Списък на параграфи

Право на неприкосновен личен живот

Нека отново погледнем епизода с излекуването на слепия. Исус Христос отговаря на Своите ученици, че това нещастие не е следствие от греха, ами повод да се прояви Божието могъщество. И с чудна семплота решава слепият да прогледне.

Тогава заедно с щастието започва и тормозът за онзи човек. Няма да го оставят на мира. Отначало са „съседите и ония, които го бяха виждали по-преди, че беше сляп”¹¹. Евангелието не казва, че те са се зарадвали, а че не можели да повярват, въпреки че слепият твърди, че онзи, дето преди не е виждал, а сега вижда, е той самият. Вместо да го оставят на спокойствие да се зарадва на тази благодат, го завеждат при фарисеите, които също го питат как е прогледнал. И той за втори път отговаря: „тури ми калчица на очите, и се умих, и гледам”¹².

Ала фарисеите искат да докажат, че станалото – едно благодеяние, едно велико чудо – не е ставало. Едни прибягват към дребнави, лицемерни разсъждения, които трудно могат да се нарекат безпристрастни: излекуван е в събота, а тъй като в събота е забранено да се работи, отричат чудото. Други пък започват нещо, което днес бихме нарекли разследване. Отиват при родителите на слепеца и питат: „този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се родил сляп? А как сега вижда?”¹³. Страхът от властимащите кара родителите да отговорят с изречение, което включва всички застрахования на един научен метод: „знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си”¹⁴.

Водещите разследването не могат да повярват, защото не искат да повярват. Пак викат човека, който преди беше сляп, и му казват: „...ние знаем, че Тоя Човек – Исус Христос - е грешник”¹⁵.

С малко думи в своя разказ свети Йоан дава пример на ужасно посегателство срещу основното право, по природа присъщо на всеки човек – правото към него да се отнасят с уважение.

Този въпрос продължава да бъде актуален. Не би било трудно и днес да се посочат примери на подобно агресивно любопитство, което тласка към нездраво ровене в личния живот на другите. Елементарното чувство за справедливост изисква дори при разследването на предполагаемо престъпление да се действа внимателно и благоразумно, без да се приема за вярно нещо, което е само вероятно. Добре разбираемо е, че нездравото любопитство до голяма степен трябва да бъде определяно за нещо извратено, защото обръщат наопаки дела, които не само че не представляват престъпление, ами могат да бъдат и съвсем благородни деяния.

Необходимо е да бъде защитено достойнството на всеки човек, на правото му на мълчание, на неотвръщане. В такава защита обикновено се обединяват всички честни хора – християни и нехристияни, понеже под въпрос е една обща ценност: законното право да бъдеш самия себе си, да стоиш в сянка, да пазиш в основателно и деликатно мълчание своите радости, скърби и семейни проблеми. А най-вече правото да вършиш добро без показност; да помагаш от безкористна любов на нуждаещите се, без да си длъжен да обявяваш публично делата си в полза на другите и още по-малко да разкриваш душата си пред нетактичните и злонамерени погледи на люде, които понятие си нямат - нито искат да имат - от духовен живот, а само знаят злобно да се подиграват.

Обаче колко трудно е човек да се освободи от това недискретно ровене в личния живот! Колко много са се увеличили способите човек да не бъде оставен на спокойствие! Говоря за техническите средства както и за възприетите начини на аргументация, срещу които е трудно да се противопоставиш, ако желаеш да запазиш доброто си име. Така понякога се изхожда от предположението, че всички постъпват зле. А пък от това грешно съждение следва, че самокритиката е неизбежна. И ако някой не се очерни сам достатъчно, другите ще заключат, че той не само е непоправим, но и отгоре на всичко лицемерен и надменен.

Има случаи, когато се действа по друг начин. Този, който клевети устно или писмено, е склонен да допусне, че вие сте честен човек; но е възможно други да не мислят така и да обявят, че сте крадец. Как ще докажете, че не сте крадец? Или пък вие неуморно сте твърдели, че поведението ви е честно, достойно и правилно. А те питат: ами ще ви обезпокои ли, ако отново прегледате поведението си, за да установите дали то не е тъкмо обратното - нечестно, недостойно и неправилно?

Уважение и милосърдие

Преди малко се чудехме на поведението на учениците на Исус към слепия по рождение. Те следват посоката, дадена от нашата будеща съжаление поговорка „Помисли лошото, няма да сбъркаш.” След това, когато опознават по-добре Учителя, когато осъзнават какво значи да си християнин, техните съждения се вдъхновяват от съпричастността към ближния.

„У всеки човек – пише свети Тома Аквински – бива забележима някаква черта, заради която другите хора могат да го сметнат за по-горен съгласно с думите на апостола: „От смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си” (Фил. 2:3). Според това всички хора трябва взаимно да се уважават”²². Смирението е добродетелта, която ни прави да забележим, че проявите на уважение към човека – към неговата чест, към неговата почтеност, към неговия личен живот, не са някакви външни формални жестове, а са първите изрази на любовта и на справедливостта.

Християнското братолюбие не се ограничава до материалното подпомагане на бедните. То е насочено преди всичко към уважаване и разбиране на всяка личност в качеството й на личност, на присъщото й достойнство като човек и като дете на Твореца. По тази причина посегателствата срещу личността – срещу доброто й име и срещу честта й – означават, че извършителят им не изповядва или не практикува някои от истините на нашата християнска вяра; тези посегателства при всички положения разкриват липсата на истинска Божия любов. „Любовта, с която обичаме Бог и ближния, е една и съща добродетел, понеже причината да обичаме ближния е именно Бог, а ние обичаме Бог, когато обичаме ближния с любов”²³.

Надявам се, че ще бъдем способни да извлечем от този разговор пред лика на Господ много конкретни изводи. На първо място намерението да не съдим останалите, да не оскърбяваме никого дори само с подозрения, да удавяме злото в изобилие от добро, като изграждаме около себе си отношения на искреност, справедливост и мир.

И на второ място решението никога да не се огорчаваме, ако нашето достойно държание не е правилно разбрано от другите; ако доброто, което - с постоянната помощ на Господ - се стремим да вършим, е превратно тълкувано, непочтено приписвайки на нашите намерения вредни помисли, и престорено и измамническо поведение. Нека винаги им прощаваме с усмивка на устните. Пък когато сметнем по съвест, че трябва да отговорим, нека говорим ясно и незлобливо. А станем ли жертва на лични нападки, колкото и да са груби и нечестни, нека с божествено мълчание – „Но Исус мълчеше”²⁴ – оставим всичко в ръцете на нашия Бог Отец. Основният ни стремеж нека бъде вършенето на добри дела, а Той ще се погрижи „да светне пред човеците”²⁵.

Но нека продължим с размишленията върху чудната реалност на тайнствата. При елеопомазването (елеосвещение,б.ред) на болните – както сега се нарича последното тайнство, присъстваме на една изпълнена с обич подготовка за пътуването, което ще приключи в дома на Отец. А със светото Причастие, едно тайнство на изключителната Божия щедрост – ако можем така да се изразим – Бог ни дарява Своята благодат. Самият Бог се дава на нас, самият Исус Христос, Който реално е винаги присъстващ в даровете – а не само по време на литургията – със Своето Тяло, със Своята Душа, със Своята Кръв и Своята Божественост.

Често си мисля за отговорността, която се пада на свещениците, да предоставят на всички християни Божията щедрост в тайнствата. Божията благодат оказва помощ на всяка душа; всяко създание има нужда да му се помогне конкретно, лично. Не бива душите да се разглеждат накуп! Недопустимо е да се обижда човешкото достойнство и достойнството на Божий синове и дъщери, като не се обръща внимание на всеки поотделно със смирението на човек, който съзнава, че е инструмент за предаване на Христовата любов. Всяка душа е едно чудно съкровище; всеки човек е уникален и незаменим. Всеки струва всичката кръв на Христос.

Говорихме за борба. А борбата изисква тренировки, подходяща диета, бърза медицинска помощ в случай на заболяване, на контузия, на рани. Тайнствата – главната терапия на Църквата – са винаги от полза. Когато човек се откаже доброволно от тях, не може да стори и крачка подир Исус Христос. Те са ни нужни като дишането, като движението на кръвта в тялото, като светлината, за да преценяваме във всеки момент какво Господ иска от нас.

Аскетизмът на християнина изисква мъжество, а това мъжество е в ръцете на Твореца. Ние сме тъмнината, а Той – най-блестящо сияние; ние сме болестта, а Той – крепкото здраве; ние сме бедността, а Той – безкрайно богатство; ние сме слабостта, а Той ни подкрепя, „защото Ти си Бог на моята сила”¹⁸. Нищо на земята не е способно да създаде пречки пред горещо желание на Христа да пролее Своята изкупителна кръв. Но човешката нищета може да замъгли погледа и очите ни да не забележат Божието величие. Оттам идва отговорността на всички вярващи и особено на тези, които имат задачата да ръководят – т.е. да служат – духовно на Божия народ, да не заприщват изворите на благодатта, да не се срамуват от Христовия кръст.

Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.