Списък на параграфи

Фактът, че сме грешни, не бива да ни кара да се съмняваме в нашата мисия. Вярно е, че нашите грехове могат да затруднят другите да разпознават в нас Христос. Следователно е нужно да се борим срещу нашите собствени пороци, да се пречистваме. Обаче следва да сме наясно и че Бог не ни е обещал пълна победа над злото в този живот, Той иска да се борим. „Стига ти Моята благодат”³⁴ – отговаря Бог на Павел, който моли да бъде освободен от жилото в плътта, което го унижава.

Силата на Бог се проявява в нашата немощ и ни подбужда да се борим, да се сражаваме срещу нашите недостатъци, независимо че знаем, че никога няма да постигнем пълна победа по време на нашето земно преминаване. Животът на християнина е едно непрекъснато започване и тръгване, едно всекидневно обновяване.

Христос възкръсва в нас, когато участваме заедно с Него в страданията и в смъртта Му. Трябва да обичаме кръста, саможертвата, умъртвлението. Християнският оптимизъм не е някакъв сладникав оптимизъм, нито човешката лекомислена увереност, че всичко ще се нареди. Това е оптимизъм, който се корени в осъзнаването на свободата и във вярата в благодатта; оптимизъм, който изисква от нас самите да се стремим да отговорим на Божия призив.

По този начин – въпреки нашата окаяност, а до известна степен чрез нашата окаяност, чрез нашия живот на хора от плът и кал – се явява Христос. Той се явява в усилието да ставаме по-добри, да проявяваме безкористна обич, да овладяваме егоизма, та да се посветим изцяло на другите, превръщайки нашето съществуване в постоянно служение.

Плодовете на Евхаристията

Когато Господ установи на Тайната вечеря светата Евхаристия, беше вече нощ. Това – според свети Йоан Златоуст – „означаваше, че времената са се изпълнили“¹³. Беше настъпила нощ на земята, понеже старите ритуали, старите знаци на безкрайното Божие милосърдие към човечеството щяха да се изпълнят, като се отвореше пътят на едно ново зазоряване – новата Пасха. Евхаристията беше учредена през нощта, подготвяйки отрано утрото на Възкресението.

И в нашия живот трябва да подготвим такова зазоряване. Всичко остаряло, вредно и безполезно: униние, недоверие, тъга, страх, всичко това трябва да бъде изхвърлено. Светата Евхаристия въвежда в Божите деца тази божествена новост и трябва да откликнем „чрез обновения наш ум“¹⁴, чрез обновяване на нашите мисли и на всички наши деяния. Даден ни е нов източник на енергия – един мощен корен, присаден към Господ. Не можем да се върнем към стария квас, след като разполагаме с Хляба за вечен живот.

Бог Отец е благоволил да ни дари в Сърцето на Своя Син неизчерпаеми съкровища от любов, милосърдие и нежност¹. Ако искаме да открием до каква степен Бог ни обича – и не само изслушва нашите молитви, а и ги предварва – достатъчно е да чуем аргументите на свети Павел: „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“²

Благодатта обновява човека отвътре и го превръща от грешник и размирник в добър и верен слуга³. Извор на всички благодати е любовта, която Бог изпитва към нас и ни я открива не само с думи, а и с дела. Божията любов изпраща Второто лице на Света Троица, Словото, Сина на Бог Отец, да приеме нашата плът, т.е. нашето човешко естество с всичко, освен греха. А Словото, Словото на Бог, е Словото, от Което изхожда любовта⁴.

Любовта ни се открива във Въплъщението, в изкупителният път на Исус Христос по нашата земя и стига кулминацията си при върховната жертва на кръста. А на кръста любовта се явява с нов знак: „един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода“⁵. Вода и кръв от Исус, които ни говорят за себеотдаване докрай, до „свърши се!“⁶ – една жертва от любов.

На днешния празник, като насочваме още веднъж вниманието си към основните тайни на нашата вяра, ние се възхищаваме, виждайки как най-съкровените неща - любовта, заради която Бог Отец отдава Сина Си, и любовта на Сина, която Го кара твърдо да върви към Голгота – се предават на хората по съвсем достъпен начин. Бог не идва при нас, демонстрирайки Своята власт и мощ. Той се приближава до нас, „като прие образ на раб и се уподоби на човеци“⁷. Исус никога не се държи дистанцирано или надменно, макар и да откриваме, че през годините, когато проповядва, често е разочарован от човешката лошотия. Но, ако се вгледаме по-добре, веднага ще забележим, че Неговото раздразнение и гняв се пораждат от любовта Му към нас – като още една покана да се отвърнем от неверието и от греха. „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? казва Господ Бог. Нали това искам – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?“⁸.

Тези думи обясняват целия живот на Христос и ни помагат да разберем защо Той дойде при нас със сърце от плът, със сърце като нашето. Това е още едно очевидно доказателство за любов и неизменно свидетелство за неизразимата тайна на Божието милосърдие.

Припомнихме си случилото се в Найн. Сега бихме могли да споменем и други, понеже Евангелията са пълни с подобни сцени. Тези разкази са вълнували и винаги ще вълнуват сърцата на човешките създания, тъй като не само свидетелстват за искрен жест на човек, който съчувства на Своите себеподобни, а главно ни разкриват необятната любов на Господ. Сърцето на Исус е Сърцето на въплътилия се Бог, на Емануил – Бог с нас.

„Църквата, съединена с Христос, се ражда от едно ранено Сърце“³⁷. От това Сърце, пронизано открай докрай, ни се предава животът. Как да не си припомним сега, макар и накратко, тайнствата, посредством които Бог действа в нас и ни прави да участваме в изкупителната сила на Христос? Как да не си помислим с особена благодарност за Светото причастие от Евхаристията, за жертвата на Голгота и постоянното й безкръвно подновяване по време на литургията? Исус ни се дава като храна. Тъй като Исус Христос идва при нас, всичко се променя; и у нас се пробуждат сили – това е подкрепата на Свети Дух, които изпълват душата, ръководят нашите действия, нашия начин на мислене и на чувстване. Сърцето на Исус е извор на мир за християнина.

Себеотдаването, което Господ иска от нас, не се основава само върху нашите желания, нито върху нашите сили, често пъти слаби и недостатъчни и едните, и другите. Преди всичко то е изградено върху благодатите, придобити за нас от любовта на Сърцето на Бог, станал Човек. Затова можем и сме длъжни да постоянстваме в нашия духовен живот на деца на нашия Отец, Който е на небето, без да допускаме да ни обземат униние и обезсърчаване. Обичам да обръщам внимание на това как в своето обичайно всекидневие, как в най-дребните детайли, как в нормалните условия на трудовия ден християнинът привежда в действие вярата, надеждата и любовта, тъй като в това се крие същността на поведението на една душа, подкрепяна от Божията помощ; и как в упражняването на тези богословски добродетели душата намира радост, сили и спокойствие.

Това са плодовете на Христовия мир, на мира, който ни носи Неговото Пресвято Сърце. Защото – нека го кажем още веднъж – любовта на Христос към хората е една непостижима страна на Божията тайна, на любовта на Сина към Отец и към Свети Дух. Свети Дух – тази връзка на обич между Отец и Син, намира в Словото едно човешко Сърце.

Не е възможно да говорим за тези основни положения на нашата вяра, ако не взимаме под внимание ограничеността на нашия ум и безграничността на Откровението. Обаче макар и да не можем да обхванем тези истини, макар и умът ни да се стъписва пред тях, ние вярваме смирено и непоколебимо. Защото знаем, основавайки се на свидетелството на Христос, че всичко е точно така. Че любовта, туптяща в лоното на Света Троица, се излива върху всички хора чрез любовта на Пресвятото Сърце Исусово.

Царството в душата

Колко си велик, Господи и Боже наш! Ти придаваш на живота ни свръхестествения смисъл и божествената ефикасност. Ти си причината, та от любов към Твоя Син да можем с всичките сили на нашето същество, с тяло и душа да повтаряме: „Той трябва да царува“, макар и да не сме се отърсили от нашите слабости. Защото Ти знаеш, че ние сме създания – и то какви създания! – на които не само краката³², но също така сърцето и главата са глинени. Обаче с Твоята помощ нашето същество ще е насочено единствено към Теб.

Христос трябва да царува преди всичко в нашата душа. Какво бихме отговорили, ако Той ни попиташе: А ти пускаш ли Ме да царувам в теб? Аз бих Му отвърнал, че за да царува в мен, имам нужда от изобилните Му благодати. Само така и най-слабото туптене на сърцето, и най-лекото дихание, и най-беглият поглед, и най-обикновената дума, и най-простото усещане ще се преобрази в „Осанна“ на моя Христос Цар.

Щом искаме Христос да царува, е необходимо да бъдем последователни – нека първо Му отдадем нашето сърце. Ако не го сторим, да се говори за царството Христово би било реч без християнско съдържание, външна проява на една липсваща вяра, би било измамно използване на Божието име за човешка облага.

Ако предварително условие за царуването на Исус в моята душа, в твоята душа, беше да сме подготвили предварително у себе си едно идеално място, тогава с основание щяхме да се отчаяме. Обаче „не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар идва, възседнал осле“³³. Виждате ли? На Исус за трон му е достатъчно едно презряно животно. Не знам вие какво мислите, но аз не се срамувам да си призная, че пред Господ съм магаре: „Като добиче бях пред Тебе. Но аз съм винаги с Тебе; Ти ме държиш за десницата“³⁴, Ти ме водиш за оглавника.

Помислете какви са характерните черти на едно магаре - сега, когато са останали вече толкова малко. Но не на някое старо, опърничаво и злобно магаре, което си отмъщава с подли къчове, а на младо магаренце – с уши, стърчащи като антени, умерено в яденето, упорито в работата, със смел и радостен вървеж. Има хиляди животни, които са по-красиви, по-умни и по-жестоки. Обаче Христос се спря на него, за да се появи като цар пред народа, който Го срещаше с радостни викове. Понеже Исус няма нищо общо с лукавата пресметливост, с бездушните студени сърца, с привлекателната, но привидна красота. Нашият Господ харесва радостта на едно младо сърце, простия вървеж, искрения глас, чистия поглед, слуха, вслушващ се в Неговите нежни слова. Така Той царува в душата.