Надеждата на християнина

Вече преди много години, с убеждение, което растеше от ден на ден, написах: „Надявай се на всичко от Исус: ти нямаш нищо, ти не струваш нищо, ти не можеш нищо. Ще бъде Той Този, Който ще действа, ако оставиш всичко в Неговите ръце“ [„Духовни съображения“, Куенка 1934, стр. 67]. Измина времето и онова мое убеждение стана още по-твърдо, по-дълбоко. Виждал съм у много хора, че надеждата в Бог разпалва чудни огньове на любов, чийто огън запазва сърцето туптящо, без униние, без недъзи, макар че по пътя страдаме, и то понякога тежко.

Трогнах се, четейки текста на посланието на литургията, и мисля, че на вас се е случвало същото. Разбирах, че Бог ни помага с думите на апостола да съзерцаваме божествения сюжет на трите богословски добродетели, които образуват основата, върху която се тъче автентичното съществуване на мъжа християнин, на жената християнка.

Слушайте отново св. Павел: „И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога чрез Господа нашего Исуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия. Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението — опитност, опитността — надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“.

Тук, в присъствието на Бог, Който ни направлява от дарохранителницата — как укрепва реалната близост на Исус! — ще размишляваме върху този нежен Божи дар, надеждата, която изпълва душите ни с веселие: „spe gaudentes“, радостни, защото — ако сме верни — ни очаква безкрайната Любов.

Да не забравяме никога, че за всички — следователно, за всеки от нас — има само два начина да живеем на земята: или живеем божествен живот, борейки се, за да се харесаме на Бог, или живеем животински живот, малко или много по човешки осветен, когато се абстрахираме от Него. Никога не съм се доверявал много на „светците“, които се хвалят, че не са вярващи: обичам ги наистина, както обичам всички хора, мои братя; възхищавам се на тяхната добра воля, която в някои обстоятелства може да бъде героична, но ги съжалявам, защото имат огромното нещастие да им липсва Божията светлина и топлина и неизразимата радост на богословската надежда.

Един искрен, последователен със своята вяра християнин действа лице в лице с Бог, със свръхестествен поглед, работи в този свят, който обича страстно, ангажирайки се в земните събития, с поглед към Небето. Казва ни го св. Павел: „Quae sursum sunt quaerite“; „Търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. Защото вие умряхте“ — за всичко, което е светско, посредством кръщението — „и вашият живот е скрит с Христа в Бога“.

Земни надежди и християнска надежда

С монотонна настойчивост чуваме да се повтаря поизтърканият припев, че „надеждата умира последна“, сякаш надеждата е опорна точка, за да вървим напред без усложнения, без безпокойства на съвестта; или сякаш е средство да отлагаме „sine die“ необходимото поправяне на поведението, борбата да постигаме благородни цели и, най-вече, върховната цел да се присъединим към Бог.

Бих казал, че е този пътят да бъркаме надеждата с удобството. И знак, че липсва тревогата да постигаме истинското благо, и духовното, и законно материалното; най-високата амбиция се свежда до това да избягваме това, което би могло да промени спокойствието — привидно — на едно посредствено съществуване. Когато душата е плаха, вкочанена, ленива, създанието се изпълва с тънък егоизъм и се задоволява с това дните и годините да минават „sine spe nec meta“, без стремежите, които изискват усилие, без потрепванията на борбата: това, което има значение, е да избягваме риска от неприятностите и от сълзите. Колко сме далеч от това да постигнем нещо, ако сме загубили желанието да го притежаваме, от страх от цената, която трябва да се плати за неговото завладяване!

Има хора, които, желаейки да изтъкнат своята мнима начетеност, пишат долнокачествена поезия за надеждата. Неспособни да посрещат искрено самите себе си и да се обявяват за доброто, свеждат надеждата до мираж, до утопичен идеал, до просто избягване пред тревогите на един труден живот. Надеждата — фалшива надежда — се превръща за тях в едно фриволно неосъществимо желание, което не служи за нищо.

На тази наша земя, макар че изобилстват страхливите и фриволните, много почтени хора, подтиквани от благороден идеал — макар и лишени от свръхестествена подбуда, от чиста филантропия — посрещат всякакъв вид лишения и се раздават великодушно в служение на другите, за да им помагат в страданията им или в трудностите им. Чувствам се винаги подтикван да уважавам и също да се възхищавам на упоритостта на тези, които работят решително за един чист идеал. Все пак, считам за свой точен дълг да напомня, че всичко, което предприемаме тук, на земята, когато е изключително човешко начинание, се ражда под знака на преходността. Размишлявайте върху димите от Писанието: „И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето — всичко е суета и гонене на вятър и няма от тях полза под слънцето!“.

Такава несигурност не задушава надеждата. Напротив, когато признаваме незначителността и случайността на земните инициативи, това усилие се разтваря към автентичната надежда, която издига цялото човешко ангажиране и го преобразява в място на среща с Бог. Трудът бива така осветен от една вечна светлина, която разсейва мрака на обезверението. Но ако превръщаме светските планове в абсолютни цели, изтривайки от хоризонта вечното жилище и целта, за която сме били създадени — да обичаме и да възхваляваме Господ и да Го притежаваме след това на Небето — най-блестящите инициативи се изменят в предателства и дори в инструменти, за да служим на създанията. Помните искреното и известно възклицание на св. Августин, който бил изпитал толкова много горчивина, когато, отричайки се от Бог, търсел далеч от Него щастието: „Създал си ни за Теб и сърцето ни е неспокойно, докато не почива в Теб“ [св. Августин, „Изповеди“, 1, 1]. Може би не съществува нищо по-трагично в живота на хората от понесените измами поради покварата или подмяната на надеждата, когато тази добродетел бива представяна в перспектива, която няма за обект Любовта, която засища, без да насища.

Бих искал и на вас да ви се случи, както на мен: сигурността да се чувствам — да зная, че съм — Божие чедо ме изпълва с онази истинска надежда, която, влята в създанията като свръхестествена добродетел, се адаптира към нашата природа и е също много човешка добродетел. Щатлив съм заради сигурността на Небето, което ще достигнем, ако останем верни до края; заради щастието, с което ще бъдем изпълнени, „quoniam bonus“, защото моят Бог е благ и Неговата милост е безкрайна. Такова убеждение ми помага да разбера, че само това, което носи Божия печат, разкрива неизличимия белег на вечността и неговата стойност е нетленна. Затова надеждата не ме отделя от нещата на тази земя, а ме доближава до тези реалности по нов, християнски начин, отвеждайки ме дотам да откривам във всяко нещо взаимоотношението на природата — паднала — с Бог Създател, с Бог Изкупител.

На какво да се надяваме

Може би повече от един се пита: ние, християните, на какво трябва да се надяваме? Светът ни предлага много блага, желани от нашето сърце, което претендира за щастието и преследва тревожно любовта. Освен това, искаме да сеем мир и радост с пълни шепи; не се чувстваме удовлетворени да постигаме личен просперитет и се стараем да бъдат доволни всички, които са близо до нас.

За нещастие, някои, с почтителна, но плоска перспектива, със съвсем ефимерни и мимолетни идеали забравят, че копнежите на християнина трябва да бъдат ориентирани към по-възвишени, безкрайни цели. Интересува ни самата Любов към Бог, за да Му се наслаждаваме напълно, с безкрайна наслада. Констатирали сме по толкова много начини, че действителността тук, на земята, ще мине за всички, когато свърши този свят: и свършва за всеки със смъртта, защото в гроба не ни придружават нито богатствата, нито почестите. Затова на крилото на надеждата, която въодушевява нашите сърца да се издигат чак до Бог, сме се научили да се молим: „in te Domine speravi, non confundar in aeternum“; на Тебе, Господи, се уповавам, да се не посрамя навеки: надявам се на Теб, за да ме ръководиш с Твоите ръце сега и винаги во веки веков.

Господ не ни е създал, за да ни дава тук, на земята, окончателен град, защото този свят е път към другия, към жилището без болка [Хорхе Манрике, Coplas, V]. Несъмнено ние, Божиите чеда, не трябва да не се интересуваме от земните дейности, в които Бог ни поставя, за да се стремим да ги вършим съвестно, за да ги пропиваме с нашата благословена вяра, единствената, която носи истински мир, автентично веселие на душите и на всички среди. Това беше моето постоянно проповядване още от 1928 г.: належащо е да се християнизира обществото, да се занесе на всички нива на нашето човечество християнския мироглед и след това да се ангажираме заедно да издигнем на реда на благодатта всекидневния дълг, собствената професия, собствения занаят. Така всички човешки занимания ще бъдат осветени от една нова надежда, която надхвърля времето и светската преходност.

Чрез кръщението сме носители на Христовото слово, което ободрява, което разпалва и успокоява ранените съвести. И за да действа Господ в нас и чрез нас, трябва да Му казваме, че сме разположени да се борим всеки ден, макар че се виждаме слаби и неспособни, макар че долавяме безкрайната тежест на нашите лични несъвършенства, на нашата бедна немощ. Трябва да Му повтаряме, че се уповаваме на Него, на Неговата помощ: ако е необходимо, като Авраам, „без никакво основание за надежда“. Ще работим така с обновен ангажимент и ще учим хората да реагират ведро, свободни от омраза, от подозрения, от невежество, от неразбирателства, от песимизъм, защото Бог може всичко.

Там, където вече сме, Господ ни насърчава: „Бдете!“. Пред това Божие искане да подхранваме в съвестите си — привеждайки ги в дела — желания, изпълнени с надежда за святост. „Синко, дай си Мен сърцето“ — ни препоръчва на ухо. Престани да строиш въздушни замъци и се реши да отвориш душата си към Бог, защото само в Господ ще намериш реална основа за твоята надежда и за да правиш добро на другите. Когато не се борим срещу самите себе си, когато не отблъскваме със сила враговете, които се загнездват в нашия вътрешен замък — гордост, завист, похот на плътта и на очите, дух на самодостатъчност, глупава жажда за безнравственост, — когато не съществува духовната борба, най-благородните идеали повяхват като „цвят у трева: изгря слънце с жегата си и изсуши тревата и цветът й отлетя и хубостта на нейния изглед изчезна“. Тогава при най-малкия случай ще покълнат безутешността и тъгата, като вредни и натрапчиви растения.

Исус не се задоволява с колебливо присъединяване. Изисква — има право на това — ние да вървим решително, без да се колебаем пред трудностите. Иска твърди, конкретни стъпки; действително, обичайно общите решения служат малко. Тези слабо определени решения ми изглеждат лъжливи илюзии, с които се опитваме да накараме да замлъкнат божествените повици, които стигат до сърцето; блуждаещи огньове, които не изгарят, нито дават топлина и които изчезват със същата мимолетност, с която са възникнали.

Затова ще се убедя, че твоите намерения да постигнеш целта са искрени, ако те видя да вървиш решително. Върши добро, преглеждайки обичайното си отношение пред задачите на всеки миг; практикувай справедливостта именно в средите, които посещаваш, макар че усилието те кара да залиташ; подхранвай щастието на онези, които те заобикалят, служейки им с радост — от твоето място, в работата, която ще се стремиш да отвеждаш до край с възможно най-голямо съвършенство — с дух на разбирателство, с усмивка, с християнско поведение. И всичко за Бог, мислейки за Неговата слава, с поглед нагоре, копнеейки за окончателната родина, защото това е единствената цел, която е стойностна.

„Всичко мога“

Ако не се бориш, не ми казвай, че се опитваш да се отъждествяваш все повече с Христос, да Го опознаваш, да Го обичаш. Когато поемаме по „царския път“ да следваме Христос, да се държим като Божии чеда, не ни остава скрито това, което ни очаква: святият кръст, който трябва да съзерцаваме като централна точка, на която се опира нашата надежда да се присъединим към Господ.

Казвам ти веднага, че тази програма не е удобно начинание; че да живееш по начина, посочен от Господ, изисква усилие. Чета ви думите на апостола, когато изброява своите перипетии и своите страдания, за да изпълни Исусовата воля: „Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж — с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички Църкви“.

Обичам в тези разговори с Господ да оставам прилепен към действителността, в която се намираме, без да измислям теории, нито да мечтая за големи откази или героизми, които обичайно не се състоят. Важното е да се използва добре времето, което ни бяга из ръцете и което за този, който има християнски разум, струва повече от златото, защото представлява аванс на славата, която Бог ще ни въздаде.

Разбира се, в хода на нашия ден няма да се натъкнем на толкова много и такива препятствия като онези от живота на Савел. Там ще открием обаче низостта на нашия егоизъм, драскотините на чувствеността, шамарите на една ненужна и смешна гордост и много други липси: толкова много, толкова много немощи. Да се обезсърчаваме? Не. Със св. Павел да повтаряме на Господ: „Добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“.

Понякога, когато ни се случва обратното на онова, което желаем, ни идва спонтанно на устните: „Господи, всичко рухва, всичко, всичко…!“. Това е моментът да се поправим; „с Теб ще напредвам сигурен, защото Ти си самата сила“, „quia tu es, Deus, fortitudo mea“, „Ти си Бог на моята сила“.

Сред твоите занимания те помолих да вдигаш очи към небето с постоянство, защото надеждата ни подтиква да стиснем силната ръка, която Бог ни подава непрестанно, за да не губим свръхестествената целева точка; помолих те да ги вдигаш, дори когато страстите се бунтуват и ни нападат, затваряйки ни в ограниченото ъгълче на нашето „аз“, или когато — с детинска суетност — се чувстваме центъра на вселената. Аз живея с убеждението, че ако не гледам нагоре, ако не търся Исус, никога няма да постигна нещо; и знам, че моята твърдост, за да победя себе си и за да побеждавам, се ражда от повтарянето на оня вик, който съдържа сигурното обещание, че Бог не изоставя Своите чеда, ако Неговите чеда не Го изоставят: „Всичко мога чрез Исуса Христа, Който ме укрепява“.

Нечестието и опрощението

Господ се е приближил толкова много до създанията, че всички пазим в сърцето копнежи за възвишеност, тревога да се изкачваме нагоре, да правим добро. Ако сега пробуждам у теб такива стремления, това е, защото искам да се убедиш в сигурността, която Той е поставил в душата ти: ако Го оставиш да действа, ще служиш — от мястото си — като полезен инструмент, с неподозирана резултатност. И за да не се отдалечаваш от малодушие от доверието, което Бог полага в теб, избягвай самонадеяността да презираш наивно трудностите, които ще се появяват на твоя път на християнин.

Не трябва да се учудваме от това. Влечем в нас самите — последствие от падналата природа — принцип на противопоставяне, на отпор на благодатта: това са раните от първородния грях, обострени от нашите лични грехове. Затова трябва да предприемаме онези възкачвания, онези божествени и човешки всекидневни задачи — които винаги се вливат в Любовта към Бог — със смирение, със съкрушено сърце, уверени в божествената помощ и все пак, посвещавайки на тях нашите най-добри сили, сякаш всичко зависи от нас.

Докато се бориш — борба, която ще трае до смъртта — не изключвай възможността да възникват, яростни, вътрешните и външните врагове. И сякаш тази тежест не стига, понякога ще се тълпят в ума ти извършените грешки, може би изобилни. Казвам ти го в името на Бог: не се отчайвай. Ако това се случи — не трябва да се случва непременно, нито ще бъде обичайно нещо — превърни изпитанието в случай, за да се присъединиш повече към Господ, защото Той, Който те е избрал за чедо, няма да те изостави. Позволява изпитанието, за да те подтикне да обичаш повече и да те накара да откриеш с по-голяма яснота Неговата постоянна закрила, Неговата Любов.

Повтарям ти, събери смелост, защото Христос, Който ни прости на кръста, продължава да предлага Своето опрощение в тайнството на покаянието и винаги, за да стигнем до победата, „пред Отца имаме Ходатай Исуса Христа Праведника: и Той е омилостивение за нашите грехове и не само за нашите, но и за греховете на цял свят“.

Напред, каквото и да се случва! Добре закрилян от Господнята ръка, мисли, че Бог не губи битки. Ако се отдалечиш от Него, каквато и да е причината за това, реагирай със смирението на този, който иска да започва отново и отново; на този, който иска да служи като блуден син всеки ден и също много пъти в хода на двадесет и четирите часа; на този, който иска да излекува съкрушеното си сърце в изповедта, истинско чудо на Божията Любов. В това чудно тайнство Господ очиства душата ти и те залива с радост и със сила, за да не отпадаш в борбата и за да се връщаш неуморно към Бог, дори когато всичко ти се струва мрачно. Освен това, Божията Майка, която е и наша Майка, те закриля със своята майчина грижа и те води в твоя напредък.

Бог не се уморява да прощава

Казва Свещеното Писание, че дори праведник „седем пъти ще падне“. Всеки път, когато съм чел тези думи, моята душа е била разтърсвана от силно потрепване на любов и на болка. Още веднъж Господ ни помага със Своето божествено предупреждение, за да ни говори за Своето милосърдие, за Своята нежност, за Своята милост, които никога не се изчерпват. Бъдете сигурни в това: Бог не обича нашите несъвършенства, но не ги отказва и разчита именно на тях, за да ни направи святи.

Потрепване на любов, ви казвах. Гледам живота си и, честно, виждам, че не съм нищо, не струвам нищо. Нямам нищо, не мога нищо; повече, че аз съм нищото! Но Той е всичко и в същото време е мой и аз съм Негов, защото не ме отблъсква, защото е дарил Себе Си за мен. Съзерцавали ли сте някога по-голяма любов?

И потрепване на болка: защото изпитвам поведението си и се плаша пред купчината от моите нехайства. Стига ми да проследя малкото часове, които съм прекарал на крак в този ден, за да открия толкова много липси на любов, на верен отговор. Опечалява ме наистина моето поведение, но не ми отнема мира. Коленича пред Бог и Му излагам с яснота положението си. Веднага получавам уверението за Неговата помощ и чувствам в дъното на сърцето, че Той ми повтаря бавно: „Meus es tu“, ти си Мой; „знаех — и знам — какъв си; напред!“.

Не може да бъде другояче. Ако се стараем да се поставяме непрекъснато в присъствието на Господ, ще се увеличи нашето упование, констатирайки, че Неговата Любов и Неговият повик остават актуални: Бог не се уморява да ни обича. Надеждата ни показва, че без Него не можем да осъществим дори най-малкото задължение; обаче с Него, с Неговата благодат ще зарастнат нашите рани; ще се облечем в Неговата сила, за да устоим на атаките на врага, и ще станем по-добри. Накратко: съзнанието, че сме като глинени съдове, трябва да ни служи най-вече, за да укрепяваме нашата надежда в Исус Христос.

Поставяйте се често сред героите от Новия Завет. Вкусвайте трогателните сцени, в които Божественият Учител действа с божествени и човешки жестове или предава с божествени и човешки изрази възвишената история на опрощението, непрекъснатата Си Любов към Своите чеда. Този отговор на Небето се подновява и сега, във вечната актуалност на Евангелието: усеща се, забелязва се, докосва се с ръце божествената закрила. И това е защита, която расте по сила, когато вървим напред, въпреки спъванията, когато започваме отново и отново, защото такъв е духовният живот, когато го живеем с надежда в Бог.

Ако липсва устремът да преодоляваме вътрешните и външни препятствия, няма да получим награда. „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ „и не би било автентично сражението, ако липсва противникът, с когото да се борим. Затова, ако няма противник, няма венец, защото не може да има победител там, където няма победен“ [св. Григорий Нисийски, De perfecta christiani forma].

Далеч от това да се обезкуражаваме, препятствията трябва да бъдат стимул, за да растем като християни: в тази борба се усъвършенстваме духовно и нашият апостолски труд придобива по-голяма резултатност. Размишлявайки върху онези моменти, в които Исус — в маслинената горичка и по-късно в изоставеността и в безславието на кръста — приема и обича волята на Отца, докато понася огромната тежест на страданията, трябва да бъдем убедени, че за да подражаваме на Христос, за да бъдем добри Негови ученици, е нужно да прегърнем Неговия съвет: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Затова обичам да моля Исус, за себе си: „Господи, да няма ден без кръст!“. Така, с божествената благодат, ще се укрепи нашият характер и ще служим за опора на нашия Бог, над нашите лични несъвършенства.

Опитайте се да разберете: ако забивайки гвоздей в стената, не срещате съпротивление, какво бихте могли да окачите там? Ако не заякваме с божествената помощ посредством жертвата, няма да можем да станем инструменти на Господ. Ако обаче заради Бог се решим да извличаме полза с веселие от препятствията, няма да ни коства усилие в трудните и неприятни ситуации, в тежките и неудобни случаи да възклицаваме като апостолите Яков и Йоан: „Можем!“.

Важността на борбата

Трябва да ви предупредя за един капан, който сатаната не презира да използва — той не излиза никога в отпуск, — за да ни изтръгне мира. В някой миг може да се роди съмнение, изкушение: да мислим с уплах, че вървим назад или че едва напредваме; може също да набере сила убеждението, че въпреки ангажимента да ставаме по-добри, ставаме по-лоши. Уверявам ви, че обичайно тази песимистична оценка отразява само едно фалшиво виждане, измама, която е нужно да отхвърлим. Случва се в тези случаи душата да е станала по-внимателна, съвестта — по-фина, любовта — по-взискателна; или действието на благодатта да осветява с повече сила и да дойдат пред очите толкова много детайли, които в полусянката били минали неусетни. Във всеки случай, трябва да изпитваме внимателно тези безпокойства, защото Господ със Своята светлина иска от нас повече смирение или повече великодушие. Помнете, че Божият промисъл ни води непрестанно и не пести Своята помощ — със знаменателни чудеса и с обичайни чудеса, — за да кара да напредват Своите чеда.

„Militia est vita hominis super terram, et sicut dies mercenarii dies eius“, не е ли изпитание земният живот на човека и дните му не са ли като дни на наемник? Никой не убягва на тази съдба, дори мързеливите, които се преструват, че не разбират: дезертират от Христовите редици и се мъчат в други борби, за да задоволят удобството си, суетата си, дребнавите си амбиции; стават роби на капризите си.

Ако положението на борба е вродено на човешкото създание, да се стараем да изпълняваме нашите задължения с упоритост, молейки се и работейки с добра воля, с почтеност в намерението, с поглед, отправен към това, което Бог обича. Така ще бъдат изпълнени нашите любовни тревоги и ще напредваме в пътя към светостта, макар че в края на деня намираме, че има още много път за изминаване.

Подновявайте всяка сутрин с едно решително „serviam!“ — ще Ти служа, Господи! — решението да не отстъпвате, да не изпадате в леност или в нехайство и да посрещате задълженията с повече надежда, с повече оптимизъм, добре убедени, че ако в някоя схватка бъдем победени, ще можем да преодолеем удара с деяние на искрена любов.

Добродетелта на надеждата — която се състои в сигурността, че Бог ни управлява със Своето предвидливо всемогъщество и че ни дава средствата, от които се нуждаем — ни изказва постоянната доброта на Господ към хората — към мен, към теб, — винаги разположен да ни изслуша, защото Той никога не се уморява да слуша. Интересуват Го твоите радости, твоите успехи, твоята любов и също твоите мъки, твоята болка, твоите неуспехи. Затова не се надявай на Него, само когато се натъкнеш на своята немощ; обръщай се към своя небесен Отец в благоприятните обстоятелства и в неблагоприятните, прибягвайки до Неговата милосърдна закрила. Увереността в нашата лична нищожност — не се изисква голямо смирение, за да признаем такава реалност: не сме друго, освен куп нули — ще се измени в неустоима твърдост, защото отляво на толкова много нули ще бъде Христос и от това ще излезе безкрайна цифра: „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?“.

Свикни да виждаш Бог зад всяко нещо, да знаеш, че Той ни очаква винаги, че ни съзерцава и иска от нас, изисквайки го от нас с право, да Го следваме вярно, без да напускаме мястото, което в този свят ни се е паднало. Трябва да вървим с любяща бдителност, с искрената загриженост да се борим, за да не губим божествената компания.

Тази борба на този, който знае, че е Божие чедо, не води със себе си тъжни откази, мрачни примирения или лишения от радостта: тя е начин да реагира на влюбения, който в труда и в отдиха, в радостта и в страданието мисли за любимия човек и заради него посреща с удоволствие трудностите. В нашия случай, освен това, понеже Бог — настоявам — не губи битки, присъединени към Него, ще бъдем победители. Знам от опит, че ако се приспособявам вярно към Неговите желания, „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“.

В битките на душата стратегията понякога е да умеем да изчакваме, тъй като трябва да се прилага уместния лек с търпение, с упоритост. Увеличавайте, прочее, деянията на надежда. Напомням ви, че ще претърпявате поражения или че ще преминавате през възходи и падения — Бог да даде да бъдат недоловими — в духовния си живот, защото никой не е имунизиран срещу тези превратности. Но Господ, Който е всемогъщ и милосърден, ни е дал подходящите средства, за да побеждаваме. Стига да ги използваме, както казвах, с решимостта да започваме отново и отново всеки миг, ако е необходимо.

Пристъпвайте ежеседмично — и всеки път, когато имате нужда от него, но без да изпадате в неоснователно чувство за вина — към святото тайнство на покаянието, тайнството на божественото опрощение. Облечени в благодатта, ще прекосяваме планини, изминавайки възхода на изпълнението на християнския дълг, без да се бавим. Използвайки тези ресурси с добра воля и молейки Господ да ни дава надежда, по-голяма от ден на ден, ще притежаваме заразното веселие на този, който знае, че е Божие чедо: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?“. Оптимизъм, прочее: тласкани от силата на надеждата, ще се борим, за да изтрием мазното петно, оставено от сеячите на омраза, и ще открием отново света от една перспектива на радост, защото той е излязъл прекрасен и чист от Божиите ръце. Също толкова прекрасен ще можем да го върнем на Него, ако се научим да се разкайваме.

С поглед към Небето

Да растем в надеждата, защото така ще укрепнем във вярата, истинска „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“. Да растем в такава добродетел, която е прошение към Господ да се увеличава в нас Неговото братолюбие, понеже се уповаваме наистина само на това, което обичаме с всички сили: и си струва да обичаме Господ. Вие сте изпитали като мен, че влюбеният човек дарява себе си, изпълнен със сигурност, с чуден синхрон, който отвежда сърцата дотам да бият в унисон. И какво ли ще е Божията Любов? Не знаете ли, че Христос умря за всеки от нас? Да, за нашето бедно, малко сърце Исус принесе изкупителната жертва.

Често Господ ни говори за наградата, която спечели за нас със Своята смърт и Своето възкресение. „Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз“. Небето е целта на нашия земен път. Исус ни предшества и там, в компанията на Девата и на св. Йосиф — когото аз толкова много почитам, - на ангелите и на светците е в очкаване на нашето пристигане.

Никога не са липсвали еретиците — дори в апостолската епоха — които са се опитвали да изтръгнат надеждата от християните. „И ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“. Божеството на нашия път — Исус: път, истина и живот — е сигурна гаранция, че ще приключи във вечното щастие, при условие, че не се отдалечаваме от Него.

Какво чудесно нещо, когато Отец ни каже: „Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на Господаря си!“. Изпълнени с надежда! Това е чудото на съзерцателната душа. Живеем от Вяра, от Надежда, от Любов; и Надеждата е нашата сила. Помните ли св. Йоан? „Писах вам, момци, защото сте силни и Божието слово пребъдва във вас и победихте лукавия“. Бог ни притиска заради вечната младост на Църквата и на цялото човечество. Можете да превръщате в божествена реалност всичко, което е човешко, както цар Мидас превръщал в злато всичко, което докоснел.

Не го забравяйте никога: след смъртта ще ви приеме Любовта. И в Божията любов ще намерите отново всички чисти любови, които сте имали на земята. Господ е разпоредил да прекараме краткия ден на нашето съществуване, работейки, и като Неговия Единороден, „правейки добрини“. Междувременно трябва да сме бдителни, да слушаме онези повици, които св. Игнатий Антиохийски чувал в душата си, докато се приближавал часът на мъченичеството: „Ела при Отца“ [св. Игнатий Антиохийски, Epistola ad Romanos, 7], ела при твоя Отец, Който те очаква с нетърпение.

Да молим Богородица, „spes nostra“, да ни разпали със святото желание да живеем всички заедно в дома на Отца. Нищо няма да може да ни тревожи, ако решим да закотвим сърцето към желанието за истинската родина: Господ ще ни води със Своята благодат и ще тика лодката с благоприятен вятър към така светли брегове.

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език