За да бъдат всички спасени

Християнското призвание, личният зов на Господ ни отвежда дотам да се отъждествяваме с Него. Но не трябва да забравяме, че Той дойде на земята, за да изкупи всички, защото „иска да се спасят всички човеци“. Няма душа, която да не Го интересува. Всяка от тях е струвала цената на Неговата Кръв.

Разглеждайки тези истини, се връща в ума ми разговорът между апостолите и Божествения Учител малко преди чудото на умножаването на хлябовете. Голямо множество било придружило Исус. Господ вдига очи и пита Филип: „Отде да купим хляб, за да ядат тия?“. След едно бързо изчисление Филип отговаря: „Тям не ще стигне хляб за двеста динария, за да вземе всеки от тях по малко“. Нямат толкова много пари, трябва да прибегнат до познато решение. „Един от учениците Му, Андрей, брат на Симона Петра, Му казва: тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две риби; ала това що е за толкова души?“.

Квасът и тестото

Ние искаме да следваме Господ и желаем да разпространяваме Неговото Слово. Човешки погледнато, е логично да се запитаме и ние: какво сме за толкова много хора? В сравнение с броя на жителите на земята, дори да наброяваме милиони, сме малко. Затова трябва да се смятаме за малко квас, приготвен и разпореден да носи добро на цялото човечество, помнейки думите на апостола: „Малко квас заквася цялото тесто“, преобразява го. Имаме нужда да се научим да бъдем ние подквасата, квасът, който променя и преобразява множеството.

Да не би подквасата да е по природа по-добра от тестото? Не, но квасът е средството, за да бъде тестото обработено, за да стане приятна и здравословна храна.

Помислете за миг за резултатното действие на кваса, който служи за приготвяне на хляба, проста, фундаментална храна, достъпна за всички. На толкова много места — може би сте присъствали — приготвянето на хляба е истинска церемония, от която се получава великолепен, вкусен продукт, който се вкусва с очи.

Вземаме хубаво брашно, от най-доброто качество, ако е възможно. Обработваме тестото в нощвите и го смесваме с кваса с дълъг и търпелив труд. После го оставяме в покой необходимото време, за да изпълни квасът своята функция и да надуе тестото.

Междувременно гори огънят от пещта, подхранван от дървата, които изгарят. И тестото, поставено на топлината на жарта, дава топъл, мек хляб, с високо качество. Резултат, който е невъзможно да се получи без намесата на кваса — малко количество — който се разстопил, изчезвайки сред другите елементи, за да свърши ефикасна работа, която минава незабелязана.

Ако размишляваме с духовен критерий върху онзи текст на св. Павел, ще разберем, че нямаме друг избор, освен да работим в служба на всички души. Да правим другояче би било егоизъм. Ако разглеждаме смирено живота си, ще видим ясно, че Господ, освен благодатта на вярата, ни е дал таланти, качества. Никой от нас не е сериен екземпляр: Бог, наш Отец, ни е създал един по един, разпределяйки сред чедата Си различен брой блага. Трябва да поставим тези таланти, тези качества в служба на всички, използвайки Божиите дарове като инструменти, за да помагаме на другите да откриват Христос.

Не си представяйте тази загриженост като добавка, като украсяване с филигранна изработка на нашето положение на християни. Квас, който не предизвиква ферментация, се разваля. Квасът обикновено изчезва, след като е предизвикал ферментацията, но може да изчезне също и за това, че се е „провалил“, оставяйки тъжен спомен за своята неефективност и егоизъм. Не правим услуга на Бог, наш Господ, запознавайки другите с Него: „Защото, ако благовествувам, няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага“ — заради задачата, поставена от Исус — „горко ми, ако не благовествувам!“.

Риболовен труд

„Ето, Аз ще пратя много рибари“, казва Господ, „и ще ги ловят“. Така ни бива посочен великия труд да ловим риба. За света се говори или пише понякога, сравнявайки го с морето. Има истина в това сравнение. В човешкия живот, както в морето, има периоди на покой и на буря, на спокойствие и на силни ветрове.

Често създанията се оказват плувайки в горчиви води, сред големи вълни; вървят сред виелици, в тъжен бяг, дори когато изглежда, че не им липсва веселие, но много шумно веселие: това е смехът, с който се опитват да скрият обезверението, отвращението от един живот без братолюбие и без разбирателство. Хората, като рибите, се изяждат един друг.

Задача на Божиите чеда е да правят така, че всички хора да влязат — свободно — в божествената мрежа и така да се заобичат. Ако сме християни, трябва да се превърнем в рибари като описаните от пророк Йеремия, с метафората, която и Исус е използвал често: „Вървете след Мене“ — казва на св. Петър и на св. Андрей — „и Аз ще ви направя ловци на човеци“.

Трябва да придружаваме Христос в Неговия божествен риболов. Исус се намира край генисаретското езеро и народът се тълпи около Него, „за да слуша словото Божие“. И днес! Не го ли виждате? Желаят да слушат Божието послание, макар че външно го крият. Някои може би са забравили Христовото истинско учение; други — без тяхна вина — никога не са го усвоили и мислят за религията като за нещо странно. Бъдете убедени обаче в една винаги актуална реалност: рано или късно идва момент, в който душата не може повече, не й стигат вече обичайните обяснения, не я удовлетворяват вече лъжите на лъжепророците. Тогава, макар че не го признават, тези хора чувстват нужда да заситят безпокойството си с поучението на Господ.

Да чуем разказа на св. Лука: „Видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа“. Когато приключил Своето вероучение, казал на Симон: „Отплувай към дълбокото и хвърлете мрежите си за ловитба“. Христос е Господарят на лодката; Той е Този, Който подготвя работата; дошъл е на света, за да намерят братята Му пътя на славата и на любовта към Отца. Християнското апостолско дело не сме го измислили ние. Ние, хората, евентуално го възпрепятстваме с нашето тесногръдие, с нашата липса на вяра.

Симон отговорил: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме“. Отговорът изглежда разумен. Обикновено се лови риба в нощните часове; а именно в оня случай нощта била безплодна. Защо да ловят риба денем? Но св. Петър има вяра: „По Твоята дума ще хвърля мрежата“. Решава да действа, както Христос му е препоръчал; ангажира се да работи, уповавайки се на думата на Господ. И какво се случва? „Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат“.

Когато Исус отишъл в морето с учениците, нямал за цел само този улов. Затова, когато св. Петър коленичи в краката Му и изповядва смирено: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“, Господ отговаря: Не бой се; отсега ще ловиш човеци“. И също при този нов риболов няма да липсва цялата божествена резултатност: апостолите ще бъдат инструменти на велики чудеса, въпреки техните лични несъвършенства.

Ще се повтарят чудесата

Смея да уверявам, че ако се борим всеки ден, за да достигнем светостта, всеки в своето състояние сред света и в упражняването на професията си, Господ ще направи и от нас, в нашия обикновен живот, инструменти, способни да извършват чудеса, и то от най-изключителните, ако е необходимо. Ще даваме зрение на слепите. Кой не би могъл да разкаже толкова много случаи на слепци почти по рождение, които са си връщали зрението, получавайки целия блясък на Христовата светлина? Други са били глухи, други — неми и не можели да чуят или да произнесат отчетливо някоя дума като Божии чеда… Техните чувствени сетива били пречистени и слушат и се изразяват вече като хора, не като зверове. „In nomine Iesu“, в името на Исуса Неговите апостоли дават способността да се движат на сакатите, неспособни на каквото и да е полезно действие; така и на лентяите, които познават задълженията си, но не ги спазват. В името на Господ „surge et ambula!“, стани и ходи!

И тези, които били мъртви, в разложение и вече се излъчвала смрад на труп, са чули Божия глас, както при чудото с вдовицата от Наин: „Момко, тебе думам, стани!“. Ще правим чудеса, както са били извършени в теб самия, в мен: може би бяхме слепи или глухи, или сакати, или излъчвахме зловонието на смъртта и словото на Господ ни повдигна от нашето униние. Ако обичаме Христос, ако Го следваме искрено, ако не търсим самите себе си, а само Него, в Негово име ще можем да предаваме на другите безвъзмездно това, което безвъзмездно Той ни е дал.

Проповядвал съм постоянно тази свръхестествена и човешка възможност, която Бог, наш Отец, слага в ръката на Своите чеда: да участваме в изкуплението, извършвано от Христос. Изпълвам се с голяма радост, когато намирам това църковно учение в текстовете на отците на Църквата. Св. Григорий Велики твърди: „Християните освобождават от змиите, когато изтръгват злото от сърцето на хората със своето насърчение към добро… Има полагане на ръце върху болните, за да ги лекуваме, когато, виждайки, че ближният отслабва в практикуването на доброто, му предлагаме помощ по хиляди начини, правейки го по-силен по силата на примера. Такива чудеса са толкова по-велики, доколкото се случват в духовната сфера, носейки живот не на телата, а на душите. И вие, ако не се уморявате, ще извършвате подобни чудеса с Божията помощ“ [св. Григорий Велики, Homiliae in Evangelia, 29, 4].

Бог иска всички да бъдат спасени: това е повик и отговорност, които тежат върху всеки от нас. Църквата не е прибежище за привилегировани. „Да не би голамата Църква да е малка част от земята? Голямата Църква е целият свят“ [св. Августин, Enarrationes, 21, 2, 26]. Така пишел св. Августин и добавял: „Накъдето и да се отправиш, там е Христос. Твое наследство са границите на земята; ела, притежавай я цялата заедно с мен“ [св. Августин, Еnarrationes in Psalmos, 21, 2,30]. Спомняте ли си какви били мрежите? Пренатоварени до преливане: нямало място за други риби. Бог очаква пламенно Неговият дом да се напълни; Той е Отец и обича всичките Му чеда да са около Него.

Апостолско дело в обичайния живот

Да дойдем сега на другия риболов, този, който се случил след страданията и смъртта на Исус. Св. Петър се е отрекъл три пъти от Божествения Учител и е плакал със смирено разкаяние; пеенето на петела му напомнило предупрежденията на Господ и той поискал прошка от дълбините на сърцето. Докато чака, съкрушен, обещанието за възкресение, упражнява своя занаят и ходи да лови риба. „По отношение на този риболов ни питат често защо св. Петър и Зеведеевите синове се върнали към заниманието, което имали преди Божия повик. Действително, били рибари, когато Исус им казал: „;Вървете след Мене, ще ви направя ловци на човеци“. На тези, които се изненадват от това поведение, трябва да се отговори, че на апостолите не било забранено упражняването на професията им, ставайки дума за законно и честно нещо“ [св. Августин, In Ioannis Evangelium tractatus, 122, 2].

Апостолското дело, тревога, която изгаря вътрешно християнина от улицата, не е нещо различно от всекидневната работа: бърка се с всекидневния труд, когато той е превърнат в повод за лична среща с Христос. В този труд, ангажирайки се лакът до лакът в самите проблеми на нашите другари, на нашите приятели, на нашите роднини, ще можем да им помагаме да стигат до Христос, Който ни очаква на брега на езерото. Като св. Петър, преди да бъде апостол, рибар; след като бил избран за апостол, рибар. Преди и след това — една и съща професия.

Какво се променя тогава? Променя се хоризонтът на душата — защото в нея е влязъл Христос, така, както се е качил на лодката на св. Петър; панорамата става обширна и сърцето се изпълва с амбиция да служи и с необуздано желание да известява на всички създания „magnalia Dei“, чудните неща, които Господ извършва, когато не Му пречим. И не искам да изпускам случая да напомня, че „трудът“ — така да се каже — „професионален“ на свещениците е „божествена и обществена служба“, която прониква силно в цялата им дейност дотам, че по принцип, ако един свещеник има време да се посвещава на друга работа, която да не е точно свещеническа, може да бъде сигурен, че не изпълнява задълженията на своята служба.

„Бяха заедно Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му. Симон Петър им казва: „Отивам да ловя риба“. Казват му: „Ще дойдем и ние с тебе“. Излязоха и веднага се качиха на кораба, ала нищо не уловиха през нея нощ. А когато се вече разсъмна, Исус застана на брега“.

Минава до апостолите, до души, които са се отдали на Него: и те не си дават сметка за това. Колко пъти Го има Христос, и то не до нас, а в нас; и все пак, живеем толкова човешки живот! Христос е близо, но Неговите чеда не Му отправят поглед на обич, нито дума на любов, нито Му посвещават дело на усърдие.

„Учениците“ — пише св. Йоан — „не познаха, че е Исус. Исус им казва: „Деца, имате ли нещо за ядене?“. Тази позната сцена ме изпълва с радост. Исус Христос — Бог, — Който говори по този начин! Той, Който има вече славно Тяло! „Хвърлете мрежата отдясно на кораба и ще намерите“. Хвърлиха и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба“. Сега разбират. Връщат се към ума на тези ученици думите, които са слушали толкова често от устните на Божествения Учител: ловци на хора, апостоли. И разбират, че всичко е възможно, защото Той е, Който ръководи риболова.

„Тогава ученикът, когото Исус обичаше, каза на Петра: „Господ е“. Това е любовта, любовта, която вижда отдалеч. Любовта първа усеща нежностите на Господ. Апостолът юноша, със силата на своята искрена обич към Исус — защото обичал Христос с цялата морална чистота и цялата нежност на едно непокътнато сърце, - възкликва: „Господ е““.

„Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето“.

Св. Петър е вярата и се хвърля в морето с чудна смелост. С любовта на св. Йоан и вярата на св. Петър къде няма да можем да стигнем?

Душите са Божии

„А другите ученици преплуваха с кораб (защото не бяха далеч от земята, на около двеста лакти), като влечаха мрежата с рибата“. Веднага полагат улова в краката на Господ, защото е Негов. Така ние научаваме, че душите са Божии, че никой на тази земя не може да си приписва собствеността върху тях и че апостолското дело на Църквата — което е известяване и реалност на спасение — не се основава на престижа на някого, а на божествената благодат.

Исус разпитва св. Петър три пъти, сякаш иска да му даде също толкова възможности да поправи своето тройно отрицание. Св. Петър се е научил; самото му нечестие го направило вещ. Съзнаващ своята немощ, той е дълбоко убеден в суетата на някои безразсъдни показности. Затова полага всичко в Христовите ръце: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам“. Какво отговаря Исус? „Паси Моите агънца, паси Моите овци“. Не твоите, не вашите: „Моите!“. Защото Той е създал човека, Той го е изкупил, Той е откупил всяка душа, една по една — повтарям — на цената на Своята Кръв.

Донатистите през пети век, за да атакуват католиците, твърдели, че е невъзможно епископът на Хипон, св. Августин, да изповядва истината, защото преди това бил голям грешник. А св. Августин препоръчвал на своите братя във вярата как трябва да отговарят: „Августин е епископ в Католическата църква; той упражнява своята длъжност, за която трябва да даде отчет на Бог. Запознах се с него сред добрите. Ако е лош, той знае; ако е добър, не в него съм положил обаче своята надежда. Защото първото нещо, което усвоих в Католическата църква, е да не полагам надеждата си в човек“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 36, 3, 20].

Да не полагаме усилия за разпространяването на „нашата“ блага вест! Ако беше наша, какво бихме могли да кажем? Да полагаме усилия за разпространяване на благата вест на Христос; както Бог го иска и както ни го е заповядал: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието“. Грешките са наши; плодовете — на Господ.

Да говориш за Бог смело

Как ще изпълняваме такова апостолско дело? Най-вече с пример, живеейки в хармония с волята на Отца, както Исус ни я разкри с живота Си, със Своите поучения. Истинска вяра е тази, която не търпи действията да контрастират с това, което се твърди на думи. Изпитвайки нашето лично поведение, ще можем да измерваме автентичността на нашата вяра. Не сме искрено вярващи, ако не се стараем да привеждаме в реалност това, което изповядваме с устни.

Уместно е да си припомним един епизод, който разкрива великолепната апостолска сила на ранните християни. Не бил изминал четвърт век, откакто Исус бил възлязъл на Небето, когато в много градове и села се била разпространила славата за Него. В Ефес пристига един човек, наречен Аполос, „мъж красноречив и силен в Писанията. Той беше наставен в пътя Господен и, разпален духом, говореше и поучаваше правилно за Господа, ако и да знаеше само за Иоановото кръщение“.

В ума на този човек вече била проникнала Христовата светлина: бил чувал да се говори за Него и Го известявал на другите. Обаче му оставал още път за извървяване; трябвало да се информира повече, да разбере напълно вярата и да обича истински Господ. Слушат неговия разговор двама християнски съпрузи, Акила и Прискила, и не остават бездейни, инертни. Не са си помислили: „Вече знае достатъчно за това, никой не ни вика да му даваме уроци“. Понеже били одушевени от автентична апостолска ревност, се приближили до Аполос и „прибраха го и му обясниха по-точно пътя Господен“.

Възхищавайте се и на поведението на св. Павел. Затворен за това, че е разпространявал Христовото поучение, не пренебрегва никой случай, за да разпространява Евангелието. Пред Фест и Агрипа не се колебае да заяви: „Но, като получих помощ от Бога, стоя си до днес и свидетелствам на мало и голямо, като говоря само онова, за което са говорили пророците и Моисей, че щеше да стане, именно, че Христос щеше да пострада и, като възкръсне пръв от мъртвите, щеше да възвести светлина на народа и на езичниците“.

 Апостолът не мълчи, не крие вярата си, не се отказва от апостолското изповядване на вярата, което било мотивирало омразата на Неговите гонители: продължава да известява спасението на всички народи. И с чудна смелост се справя с Агрипа: „Вярваш ли, царю Агрипа, в пророците? Зная, че вярваш“. Когато Агрипа коментира: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“, св. Павел отговаря: „Молил бих се Богу, щото още малко или още много, не само ти, но и всички, които ме слушате днес, да станете такива, какъвто съм и аз — но без тия окови“.

Къде черпел св. Павел тази сила? „Omnia possum in eo qui me confortat!“, мога всичко, защото е Божия тази сила, тази надежда, това братолюбие. Много трудно ми се удава да вярвам в свръхестествената резултатност на едно апостолско дело, което не е облегнато, солидно основано на живот на постоянна задушевност с Господ. По време на работа — да; в собствения дом или посред улицата, внимателни към всички проблеми, които всеки ден се явяват, някои по-важни, а други — по-малко. Именно там, не другаде, но със сърце в Бог. Тогава нашите думи и нашите действия — дори нашите несъвършенства — ще излъчват „bonus odor Christi“, Христово благоухание, което другите неизбежно ще долавят: „Ето един християнин!“.

Ако оставяш изкушението да те кара да казваш: „Кой ме кара да го правя?“, би трябвало да ти отговоря: „Заповядва ти го — иска го от теб — самият Христос“. „Жетвата е голяма, а работниците малко, затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“. Не заключавай егоистично: „Не съм създаден за тези неща, има вече кой да мисли за тях; бих се чувствал чужд“. Не, няма кой да мисли за тях: това, което казваш, биха могли да го кажат и всички други.

Христовият призив е отправен към всички отделни християни. Никой не е освободен: нито по възрастови причини, нито по здравословни, нито по причини на дейност. Няма извинения. Или даваме плодове на апостолско дело, или нашата вяра е безплодна.

От друга страна, кой е казал, че за да говорим за Христос, за да разпространяваме Неговото истинско учение, е необходимо да се правят специални и странни неща? Живей своя обикновен живот, работи там, където вече си, изпълнявай задълженията на състоянието си и изпълнявай докрай задълженията, отговарящи на професията ти или на занаята ти, узрявайки, ставайки по-добър всеки ден. Бъди верен, разбиращ спрямо другите, взискателен към самия себе си. Бъди с аскетичен дух и весел. Ще бъде това твоето апостолско дело. И без ти да разбираш защо, имайки предвид твоята нищожност, хората от твоята среда ще те търсят и ще разговарят с теб по естествен, простодушен начин — на излизане от работа, на семейна сбирка, в автобуса, разхождайки се или няма значение къде: ще говорите за безпокойствата, които се намират в сърцето на всички, макар че понякога някои не искат да си дават сметка за тях. Ще ги разберат по-добре, когато започнат да търсят Бог наистина.

Помоли Мария, „Regina apostolorum“, да те подтиква да бъдеш участник в тревогата „на сеене и на риболов“, която трепти в Сърцето на нейния Син. Уверявам те, ако започнеш, че ще видиш, като галилейските рибари, лодката пълна, а Христос на брега, Който те очаква. Защото уловът е Негов.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език