Josemaría Escrivá Obras
238

Всеки път, когато почувстваме в сърцето желанието да бъдем по-добри, да отговаряме с повече великодушие на Господ и търсим светлина, която да ни води, един точен ориентир за нашето християнско съществуване, Светият Дух довежда до паметта ни думите от Евангелието: ”трябва винаги да се молят и да не падат духом“. Молитвата е основата на всяка свръхестествена дейност; молитвата ни прави всемогъщи и ако се абстрахираме от нейната мощ, не бихме постигнали нищо.

     Бих искал днес, в това наше размишление, да се убедим веднъж завинаги в необходимостта да се отправяме натам да бъдем съзерцателни души, съвсем в средата на пътя и на работата, благодарение на един постоянен разговор с нашия Бог, който не трябва никога да отпада през целия ден. Ако искаме да следваме вярно следите на Божествения Учител, това е единственият път.

 

 


239

Да отправим погледа си към Исус Христос, нашия образец, огледалото, в което трябва да се отразяваме. Как се държи, дори външно, по големите поводи? Какво ни казва за Него святото Евангелие? Трогвам се пред обичайното отношение на Исус, Който прибягва до Отца преди великите чудеса, и пред примера, който ни дава, преди да започне обществения живот, когато се оттегля за четиридест дни и четиридесет нощи в пустинята, за да се моли.

Много е важно — простете ми, ако настоявам — да наблюдаваме поведението на Месията, защото Той дойде да ни покаже пътя, който води до Отца. Заедно с Него ще открием как е възможно да придаваме свръхестествена важност на привидно най-незначителните дейности; ще се научим да преживяваме всеки миг с трепет на вечност и ще разберем с растяща задълбоченост, че създанието има нужда от мигове на съкровен разговор с Бог, за да бъде близо до Него, за да Го призовава, за да Го възхвалява, за да избликва в отдаване на благодарност, за да Го слуша или просто, за да бъде с Него.

Вече от много години, разглеждайки начина на действие на Господ, стигнах до извода, че апостолското дело, каквото и да е, е преливането на духовния живот. Затова ми се струва така естествена и така свръхестествена онази точка от Евангелието, която разказва как Исус решил да избере окончателно първите дванадесет. Св. Лука разказва, че преди това ”прекара цяла нощ в молитва“. Наблюдавайте Го и във Витания, когато се кани да възкреси Лазар, след като е плакал за приятеля; вдига очи към небето и възкликва: ”Отче, благодаря Ти, че Ме послуша“. Неговото точно поучение бе това: ако искаме да помагаме на другите, ако желаем наистина да ги подтикваме да откриват истинския смисъл на тяхната съдба на земята, е необходимо да поставим като основа молитвата.

 

 


240

Толкова много са сцените, в които Исус говори с Отца, че сега е невъзможно да ги припомним всичките. Мисля обаче, че не можем да пропуснем да разгледаме моментите, така наситени, които предшестват Неговите страдания и Неговата смърт, когато Господ се готви да принесе жертвата, която ще ни върне божествената Любов. В задушевността на йерусалимската горница Неговото Сърце прелива: отправя към Отца Своето прошение, известява слизането на Светия Дух, окуражава Своите към постоянен плам на братолюбие и на вяра.

Това пламенно съсъредоточаване на Изкупителя продължава после в Гетсиманската градина, когато долавя вече като непосредствени Своите страдания, когато чувства, че униженията и страданията наближават, че е часът на кръста, тежкия ешафод на злодеите, който Той пожелал пламенно. ”Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“. И веднага: ”Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“. По-късно, прикован на кръста, сам, с разтворени ръце в жест на вечен свещеник, продължава Своя диалог с Отца: ”В Твоите ръце предавам духа Си“.

 

 


241

Да съзерцаваме сега Неговата пресвята Майка, която е и наша Майка. На Голгота, до ешафода, тя е в молитва. Не е ново отношение у Мария. Такова е било винаги нейното поведение, в изпълнението на нейните задължения, в заниманията на домашното огнище. Докато се посвещавала на земните неща, оставала внимателна към Бог. Христос, ”perfectus Deus, perfectus homo“ [Атанасиевски символ на вярата], поискал и Неговата Майка, възвишеното създание, благодатната, да ни утвърди в устрема да издигаме винаги поглед към божествената любов. Помислете за сцената на Благовещението: архангелът, който слиза да предаде божественото послание — известието, че тя ще стане Божия Майка — я намира оттеглена в молитва. Мария е вътрешно съсредоточена в Господ, когато Гавраил й поднася своя поздрав: ”Радвай се, благодатна! Господ е с тебе“. Няколко дни по-късно бликва от нейните устни радостта на ”Величит“, марииния химн, който Светият Дух ни е предал чрез внимателната вярност на св. Лука, плод на обичайните отношения на пресвятата Дева с Бог.

Мария, наша Майка, е размишлявала дълго върху думите на святите герои на Стария Завет — мъже и жени, които очаквали Господ — и върху фактите, на които били станали главни действащи лица. Възхищавала се на онова изобилие от чудеса, на онзи порой от милосърдие, който Бог бил излял върху Своя толкова много пъти неблагодарен народ. Разглеждайки толкова много небесна нежност, непрестанно подновявана, се разпръсва пламъкът на нейното непорочно Сърце: ”Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си“. Ранните християни, чеда на тази добра Майка, са се учили от нея. И ние можем и трябва да се учим. 

 


242

В ”Деяния на апостолите“ е разказана една сцена, която ме очарова, защото предлага ясен, винаги актуален пример: ”И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“. Това е настойчива забележка в разказа за живота на първите Христови последователи: ”Те всички единодушно прекараваха в молитва и моление“. И когато св. Петър е в окови заради това, че е проповядвал смело истината, решават да се молят: ”Църквата непрестанно се молеше Богу за него“.

Молитвата била тогава, както днес, единственото оръжие, могъщият инструмент, за да се печелят битките на духовната борба: ”Страда ли зле някой между вас, нека се моли“. Св. Павел обобщава: ”Непрестанно се молете“; не се уморявайте никога да умолявате.

 

 

 

Как да се молим

 


243

Как да се молим? Мога да уверя без страх, че бъркам, че има много, бих казал дори безкрайни начини да се молим. Но аз бих искал за всички нас истинската молитва на Божиите чеда, не многословието на лицемерите, към които е отправено Исусовото предупреждение: ”Не всеки, който Ми казва ”Господи, Господи“, ще влезе в царството небесно“. Онези, които са подтиквани от лицемерие, ще могат може би да добият ”шума на молитвата“ — пишел св. Августин — ”но не нейния глас, защото в тях липсва живот“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 139, 10], защото липсва разположението на духа да се изпълнява волята на Отца. Нашето призоваване на Господ нека, прочее, да е единено с резултатното желание да привеждаме в реалност вътрешните подтици, които Светият Дух предизвиква в душата ни.

Трябва да извършваме усилие, за да не остава в нас дори сянката на двуличие. Първото условие, за да прогоним това зло, така тежко осъдено от Господ, е да търсим в собственото си поведение ясното, обичайно и актуално разположение на духа на отвращение от греха. Трябва да чувстваме в сърцето и в ума силен и искрен ужас от тежкия грях. Трябва също да си присвоим едно дълбоко и вкоренено разположение на духа да презираме преднамерения малък грях, да презираме онези отстъпления, които не ни лишават от божествената благодат, но похабяват пътищата, които ни я предават.

 

 


244

Никога не съм се уморявал да говоря за молитва и, ако Бог ми даде благодатта, няма да се уморя никога от това. Към 1930 г., когато идваха при мен, млад свещеник, хора от всички положения — университетски студенти, работници, здрави и болни, богати и бедни, свещеници и миряни — които искаха да следват Господ по-отблизо, съветвах винаги: ”Молете се“. И ако някой ми отговаряше: ”Не знам дори как да започна“, му препоръчвах да се постави в присъствието на Господ и да Му разкрие собственото си безпокойство, собствената си тревога с онези същите думи: ”Господи, не знам дори как да започна!“. И толкова много пъти в тези смирени доверявания набираше стойност задушевността с Христос, прилежните взаимоотношения с Него.

Минали са много години и не съм познал друга рецепта. Ако не се чувстваш подготвен, иди при Исус, както ходели при Него учениците: ”Научи ни да се молим!“ — и ще видиш ти самият, че Светият Дух ”ни подкрепя в нашите немощи; защото не знаем за какво да се помолим, както трябва, но Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки“, неизразими, понеже не съществуват подходящи средства да опишем тяхната дълбочина.

Колко много сигурност трябва да ни вдъхва божественото Слово! Аз не измислях нищо, когато в моята свещеническа служба повтарях — както повтарям неуморно — онзи съвет. Слушал съм го в Свещеното Писание и там го научих: Господи, не умея да се обръщам към Теб! Господи, научи ме да се моля! И пристига цялата онази любяща помощ на Светия Дух — светлина, огън, буен вятър — която съживява пламъка и го прави способен да предизвика пожари на любов.

 

 

 

Молитва, диалог

 


245

Вече сме навлезли в пътищата на молитвата. Как да продължим? Забелязали ли сте, че някои — мъже и жени, — когато говорят, сякаш говорят със самите себе си, слушайки се със задоволство? Това е почти непрестанно многословие, монолог, който настоява непрекъснато върху проблемите, които ги притесняват; те обаче не търсят средствата, за да ги решат, защото ги подтиква може би единствено нездравото желание да им се съчувства или да им се възхищават. Човек би казал, че не искат друго.

Когато наистина искаме да отворим сърцето, ако сме искрени и простодушни, търсим съвета на хората, които ни обичат, които ни разбират: обръщаме се към баща си, към майка си, към съпруга, към съпругата, към брат си, към приятеля. Това е вече диалог, макар че често желаем, отколкото да слушаме, да се отваряме, да разказваме онова, което ни се случва. Трябва да започнем да се държим така с Господ, със сигурността, че Той ни слуша и ни отговаря; ще Му обръщаме внимание и ще отваряме нашата съвест към смирен разговор, в който ще Му предаваме, изпълнени с упование, всичко, което трепти в ума ни и в сърцето ни: радости и тъги, надежди, болки, победи и поражения и дори най-незначителните подробности от нашия ден. Защото ще имаме съзнанието, че всичко, което ни засяга, интересува нашия небесен Отец.

 

 


246

Побеждавайте, ако е необходимо, леността, фалшивото убеждение, че молитвата може да почака. Да не отлагаме никога този източник на благодати за утре. Сега е подходящото време. Бог, любящ зрител на целия ни ден, присъства на нашата съкровена молитва: и ти и аз — отново уверявам в това — трябва да положим упованието си в Него, както го полагаме в брат, в приятел, в баща. Кажи Му — както аз Му казвам — че Той е цялото Величие, цялата Доброта, цялото Милосърдие. И добави: затова искам да се влюбя в Теб, въпреки недодялаността на моите маниери, на моите бедни ръце, измъчени и малтретирани от праха на стръмните пътеки на земята.

По такъв начин, почти без да се усетим, ще напредваме с божествени, силни и енергични стъпки, които ни карат да вкусим личното убеждение, че до Господ са радостни и болката, себеотрицанието и страданията. Колко много сила за едно Божие чедо да знае, че е толкова близо до Отца! Затова, каквото и да се случва, съм твърд и сигурен с Теб, мой Господ и Отец, Който си твърдиня и крепост.

 

 


247

Всичко това за някой ще се окаже познато, за други — новост, за всички — трудно. Така или иначе, докато имам сила за това, няма да престана да проповядвам първостепенната необходимост да бъдем молитвени души: винаги, по какъвто и да е повод и в най-различни обстоятелства, защото Бог не ни изоставя никога. Не е християнско да се мисли за божественото приятелство като за ресурс за крайни случаи. Ще може ли да ни се струва правилно да игнорираме или да презираме хората, които обичаме? Разбира се, не. Към онези, които обичаме, се отправят постоянно нашите думи, желания, мисли: има нещо като тяхно постоянно присъствие. Същото трябва да бъде за Бог.

Търсейки Господ по този начин, нашият ден се превръща целият в задушевен и изпълнен с доверие разговор. Това е всичко, което съм твърдял и писал толкова много пъти, нито ме е грижа да го повторя, защото Господ ни показва — със Своя пример, — че това е поведението, което трябва да следваме: постоянна молитва, от сутрин до вечер, от вечер до сутрин. Когато всичко се получава лесно, Му казваме: ”Благодаря, Боже мой!“. А когато настъпи труден миг: ”Господи, не ме изоставяй!“. И този наш Бог, ”кротък и смирен по Сърце“, няма да забрави нашите прошения, няма да остане безразличен, Той, Който е твърдял: ”Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“.

Виждайки, прочее, Бог зад всяко събитие, да се опитваме да не губим никога от поглед нашата свръхестествена цел, било пред приятни неща, било пред неприятни, било пред утехата, било пред безутешността заради смъртта на някой скъп човек. Преди всичко, разговорът с Бог Отец, търсенето на Господ в средоточието на нашата душа. Не е малко нещо или с малко значение: това е ясната проява на постоянния духовен живот, на истинския диалог на любов. Това е упражнение, което няма да предизвика никаква психологическа деформация, понеже за един християнин трябва да бъде съвсем естествено като биенето на сърцето.

 

 

 

Гласни молитви и умствена молитва

 


248

В този сюжет, в тази жива тъкан на християнската вяра се вграждат като скъпоценни камъни гласните молитви. Божествени формули: ”Отче наш..., Радвай се, о, Мария..., Слава на Отца и Сина и Светия Дух...“; или онзи венец от възхвали към Бог и към нашата Майка, който е святата броеница; или толкова и толкова други възгласи, изпълнени с набожност, които нашите братя християни винаги са казвали, още от първите времена.

Св. Августин, коментирайки един стих от псалм 85 — ”Помилуй ме, Господи, защото към Тебе викам всеки ден“ — пише: ”Не само един ден. Разбирай думите ”цял ден“ в смисъл на ”през цялото време“... Само един Човек се разпростира чак до края на света. Това са всички Христови членове онези, които викат: и в настоящето, докато някои вече почиват в Него, други викат; и в последствие, когато ние ще почиваме, ще викат други и след тях — още други“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 85, 5]. Не ви ли вълнува мисълта да участвате в тази почит към Създателя, която трае вечно във вековете? Колко е велик човекът, когато се признава за възлюбено създание на Бог и се обръща към Него ”tota die“, във всеки миг от своето земно странстване!

 

 


249

Нека не липсват никога в нашия ден няколко минути, посветени по специален начин на това да живеем в общение с Бог, издигайки към Него мисълта си, без думите да трябва да се появяват на устните, защото пеят в сърцето. Да посвещаваме на тази набожна норма достатъчен период време, в определен час, ако е възможно. И до дарохранителницата, правейки компания на Онзи, Който се установи там от Любов. Но ако това не е възможно, на което и да е място, защото нашият Бог обитава по неизразим начин в нашите души в благодат. Съветвам те, така или иначе, да се отправяш в оратория, ако можеш: и внимавам да не го наричам параклис, за да е по-ясно, че става дума за място, където да стоим не вече с поза като за официална церемония, а в съсредоточеност и задушевност, за да издигаме ума към небето, убедени, че от дарохранителницата Исус ни вижда, слуша ни, очаква ни и ни направлява, защото Той е там, действително присъстващ, скрит под видовете на тайнството.

Всеки от вас, ако иска, може да намери своя собствен път към този разговор с Бог. Не обичам да говоря за методи или за формули, защото не ми е никога приятно да принуждавам хората в строги схеми: опитвал съм се да помагам на всички да се приближават до Господ, уважавайки всяка душа такава, каквато е, със собствените й характеристики. Молете Господ да полага плановете Си в живота ви; не само в ума, а и дълбоко в сърцето и в цялата ни външна дейност. Бъдете сигурни, че по такъв начин ще си спестявате голяма част от горчивините и от мъките, които егоизмът осигурява, и ще чувствате силата да насърчавате доброто около вас. Колко препятствия се разсейват, когато вътрешно заставаме съвсем близо до нашия Бог, Който не ни изоставя никога! Подновява се по различни начини онази любов към Неговите, към болните, към нещастните, която кара Исус да каже: ”Какво ти се случва?“. ”Случва ми се...“ и веднага — светлината или поне силата да приемаме и мирът.

Приканвайки те към тези доверявания с Божествения Учител, имам предвид най-вече трудностите, които се раждат вътре в теб, защото по-голямата част от препятствията пред нашето щастие произлизат от малко или много скрита гордост. Смятаме се за много стойностни и надарени с изключителни качества; и когато другите не ни смятат за такива, се чувстваме унизени. Ето един добър повод да прибягваме към молитвата и да се поправяме, с убеждението, че не е никога късно, за да сменим курса. Но е много уместно да дадем начало на тази промяна колкото се може по-бързо.

В молитвата с помощта на благодатта надменността може да се превърне в смирение. И покълва в душата истинската радост, макар да трябва да констатираме, че още носим кал по крилете, тинята на нашето печално греховно естество, която започва да изсъхва. По-късно, с помощта на умъртвяването на плътските страсти, тази кал ще падне и ще можем да летим много нависоко, защото вятърът на Божието милосърдие ще ни бъде благоприятен.

 

 


250

Обърнете внимание, че Господ копнее да ни води по чудни божествени и човешки пътища, които на практика са тези на щастливото себеотрицание, на радостта в болката, на забравянето за себе си. ”Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си“. Това е съвет, който сме слушали всички. Трябва да се решим да Го следваме сериозно: да направим така, че Господ да може да си служи с нас, за да можем, заставайки на всички кръстопътища на света — бидейки ние добре застанали в Бог — да бъдем сол, квас, светлина; за да бъдеш ти в Бог, за да осветяваш, да придаваш вкус, да караш да расте и да се подквасява.

Не забравяйте обаче, че не сме ние създателите на тази светлина: само я отразяваме. Не сме ние тези, които спасяват душите, подтиквайки ги да вършат добро: ние сме само иснтрументи, малко или много достойни, за спасителните планове на Господ. Ако някога си помислим, че доброто, което правим, е наше дело, би се върнала гордостта, повече от всякога крива; солта би загубила вкус, квасът би се развалил, светлината би се изменила в мрак.

 

 

 

Герой сред другите

 


251

В тези тридесет години свещеничество, по време на които съм настоявал упорито върху необходимостта от молитвата и върху възможността да превръщаме съществуването в едно непрестанно призоваване, някои хора са ме питали: ”Но възможно ли е да се държиш винаги по такъв начин?“. Да, възможно е. Това единение с Господ не ни отделя от света, не ни превръща в необикновени същества, чужди на изминаването на времената.

Щом Бог ни е създал, щом ни е изкупил, щом ни обича дотам, че да даде за нас Своя единороден Син, щом ни очаква — всеки ден! — както онзи баща от притчата очаквал блудния син, как да мислим, че не желае да се отнасяме с Него с любов? Ако не друго, необичайно би било да не говорим с Бог, да се отдалечим от Него, да Го забравим, да се движим в дейности, чужди на непрекъснатите подтици на благодатта.

 

 


252

Бих искал, освен това, да разгледате факта, че никой не убягва на силата на подражанието. Хората, макар и несъзнателно, се движат, подтиквани от постоянната загриженост да си подражват помежду си. А ние ще откажем ли повика да подражаваме на Исус? Всеки човек се старае да се отъждестви малко по малко с всичко, което го привлича, с образеца, който е избрал за свое лично правило. Начинът на процедиране на хората е резултат от идеала, който всеки си изковава. Нашият Учител е Христос, Божият Син, Второто Лице на Преблажената Троица. Подражавайки на Христос, достигаме чудесната възможност да се включим в потока на любов на тайната на единия и троичен Бог.

Ако в някой случай ви липсва силата да следвате следите на Исус Христос, разменете някоя приятелска дума с онези, който Го познали лично през Неговия престой на тази наша земя: с Мария, която ни Го доведе, на първо място; и с апостолите. ”Между дошлите на поклонение по празника имаше някои елини; те се приближиха до Филипа, който беше от Витсаида Галилейска, и го молеха, думайки: ”Господине, искаме да видим Исуса“. Дохожда Филип и обажда на Андрея; Андрей пък и Филип обаждат на Исуса“. Не е ли окуражаващо всичко това? Онези чужденци не смеят да се явят пред Божествения Учител и търсят добър застъпник.

 

 


253

Да не би да мислиш, че греховете ти са много, че Господ няма да може да те чуе? Не е така, защото Той е препълнен с милосърдие. И ако въпреки тази чудна истина, чувстваш тежестта на нечестието си, дръж се като митаря: ”Господи, ето ме; аз се предавам на Теб!“. Наблюдавайте и онова, което се случва, когато — както ни разказва св. Матей — водят при Исус един парализиран. Онзи болен не казва нищо: стои си там, в Божието присъствие. И Исус, трогнат от съкрушението на сърцето, от болката на този, който знае, че не заслужава нищо, не закъснява да прояви Своето обичайно милосърдие: ”Дерзай, чедо, прощават ти се греховете!“.

Съветвам те в твоята молитва да се намесваш в епизодите от Евангелието като герой сред другите. Опитвай се най-вече да си представяш сцената или тайната, която трябва да ти послужи, за да се съсредоточиш и размишляваш. После приложи към нея ума, вземайки под внимание една или друга черта от живота на Божествения Учител: нежността на Неговото Сърце, Неговото смирение, Неговата морална чистота, Неговият начин да изпълнява волята на Отца. След това Му разкажи всичко, което в тези неща обикновено ти се случва, това, което чувстваш, фактите от твоя живот. И обръщай внимание, защото може би Той ще поиска да ти посочи нещо: това е моментът на вътрешните подтици, да си дадеш сметка, да се оставиш да бъдеш убеден.

 

 


254

За да започна молитвата, обикновено материализирам дори най-духовните неща; това е метод, който може би може да помогне и на някого от вас. Нашият Господ го използвал. Обичал да поучава в притчи, взети от средата, която го заобикаляла: пастирът и овцете, лозата и пръчките, лодките и мрежите, семето, което сеячът разпръсква в полето... В нашата душа бе посято Божието Слово. Каква почва сме му приготвили? Онази, където изобилстват камъни ли? Пълната с тръни ли? Или може би място, твърде много тъпкано от чисто човешки, лениви, без устрем стъпки? Направи, о, Господи, моят имот да е с добра почва, плодородна почва, изложена щедро на дъжда и на слънцето; нека Твоята сеитба пусне корени; да произведе класове, пълни с добра пшеница.

”Аз съм лозата, вие пръчките“. Идва септември и растенията са натежали с дълги и тънки пръчки, гъвкави и възлести, препълнени с плодове, вече готови за гроздобер. Наблюдавайте тези пръчки: пълни са, защото получават сока на стъблото. Само така тези малки скъпоценни камъни от няколко месеца преди това са могли да се превърнат в сладка и зряла месеста част, способна да изпълни с радост зрението и сърцето на хората. На земята остават отделни сухи клони, които пръстта покрива. И те са били пръчки, но са сухи, съсухрени. Те са най-изразителният символ на безплодието. ”Защото без Мене не можете да вършите нищо“.

Съкровището. Представете си безкрайната радост на откривателя късметлия. Свършили са неговите оскъдици, неговите мъки. Продава всичко, което притежава, и купува онази нива. Цялото му сърце е там, където е скрито богатството му. Нашето съкровище е Христос; не трябва да се колебаем да хвърляме в морето всичко, което е спънка да Го следваме. И лодката, свободна накрая от ненужния баласт, ще плава право чак до сигурното пристанище на Любовта към Бог.

 

 


255

Повтарям ви, че има толкова много начини да се молим. Божиите чеда нямат нужда от строг и конвенционален метод, за да се обръщат към Отца си. Любовта е съзидателна, находчива; ако обичаме, ще съумяваме да откриваме лични и съкровени пътища, които ще ни водят към този непрестанен диалог с Господ.

Да даде Бог всичко, което днес съзерцавахме, да не премине по душата ни като лятна буря: четири капки, пак слънце и отново суша. Тази Божия вода трябва да се отлага, да достига до корените и да дава плодове на добродетели. Така ще минават нашите години, изтъкани от дни на труд и на молитва, в присъствието на Отца. Ако чувстваме, че отстъпваме, да прибягваме към любовта на пресвятата Мария, учителка по молитва, и към св. Йосиф, наш Баща и Господар, когото толкова много почитаме, защото той е този, който най-задушевно е живял в общение в този свят с Божията Майка и — след пресвятата Мария — с нейния божествен Син. Те ще представят нашата немощ на Исус, за да я превърне в сила.


Предишен Следваща