – като синове, подчертавам, а не като роби, следваме пътя, който Господ е посочил за всеки от нас. Наслаждаваме се на тази освободеност в действията като Божи подарък.

Свободно, без никаква принуда, а защото така ми харесва, избирам Бог. И се ангажирам да служа, да превърна съществуването си в едно отдаване на другите от любов към моя Господ Исус. Тази свобода ме вдъхновява да възкликна, че нищо на земята не ще ме отлъчи от любовта на Христос[4].

[1] Гал. 4:31.

[2] Вж. Гал. 4:31 (Вулгата).

[3] Иоан 8:36.

[4] Вж. Рим. 8:39.

Отговорни пред Бог

Той отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произволението му“.[1]Това не би се случило, ако нямаше свободен избор“.[2] Ние носим отговорност пред Бог за всички дела, които вършим свободно. Никой не остава анонимен. Човек стои пред своя Господ и е волен да реши дали да живее като Негов приятел или като Негов неприятел. С това се слага началото на вътрешната борба, която не престава цял живот, понеже докато продължава нашето преминаване върху земята, никой не постига пълнотата на своята свобода.

Нашата християнска вяра освен това ни кара да осигуряваме на всички един климат на свобода, започвайки с отказа си да прибягваме до каквато и да е принуда при представянето на вярата. „Нима искам да кажа, че понеже сме привлечени от Христос, ние вярваме насила, по принуда, а не доброволно? Да, може да се случи някой да влезе в храма против волята си и против волята си да се доближи до олтара и да получи Тайнството, ала да вярва може само онзи, който го желае[3]. И съвсем очевидно следва, че щом достигнем разумна възраст, пак е необходима личната свобода – за да станем членове на Църквата, за да отговорим на многократните покани, които Господ ни отправя.

[1] Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов. 15:14.

[2] Свети Тома от Аквино, Quaestionesdisputatae. DeMalo (Спорни въпроси. За злото – б. пр.), q. VI, a. 1.

[3] Свети Августин, InIoannisEvangeliumtractatus (Трактат върху Евангелието от Йоан – б. пр.), 26, 2 (PL 35, 1607).

В притчата за поканените на вечеря, след като узнава, че някои от повиканите на празника се извиняват с премъдри нелепости, че не могат да дойдат, главата на семейството нарежда на слугата: „Излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат[1]. Това не е ли принуда? Не е ли насилие над законната свобода на всяка съвест?

Ако се замислим върху Евангелието и претеглим поученията на Исус, няма да объркаме тези заповеди с принуда. Вижте как Христос винаги подхвърля: „Ако искаш да бъдеш съвършен… Ако някой иска да върви след Мене…“. Това „накарай ги да влязат“ не съдържа физическо или морално насилие; то отразява жизнеността на примера на християнина, който проявява в поведението си силата на Бог: „Вижте как привлича Отец – поучавайки, доставя удоволствие, не ни налага задължения. Така привлича към Себе Си[2].

Когато човек диша в такава атмосфера на свобода, ясно осъзнава, че да се върши зло не е освобождаване, а поробване. „Този, който съгрешава против Бог, запазва свободната воля, що се отнася до свободата от принуда, но я е изгубил, що се отнася до свободата от грях[3]. Той може би ще заяви, че е действал според предпочитанията си, обаче това не ще бъде гласът на истинската свобода, защото е станал роб на това, което е избрал, а е избрал най-лошото – избрал е живот в отсъствието на Бог, а там свобода няма.

[1] Лук. 14:23.

[2] Свети Августин, In Ioannis Evangelium tractatus, 26, 7 (PL 35, 1610).

[3] Свети Тома от Аквино, пак там.

Повтарям ви: аз не приемам друго иго освен това на Божията любов. Това е така, защото, както вече съм го казвал и други пъти, религията е най-големият бунт на човека, който не понася да живее като някакво четириного, който не намира нито мир, нито покой, ако не познава и не поддържа връзка със Създателя. Искам ви бунтари, свободни от всякакви окови, защото ви искам – Христос ни иска – да бъдем Божи синове. Робство или Божествено осиновление – това е дилемата на нашия живот. Или Божи чеда, или роби на тщеславието, на чувствеността, на този печален егоизъм, в който се бъхтят толкова души.

Божията любов сочи пътя на истината, на правдата, на доброто. Щом се решим да отговорим на Господ: „Моята свобода е за Теб“, от нас падат всички вериги, които са ни държали привързани към незначителни работи, към смешни притеснения, към дребнави амбиции. А свободата – това несметно съкровище, този чуден бисер, който би било жалко да се хвърли на животните[1], се използва пълноценно, учейки се да правим добро[2].

Това е славната свобода на синовете Божи. Плашливите или завистливи християни, които проявяват малодушие в поведението си към разпуснатостта на онези, които не са приели Божието слово, демонстрират, че имат плачевна представа за нашата вяра. Ако наистина изпълняваме закона на Христос, ако полагаме усилия да го изпълняваме – понеже невинаги ще успяваме, ще забележим, че сме дарени с такава чудна духовна неустрашимост, която няма нужда да търси на друго място смисъла на човешкото достойнство в неговата пълнота.

Нашата вяра не е бреме, нито някакъв ограничител. Колко бедна представа за християнската същност би показал онзи, който разсъждава по такъв начин.

Когато избираме Бог, не губим нищо, а печелим всичко: „Който е запазил душата си, ще я изгуби; а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази“.[3]

Ние извадихме печелившата карта, спечелихме голямата награда. Когато нещо ни пречи да сме наясно с това, нека огледаме душата си в дълбочина – може би там има малко вяра, бегла лична връзка с Бог, слаб молитвен живот. Трябва да молим Господ – чрез посредничеството на Неговата и наша майка, да увеличи у нас Своята любов, да ни позволи да изпитаме сладостта на Неговото присъствие. Само когато обичаме, можем да постигнем най-пълна свобода: свободата никога да не пожелаем да напуснем – и през вечността, обекта на своята любов.

[1] Вж. Мат. 7:6.

[2] Вж. Ис. 1:17.

[3] Мат. 10:39.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език