Величие на всекидневния живот

Преди много години, пътувайки из Кастилия, видяхмe далече в полето една картина, която ме развълнува и която използвах за молитвата си в многобройни случаи. Неколцина мъже с усилие забиваха в земята колове, на които след това опънаха мрежа и така направиха кошара. По-късно при тази кошара дойдоха овчарите с овцете и агнетата. Пастирите започнаха да ги викат по име и овцете една по една влизаха в кошарата, за да бъдат всички заедно на сигурно място.

Днес, Господи, аз се сещам по особен начин за тези пастири и за тази кошара, защото всички, събрани тук, за да разговаряме с Теб - както са го правили и много други по целия свят - знаем, че сме в Твоята кошара. Ти самият си го казал: „Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават[1]. Ти ни познаваш добре. Наясно си, че искаме да чуваме и внимателно да се вслушваме в Твоите призиви на Добър пастир и да ги следваме, защото „вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа[2].

Такава любов ми вдъхва картината на Христос, заобиколен отляво и отдясно от Своите овчици, че наредих да я поставят в параклиса, където обикновено служа литургия. И на други места съм казал да изпишат – като подсещане за Божието присъствие – „Познавам Моите Си, и Моите Ме познават[3], та във всеки момент да се замисляме, че Той ни призовава, напътства и ръководи както пастир своето стадо[4]. Много намясто идва, значи, този спомен от земите на Кастилия.

⃰ Проповед, произнесена на 11 март 1960 г.

[1] Иоан. 10:14.

[2] Иоан. 17:3.

[3] Иоан. 10:14,

[4] Срв. Сир. 18:13.

Бог иска да сме свети

Вие и аз сме част от семейството на Христос, понеже Той самият „ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля[1]. Това, че Господ ни е избрал без никаква наша заслуга, ни набелязва една определена цел – личната святост, както категорично ни заявява свети Павел: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени[2]. Нека не забравяме думите му. Ние сме в кошарата на Учителя, за да изкачим този връх.

[1] Еф. 1:4-5.

[2] 1 Сол. 4:3.

Не мога да забравя един случай, вече минаха много години, когато отидох да се помоля в катедралата във Валенсия; минах покрай гроба на преподобния Ридаура. Тогава ми разказаха как веднъж, когато попитали този свещеник на колко е години – а той бил вече в напреднала възраст – Ридаура отговорил убедително: На малко – колкото години служа на Бог. Мнозина от вас все още могат да преброят на пръстите на едната си ръка годините от деня, когато решихте да се приближите до нашия Господ, да Му служите, бидейки в света – в своята си среда и чрез своята професия или служба. Тази подробност не е толкова важна. По-важно е да запечатаме с огнени букви в душата идеята, че поканата за святост, отправена от Исус Христос към всички хора без изключение, изисква от всеки от нас да развива своя вътрешен живот, да се упражнява всекидневно в християнските добродетели. И то не как да е – нито повече от обикновеното, нито дори по отличен начин, ами трябва да се борим направо до героизъм, в най-точния и най-безусловния смисъл на думата.

Целта, която ви предлагам, по-точно тази, която Бог посочва на всички нас, не е някакъв мираж или непостижима идея. Мога да ви дам толкова конкретни примери за обикновени жени и мъже – като вас и като мен – които срещнаха Исус, Който минава „някак си скришом[1] и през най-незначителните житейски ситуации, и решиха да Го последват, прегърнали с любов своя кръст. В тази епоха на всеобщо сриване, на отричане и отчаяние, на разпуснатост и анархия, ми се струва още по-актуално простото и дълбоко убеждение, което още от началото на моето свещеническо служение винаги е възпламенявало желанието да кажа на цялото човечество: световната криза е криза за светци.

[1] Иоан. 7:10.

Вътрешен живот – това е едно изискване на призванието, което Учителят е положил във всички души. Трябва да бъдем свети – ще ви го кажа с един израз от моя район: без никакъв недостатък, изобщо истински християни, неподправени, готови да бъдат обявени за светци. Ако не сме такива, значи сме се провалили като ученици на Единствения учител. Освен това не забравяйте, че Бог – като се спря върху нас, като ни даде Своето благоволение да се борим за постигане на светостта посред света – ни възложи и задължението за апостолат. Разберете – дори от чисто човешка гледна точка, както казва един от отците на Църквата – загрижеността за душите избликва като логично следствие на нашето призвание; щом разберете, че нещо ви е било от полза, се опитвате да просветлите и останалите хора. Значи трябва да поискате и други да ви придружат по Господните пътища. „Ако отивате на форума или на баня и срещнете някой, който се чуди какво да прави, го каните да ви придружи. Приложете тази светска привичка и към духовното и когато отивате при Бог, не го правете сами[1].

Ако не искаме да си пропилеем напразно времето – особено с измислените извинения за трудностите, произлизащи от заобикалящия ни свят, каквито извинения съпровождат християнството още от установяването му – трябва добре да помним, че Исус Христос е свързал съвсем естествено качеството на вътрешния ни живот с резултатите от нашите действия за привличане на хората, които ни заобикалят. Христос е поставил светостта като условие за въздействието на апостолската дейност; поправям се – усилията да бъдем верни, защото не ще бъдем никога свети на земята. Изглежда невероятно, но Бог и човеците имат нужда ние да проявяваме непоколебима вярност без никакви компромиси, която да води до радикалните й прояви – без тънки сметки и не криво-ляво, да проявяваме една цялостна вярност на приетото християнско призвание, което практикуваме с особено старание.

[1] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди по Евангелията – б. пр.), 6, 6 (PL 76, 1098).

Може би някой би си помислил, че говоря основно за група подбрани личности. Не се заблуждавайте толкова лесно, водени от малодушието и удобството. Напротив, усетете крайната необходимост всеки да бъде един друг Христос, същи Христос. Накратко казано: необходимостта нашето поведение да бъде съобразено с нормите на вярата, тъй като светостта – тази, към която трябва да се стремим, не е святост второ качество; такава не съществува. А основното изискване към нас – разбира се съобразено с нашата природа – е да обичаме: „Любовта, която е свръзка на съвършенството[1]. Любовта, която трябва да упражняваме според изричните заповеди, дадени от самия Господ: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум[2], без нищо да си спестяваме. В това се състои светостта.

[1] Кол. 3:14.

[2] Мат. 22:37.

Вярно е, че става дума за една възвишена и много трудна цел. Ала не забравяйте, че човек не се ражда светец – той се изгражда благодарение на взаимодействието между Божията благодат и човешките усилия. Всичко, което се развива – отбелязва един от християнските писатели от първите векове, говорейки за съюза с Бог – отначало е било малко. „То става голямо само ако се подхранва постепенно и отбелязва траен напредък[1]. Затова ти казвам, че щом искаш да се държиш като последователен християнин – знам, че си предразположен към това, независимо че доста пъти ти е много трудно да победиш клетото си тяло – трябва да обръщаш специално внимание и на най-малките подробности. Това е, защото светостта, която нашият Господ желае от теб, се постига, като си вършиш, изпълнен с любов към Бог, работата и всекидневните задължения, които почти винаги се състоят от малки части.

[1] Преподобен Марко Пустинник, Delegespirituali (За духовния закон – б. пр.), 172. (PG 65, 926).

Дребни неща и духовно детство

Като мисля за онези от вас, които и след толкова години все още си фантазират – с празни и детински измислици подобно на Тартарен Тарасконски, че са на лов за лъвове из коридорите на къщата си, където най-много да срещнат плъх или друго подобно животинче, та, мислейки за тях, ви напомням, че светостта се състои в точното изпълняване на обичайните делнични задължения, придружени от толкова малки борби, които изпълват Господ с радост и с които само Той и всеки от нас е запознат.

Бъдете сигурни, че във всекидневието няма място за блестящи подвизи, защото, между другото, няма и поводи за такива. Обаче не липсват възможности да покажете посредством малкото и обикновеното своята любов към Исус Христос. „И в най-дребното – казва свети Йероним – се проявява величието на душата. Ние не величаем Твореца и не Го съзерцаваме само в небето и земята, в слънцето и моретата, в слоновете, камилите, биволите, конете, леопардите, мечките и лъвовете, ами също и в миниатюрните твари: мравките, комарите, мухите, червейчетата и други от този род, които различаваме повече по телата, отколкото по наименованията им. Както в големите, така и в малките създания ние наблюдаваме едно и също майсторство.По този начин душата, отдадена на Бог, полага в малките работи същото усърдие като в големите[1].

[1] Свети Йероним, Epistolae (Писма – б. пр.), 60, 12 (PL 22, 596).

Размишлявайки върху думите на нашия Господ: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината[1], ясно забелязваме нашата единствена цел: осветяването, или по-точно да бъдем свети, за да осветяваме. Същевременно – подобно на едно малко изкушение – може да ни загложди мисълта, че малцина сме решени да отговорим на тази Божествена покана, а и освен това ние се преценяваме като инструменти с ниско качество. Наистина, малко сме в сравнение с останалото човечество и сами по себе си не струваме нищо. Но уверението на Учителя отеква властно: християнинът е светлината, солта и маята на земята, „Малко квас заквася цялото тесто[2]. Точно затова винаги съм проповядвал, че ни интересуват всички души – стоте души от стоте, без никаква дискриминация – твърдо убедени, че Христос ни е изкупил всички и иска да си послужи с нас, малцината, въпреки нашата лична неспособност, за да прогласяваме това спасение.

Един ученик на Христос никога няма да се отнесе лошо към някого. Да, ще назове грешката грешка, но трябва с любов да поправи сбъркалия. Ако не го стори, няма да може да му помогне, няма да може да го освети. Трябва да умеем да съжителстваме, да разбираме другите, да им прощаваме, да се държим братски. Както съветва свети Йоан Кръстни, във всеки момент трябва да вливаме любов там, където няма любов, за да добием любов[3]. Това важи и при възможностите – на пръв поглед незначителни, които ни предоставят работното място, социалните и семейните взаимоотношения. Следователно ти и аз ще използваме и най-малката възможност, която получим в нашето обкръжение, за да я осветим, за да се осветим и за да осветим онези, които заедно с нас споделят същите всекидневни стремежи, като изпитваме в нашия живот сладкия и омайващ товар на съизкупуването.

[1] Иоан 17:19.

[2] Гал. 5:9.

[3] Вж. Свети Йоан Кръстни, Писмо до Мария де ла Енкарнасион, 6 юли 1591 г.

Ще продължа този момент от беседата с един цитат, който записах преди години и който и днес е все още актуален. Тогава си записах едни размишления на света Тереза Авилска: „Всичко, на което е съдено да свърши един ден и което не е за слава на Бог, е нищо – дори по-малко от нищо[1]. Разбирате ли сега защо една душа престава да се наслаждава на спокойствие и мир, когато се отдалечи от своето предназначение, когато забрави, че Бог я е създал да бъде свята? Старайте се никога да не изпускате от поглед тази свръхестествена цел, дори в моментите на развлечение или на почивка, така необходими както работата в живота на всеки от нас.

Вие можете да стигнете върха на своето професионално развитие, можете да постигнете най-гръмките успехи – като плод на свободната инициатива, която упражнявате в земните си дела. Ала изоставите ли тази свръхестествена цел, която трябва да направлява всичките ни човешки занимания, значи за съжаление сте объркали пътя.

[1] Срв. Света Тереза Авилска, Книга за моя живот, Фондация „Комунитас”, София 2014, Глава 20, 26.

Разрешете ми едно кратко отклонение, което обаче е точно на място. Никога не съм питал онези, които са се сближавали с мен, какво мислят за политиката. Това не ме интересува! Изтъквам ви с това мое поведение едно основно положение, утвърдено в основата на Опус Деи, на който – с Божието благоволение и милосърдие – съм се посветил изцяло, за да служа на Светата църква. Темата за политиката не ме интересува, тъй като християните разполагат с пълна свобода – с последващата лична отговорност – да се намесват както най-добре им се струва в обсъждането на въпроси от различно естество: политически, социални, културни и т.н., без други ограничения освен посочените от Учителната власт на Църквата. Само едно би ме притеснило, и то за доброто на душите ви: ако прехвърлите тези граници, понеже бихте предизвикали ясно противоречие между вярата, която твърдите, че изповядвате, и вашите дела; а тогава аз недвусмислено ще ви предупредя. Това свято уважение към вашия избор – стига да не ви отклонява от Божия закон, не е разбирано от онези, които не познават истинското съдържание на свободата, която Христос спечели за нас на кръста: „И тъй, братя, не сме деца на робинята, а на свободната[1]. Не го разбират две крайни групи: едните искат да наложат като догми свои конюнктурни виждания, а другите унижават човека, отричайки значението на вярата, като я поставят в зависимост от най-сбърканите погрешни схващания.

[1] Гал. 4:31.

Но да се върнем на темата. Преди малко ви казах, че можете да постигнете най-блестящите успехи в социалната област, в обществената дейност, в професионалната сфера, ала станете ли немарливи в духовното и отдалечите ли се от Господ, накрая ще сте се провалили с трясък. В очите на Бог – а в крайна сметка това е най-важното – печели този, който се бори да постъпва като истински християнин; средно положение няма. Затова познавате мнозина, които би трябвало да се чувстват много щастливи, преценявайки по човешки положението им, но въпреки това водят едно неспокойно, блудкаво съществуване. На пръв поглед преливат от радост, но почовъркаш ли малко в душата им, ще добиеш тръпчив привкус, нещо по-горчиво и от жлъчката. Това няма да се случи на никого от нас, ако наистина се стараем постоянно да следваме Божията воля, да Го прославяме, да Го възхваляваме и да разпространяваме царството Му сред всички създания.

Пълнота на християнския живот

Става ми мъчно само при мисълта за някои католици – Божи чеда, призвани чрез кръщението да бъдат подобни на Христос, които успокояват съвестта си с едно чисто формално благочестие, с религиозност, която ги кара да се молят от дъжд на вятър – само когато имат нужда; да присъстват на литургия единствено в предписаните дни – и то невинаги, докато се грижат акуратно за спокойствието на стомаха си, като ядат в точно определени часове; да отстъпват от вярата си и да я заменят с чиния леща, само и само за да не се откажат от своите удобни навици… А после най-безсрамно и скандално да се бият в гърдите, че са християни, за да се издигнат. Не! Да не се задоволяваме с такива декларации! Искам ви цели християни – от главата до петите. И за да се постигне, трябва без никакви пазарлъци да търсите подходящата духовна храна.

От личен опит ви е известно – а и сте чували често да го повтарям, за да се избегне обезсърчаването – че духовният живот се състои в това да се започва отново и отново всеки ден; и виждате с поглед във вашето сърце както и аз в моето, че е необходимо непрекъснато да се борим. Сигурно сте забелязали, когато правите вашия изпит на съвестта (и при мен се случва същото; извинете, че правя тези сравнения, но докато ви говоря, разглеждам с Господ нуждите на моята душа), че често претърпявате малки несполуки, а понякога те ви изглеждат огромни, защото разкриват очевидна липса на любов, на отдаване, на самопожертвувателен дух, на почтеност. Подхранвайте желанието за покаяние с искрен дух на съкрушение, но не губете своя вътрешен мир.

В началото на четиридесетте години често ходех във Валенсия. Не разполагах с никакво помещение и с хората, които се събираха около мен, клетия свещеник, подобно на вас сега, се молех, където имаше възможност, понякога и на един пуст плаж привечер. Съвсем като първите последователи на Учителя, сещате ли се? Свети Лука пише, че тръгвайки със свети Павел от Тир за Йерусалим, „ни изпровождаха всички с жени и деца до отвън града; а на брега коленичихме и се помолихме[1].

И така, един ден, при един от онези чудни залези на слънцето, видяхме до брега да се доближава лодка; от нея на земята скочиха мургави мъже, здрави като скали, изпръскани с вода, голи до кръста, така обветрени от бриза, че изглеждаха като от бронз. Започнаха да теглят от водата мрежата, влачена от лодката, която беше пълна с рибки, блестящи като сребро. Теглеха много красиво, с крака, забити в пясъка, с чудна сила. Дойде едно момче, също така добре загоряло, приближи се до въжето, хвана го с ръчичките си и започна да дърпа съвсем непохватно. Тези груби, недодялани рибари сигурно усетиха как сърцето им трепна и оставиха детето да дърпа и то. Не го изгониха, въпреки че по-скоро им пречеше.

Помислих си за вас и за мен; за вас, които още не познавах, и за мен; за това всекидневно теглене на въжето и за толкова още неща. Ако се представим пред нашия Господ Бог като това момче, убедени в нашата слабост, но решени да следваме Неговия план, по-лесно ще постигнем целта – ще извлечем мрежата до брега, препълнена с щедри плодове, тъй като там, където нашите сили не достигат, идва мощта на Бог.

[1] Деян. 21:5.

Искреност в духовното ръководство

Познавате съвсем добре задълженията на вашия път като християни, които ще ви отведат трайно и спокойно до светостта. Също така сте предупредени за трудностите – на практика за всички трудности, понеже те се съзират още в началото на пътя. Сега аз настоявам да се оставите да ви помага, да ви напътства един духовен ръководител, на когото ще доверявате всички ваши свети надежди както и всекидневните проблеми, които засягат вътрешния живот, вашите несполуки и победи.

При това духовно ръководство бъдете винаги напълно искрени – не си позволявайте да премълчавате нещо, разтворете изцяло душата си, без да изпитвате страх и срам. Имайте предвид, че ако не го сторите, този път - толкова прав и годен за пътуване – се оплита и това, което в началото е било едно нищо, накрая се превръща в примка, която задушава. „Не мислете, че онези, които се погубват, стават жертви на ненадеен неуспех. Не, всеки от тях сбърка още в началото на своя път или задълго занемари душата си и по този начин, като постепенно отслабваше силата на добродетелите му, а за сметка на тях постояно нарастваше силата на пороците, жалко се сгромоляса. Една къща не рухва отведнъж заради непредвидимо произшествие. Тя или е имала някаква повреда в основите си, или небрежността на нейните обитатели е продължила твърде дълго, така че незначителните в началото дефекти са разяли с времето якостта на носещата конструкция и като следствие, щом се е развихрила буря или са се изсипали проливни валежи, тя неспасяемо се е срутила, разкривайки колко дълго не са били полагани грижи за нея.[1]

Спомняте ли си приказката за циганина, който отишъл да се изповяда? Това е само приказка, измислица, понеже изобщо не става дума за изповед; между другото аз много уважавам циганите. Горкичкият! Той наистина се е разкайвал – отче, аз си признавам, че откраднах един оглавник… – това е нещо маловажно, нали? – а под оглавника имаше муле; после още един оглавник, а под него – друго муле… И така – до двадесет оглавника. Синове мои, същото става и с нашето поведение: позволяваме си оглавника, а след него идват другите работи – следва една върволица от лоши наклонности, безчестия, които ни унизяват и посрамват. Нещо подобно се случва и при съвместния живот – започва се с малко пренебрежение, а завършва с живот гръб в гръб посред едно ледено равнодушие.

[1] Йоан Касиян Римлянин, Collationes (Беседи – б. пр.), 6, 17 (PL 49, 667-668).

Ловете ни лисиците, лисичетата, които повреждат лозята, а лозята ни са цъфнали[1]. Да бъдем верни в малкото, премного верни в малкото. Ако се стараем да полагаме усилия в това, ще се научим и да изтичваме с упование в обятията на Дева Мария като нейни деца. Не ви ли припомних в началото, че всички ние сме малки деца – на годините, които живеем, твърдо решени да сме най-близки до Бог? Значи е разумно нашата нищета и малодушие да търсят закрила във величието и целомъдрието на Божията майка, която също е и наша майка.

Мога да ви разкажа един любопитен случай, защото оттогава вече минаха много, много години и защото ще ви помогне да поразсъждавате за несходството и грубостта на изразите. Ръководех духовни упражнения на свещеници от различни епархии. Водех ги с удоволствие и със загриженост, понеже исках свещениците да дойдат и да разговарят, да излеят душата си – и ние, свещениците, имаме нужда от съвет и от помощта на наши братя. Веднъж се заговорих с един малко недодялан, но много благороден и искрен. Подбудих го внимателно към откровеност, та да затворя каквато и да е рана там вътре в сърцето му. В един момент той ме прекъсна с приблизително тези думи: аз много завиждам на моето муле – обслужваше и обикаляше седем енории – и не мога да кажа нищо лошо за него. Ех, ако можех да бъда като него!

[1] Песен на песн. 2:15.

Може би – вгледайте се добре в себе си – ние също не заслужаваме похвалата, която този селски свещеник отправяше към мулето си. Да, работихме много; да, заемахме отговорни постове; да, успявахме в една или друга задача, свързана с ближния… Ала застанал пред Бог, не виждаш ли нещо, заради което трябва да плачеш? Наистина ли си се опитал да служиш на Бог и на твоите братя, хората, или си поощрил своя егоизъм, своето тщеславие, своите амбиции, своя предимно светски успех, така тъжно преходен?

Говоря ви така малко грубичко, защото искам отново да извърша акт на дълбоко и искрено разкаяние и защото бих желал всеки от вас също да помоли за прошка. Имайки предвид нашите измени, имайки предвид толкова наши грешки, слабости, малодушие – всеки своите си, нека да повторим убедено на Господ натъжените думи на Петър: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам[1], въпреки моята нищета. И се осмелявам да добавя: Ти знаеш, че Те обичам именно заради тази моя нищета, която ме кара да се осланям на Теб, „защото Ти си Бог на моята сила[2]. И от тази точка да започнем отново.

[1] Иоан. 21:17.

[2] Пс. 42(43):2.

Да търсим присъствието на Бог

Вътрешен живот: святост в обикновените задачи, святост в дребните неща, святост в професионалната дейност, святост във всекидневните ни занимания – святост, за да осветяваме останалите. Един мой познат, едва ли някога ще го опозная добре, ми разказа свой сън: лети със самолет на голяма височина, ала не е вътре, в салона, а е отвън, на крилете. Горкичкият, как страдаше и се страхуваше! Сякаш нашият Господ му откриваше, че в такова състояние – несигурни и тревожни – се намират в небесните висини ревностните души, в които липсва вътрешен живот или пък е занемарен; те живеят постоянно застрашени и в непрекъснат страх и несигурност да не би да пропаднат.

И наистина си мисля, че на сериозна опасност да изгубят пътя се излагат онези, които се увличат в действия – мислят само да вършат нещо, а се въздържат от молитвата, от саможертвени постъпки и от средствата, нужни за постигането на стабилно благочестие, а именно честото приемане на тайнствата, размишлението, изпита на съвестта, духовното четиво, постоянната близост с Дева Мария и с ангелите пазители… Това допринася освен всичко друго - и то много резултатно – денят на християнина да разпръсква много обич, тъй като от неговото вътрешно благодатно състояние се изливат нежността и щастието на Бог, подобно на мед от пчелна пита.

Насаме със себе си или във външното си държане – в поведението към другите, в работата – всеки трябва да се стреми да се намира винаги в присъствието на Бог, водейки диалог, който отвън не се забелязва. По-точно той не се изразява както обикновено с шума на думите, а би трябвало да се забележи в усилията и старанията, които ще положим, за да изпълним добре задачите - както важните, така и незначителните. Ако не действахме с такава упоритост, не бихме били последователни спрямо положението си на Божи чеда, понеже бихме пропилели средствата, които Господ е оставил на наше разположение, за да стигнем „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство[1].

По време на последната испанска война пътувах често, за да обслужвам като свещеник младите мъже, които бяха на фронта. В един окоп чух разговор, който ми се запечата в главата. Близо до Теруел млад войник говореше за друг – явно нерешителен и малодушен: този тип е като раздвоен! Голяма мъка би ми причинило за когото и от нас да се твърди основателно, че сме непоследователни. Че сме хора, които заявяват, че искат да бъдат истински свети християни, но при изпълнение на своите задължения не проявяват постоянно към Бог присъщите за тях обич и синовна любов. Ако нашите действия се очертават по такъв начин, и ние ще бъдем – и ти, и аз – раздвоени християни.

[1] Еф. 4:13.

Нека се опитаме в дъното на сърцето да пробудим едно горещо желание, един силен стремеж да достигнем светостта, независимо че съзнаваме, че сме пълни с несъвършенства. Не се плашете – успоредно с напредването във вътрешния живот се забелязват по-ясно личните недостатъци. Става така, че получената благодат се превръща в нещо като лупа и тогава най-малката прашинка, най-дребното зрънце пясък придобиват гигантски размери, защото душата придобива Божията чувствителност и даже най-незначителната сянка смущава съвестта, която се радва единствено на чистотата на Бог. Сега кажи от дъното на сърцето си: Господи, наистина искам да бъда свят, наистина искам да бъда достоен Твой ученик и безусловно да Те следвам. И веднага трябва да се изпълниш с желанието да обновяваш всеки ден великите идеали, които те вдъхновяват в такива моменти.

Исусе, ако ние, които се събираме в Твоята любов, бяхме неотстъпчиви! Ако можехме да превъплътим в дела въжделенията, които самият Ти събуждаш в нашите души! Задавайте си често въпроса: За какво съм аз на земята? И така ще се стараете – пълни с любов - да вършите всичко съвършено: както големите дела, с които се заемате през деня, така и дребните банални нещица. Нека се взрем в примера на светците – хора като нас, от плът и кръв, със слабости и недостатъци, които съумяха да победят и да се победят от любов към Бог. Нека разгледаме поведението им и като пчелите, които от всеки цвят извличат най-ценния нектар, да се възползваме от техния опит. Вие и аз ще се научим да откриваме и толкова много добродетели у тези, които ни заобикалят – те ни дават уроци по трудене, по себеотрицание, по удовлетвореност – и няма да се спираме прекалено на техните недостатъци, а само когато се наложи да им помогнем с братско предупреждение.

В лодката на Христос

Както на нашия Господ, така и на мен многo ми харесва да се говори за лодки и за мрежи, та всички да извлечем от тези евангелски сцени твърди и смели намерения. Евангелист Лука ни разказва, че рибари перяли и кърпели мрежите си на брега на Генисаретското езеро. Исус се доближава до корабите, изтеглени на брега, и се качва на един от тях – този на Симон. Колко непринудено Учителят се качва в лодката на всеки от нас – за да ни усложни живота, както се жалват някъде. Нашият Господ е срещнал вас и мен по нашия път – за да усложни нежно и с любов нашето съществуване.

След като поучава от кораба на Петър, Той се обръща към рибарите: „Отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба[1]. Те се вслушват в думите на Христос и улавят голямо множество риба. А гледайки Петър, който подобно на Яков и Йоан е уплашен, му обяснява: „Не бой се; отсега ще ловиш човеци. И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него[2].

Твоята лодка – твоите способности, твоите стремежи, твоите постижения – всичко това не струва нищо, ако не я оставиш на разположение на Христос, ако не Му дадеш свободно да се качи на нея, ако я превърнеш в идол. Самият ти с твоята лодка, ако пренебрегваш Учителя, говорейки образно, отиваш право към погибел. Само ако приемаш и търсиш присъствието и водачеството на Господ, ще останеш невредим в бурите и превратностите на живота. Остави всичко в ръцете на Бог: нека твоите мисли, хубавите случки в твоето въображение, твоите благородни човешки амбиции, твоята чиста любов да минават през сърцето на Христос. Иначе рано или късно те всички ще потънат заедно с твоя егоизъм.

[1] Лук. 5:4.

[2] Лук. 5:10-11.

Ако се съгласиш Бог да се разпорежда на лодката ти, Той да е господарят – бъди напълно спокоен! Дори да изглежда, че Го няма, че спи, че не обръща внимание и че бурята се надига сред непрогледен мрак. Евангелист Марко описва, че в такова положение са се намирали апостолите. А Исус „ги видя да се измъчват при плаването, понеже им беше противен вятърът; а около четвърта стража през нощта приближи се до тях, като ходеше по морето… Дерзайте! Аз съм, не бойте се! И влезе при тях в кораба; и вятърът утихна[1].

Синове мои, такива неща се случват на земята…! Бих могъл да ви разказвам дълго за болки, страдания, насилие, за мъченици – без да смекчавам нищо, за героизма на много души. Понякога в нашите очи, в нашите представи се създава впечатлението, че Исус спи, че не ни чува. Но евангелист Лука описва как се държи Господ със Своите: „Когато плуваха, Той заспа. На езерото се подигна бурен вятър, и вълните ги заливаха, и те бяха в опасност. Приближиха се, събудиха Го и рекоха: Наставниче, Наставниче, загиваме! А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха, и настана тишина. Тогава Той им рече: де е вярата ви?“[2]

Ако ние се отдадем, Той се отдава на нас. Трябва изцяло да се уповаваме на Учителя, трябва без пазарлъци да се оставим в ръцете Му; с нашите дела трябва да обявим, че лодката е Негова, че искаме Той свободно да разполага с всичко, което ни принадлежи.

Завършвам, прибягвайки до посредничеството на Дева Мария със следните намерения: да живеем във вярата; да постоянстваме с надежда; да не отстъпваме от Исус Христос; да Го обичаме истински, наистина истински; да извървим и да се насладим на нашето любовно приключение – нали сме влюбени в Бог; да позволим на Христос да се качи на нашата бедна лодка и да влезе във владение на душата ни – като Собственик и Господар; искрено да Му разкрием, че ще положим усилия, за да живеем винаги в Негово присъствие, денем и нощем, тъй като Той ни е призовал към вярата: „Ето ме! Ти ме вика[3], а ние дойдохме в Неговата кошара, привлечени от гласа и призивите на Добрия пастир, уверени, че само в Неговата сянка ще намерим истинското временно и вечно щастие.

[1] Марк. 6:48, 50-51.

[2] Лук. 8:23-25.

[3] 1 Царств. 3:8,

Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Препратки към Светото писание
Тази глава на друг език