Списък на параграфи

Адвентното очакване

Няма повече да ви говоря за това на тази първа адвентна неделя, когато започваме да броим дните, които ни доближават до Рождеството на Спасителя. Размишлявахме върху християнското призвание. Как Господ ни се е доверил да водим душите към светостта, да ги доближаваме до Него, да ги присъединяваме към Църквата, да разпростираме Божието царство във всички сърца. Господ иска да сме отдадени, верни, чувствителни, любящи. Иска да сме свети, напълно Негови.

От една страна са гордостта, чувствеността, досадата, егоизмът. От друга – любовта, обричането, милосърдието, смирението, жертвоготовността, радостта. Ти трябва да избереш. Призван си към живот, изпълнен с вяра, надежда и любов. Не можеш да смъкнеш летвата и да заживуркаш.

Веднъж видях орел, затворен в желязна клетка. Беше мръсен, проскубан; в ноктите си държеше парче мърша. И се замислих какво ли щеше да стане с мен, ако бях отхвърлил призванието, получено от Бог. Натъжи ме гледката на тази самотна птица, свита между решетки, която беше родена да се извисява високо – високо и да съзерцава отблизо слънцето. Ние можем да се издигнем до смирените върхове на Божията любов, на служението на всички хора. Обаче за това е нужно в душата ни да няма кътче, неогряно от слънцето на Исус Христос. Трябва да отхвърлим всички занимания, които ни разделят от Него. И така Христос ще бъде в твоя разум, Христос ще бъде на твоите устни, Христос ще бъде в твоето сърце, Христос ще бъде в твоите дела. Целият ти живот - сърцето и делата, разумът и думите, ще се изпълни с Бог.

„Изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви”⁵⁰ – четем в Евангелието. Адвентното време е време на надежда. Цялата пълнота на християнското призвание, това единство на живота, пронизан от жизнеността на присъствието на Бог, нашия Отец, може и трябва да бъде за нас всеки ден една реалност.

Да се помолим заедно за това на Дева Мария, размишлявайки как тя прекарва времето си в очакване на раждането на Сина. А тя, нашата Господарка, Божията майка, ще стори да бъдеш друг Христос, същински Христос!

Право на неприкосновен личен живот

Нека отново погледнем епизода с излекуването на слепия. Исус Христос отговаря на Своите ученици, че това нещастие не е следствие от греха, ами повод да се прояви Божието могъщество. И с чудна семплота решава слепият да прогледне.

Тогава заедно с щастието започва и тормозът за онзи човек. Няма да го оставят на мира. Отначало са „съседите и ония, които го бяха виждали по-преди, че беше сляп”¹¹. Евангелието не казва, че те са се зарадвали, а че не можели да повярват, въпреки че слепият твърди, че онзи, дето преди не е виждал, а сега вижда, е той самият. Вместо да го оставят на спокойствие да се зарадва на тази благодат, го завеждат при фарисеите, които също го питат как е прогледнал. И той за втори път отговаря: „тури ми калчица на очите, и се умих, и гледам”¹².

Ала фарисеите искат да докажат, че станалото – едно благодеяние, едно велико чудо – не е ставало. Едни прибягват към дребнави, лицемерни разсъждения, които трудно могат да се нарекат безпристрастни: излекуван е в събота, а тъй като в събота е забранено да се работи, отричат чудото. Други пък започват нещо, което днес бихме нарекли разследване. Отиват при родителите на слепеца и питат: „този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се родил сляп? А как сега вижда?”¹³. Страхът от властимащите кара родителите да отговорят с изречение, което включва всички застрахования на един научен метод: „знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си”¹⁴.

Водещите разследването не могат да повярват, защото не искат да повярват. Пак викат човека, който преди беше сляп, и му казват: „...ние знаем, че Тоя Човек – Исус Христос - е грешник”¹⁵.

С малко думи в своя разказ свети Йоан дава пример на ужасно посегателство срещу основното право, по природа присъщо на всеки човек – правото към него да се отнасят с уважение.

Този въпрос продължава да бъде актуален. Не би било трудно и днес да се посочат примери на подобно агресивно любопитство, което тласка към нездраво ровене в личния живот на другите. Елементарното чувство за справедливост изисква дори при разследването на предполагаемо престъпление да се действа внимателно и благоразумно, без да се приема за вярно нещо, което е само вероятно. Добре разбираемо е, че нездравото любопитство до голяма степен трябва да бъде определяно за нещо извратено, защото обръщат наопаки дела, които не само че не представляват престъпление, ами могат да бъдат и съвсем благородни деяния.

Необходимо е да бъде защитено достойнството на всеки човек, на правото му на мълчание, на неотвръщане. В такава защита обикновено се обединяват всички честни хора – християни и нехристияни, понеже под въпрос е една обща ценност: законното право да бъдеш самия себе си, да стоиш в сянка, да пазиш в основателно и деликатно мълчание своите радости, скърби и семейни проблеми. А най-вече правото да вършиш добро без показност; да помагаш от безкористна любов на нуждаещите се, без да си длъжен да обявяваш публично делата си в полза на другите и още по-малко да разкриваш душата си пред нетактичните и злонамерени погледи на люде, които понятие си нямат - нито искат да имат - от духовен живот, а само знаят злобно да се подиграват.

Обаче колко трудно е човек да се освободи от това недискретно ровене в личния живот! Колко много са се увеличили способите човек да не бъде оставен на спокойствие! Говоря за техническите средства както и за възприетите начини на аргументация, срещу които е трудно да се противопоставиш, ако желаеш да запазиш доброто си име. Така понякога се изхожда от предположението, че всички постъпват зле. А пък от това грешно съждение следва, че самокритиката е неизбежна. И ако някой не се очерни сам достатъчно, другите ще заключат, че той не само е непоправим, но и отгоре на всичко лицемерен и надменен.

Има случаи, когато се действа по друг начин. Този, който клевети устно или писмено, е склонен да допусне, че вие сте честен човек; но е възможно други да не мислят така и да обявят, че сте крадец. Как ще докажете, че не сте крадец? Или пък вие неуморно сте твърдели, че поведението ви е честно, достойно и правилно. А те питат: ами ще ви обезпокои ли, ако отново прегледате поведението си, за да установите дали то не е тъкмо обратното - нечестно, недостойно и неправилно?