Списък на параграфи

Вяра и разум

Животът в молитва и покаяние и съзнанието, че сме Божи деца, ни променят в благочестиви (набожни) християни, подобни на малки деца пред Бог. Благочестието (пиететът,смирената и възторжена почит,б.ред))е добродетелта на синовете. А за да може синът да се отпусне с доверие в бащините обятия, той трябва да бъде и да се чувства малък, безпомощен. Често съм размишлявал за този живот на духовно детство. Той не отрича мъжеството, тъй като изисква силна воля, калена зрялост, твърд, но открит характер.

Благочестиви като деца, да. Но да не бъдем невежи - всеки трябва да се старае според силите си в сериозното, научно изучаване на вярата, което е богословието. Така че да имаме набожността на децата и стабилното знание на богословите.

Стремежът да придобием това богословско знание – доброто и крепко християнско вероучение – е продиктувано на първо място от желанието по-добре да опознаем и обичаме Бог. Също така той е следствие от влечението на вярната душа да открие дълбокия смисъл на този свят – дело на Създателя. Периодично някои се опитват да възкресят предполагаемото противопоставяне между вярата и знанието, между човешкия разум и Божието откровение. Такова противопоставяне може да се появи - и то привидно – когато не се разбира действителното естество на въпроса.

Щом като светът е излязъл изпод ръцете на Бог, щом Той е създал човека по Свой образ и подобие⁴⁷ и му е дал лъч от Своята светлина, то човешкият разум – макар и да му коства тежък труд – трябва да открива навсякъде божествения смисъл, който напълно естествено притежават всички неща, а със светлината на вярата да откроява и свръхестествения им смисъл – резултат от издигането ни в благодатно състояние. Не бива да се страхуваме от науката, защото всяко изследване – ако е наистина научно – води до истината. А Христос каза: „Аз съм истината”⁴⁸.

Християнинът трябва да бъде жаден за знания. От овладяването на най-отвлечените знания до овладяването на занаятчийската сръчност – всичко може и трябва да води до Бог. Понеже няма човешко занимание, което да не е освещаващо, което да не е средство за собственото ни освещаване и възможност да участваме с Бог в освещаването на хората, които ни заобикалят. Светлината на последователите на Исус Христос не бива да гори в дъното на долината, а да свети на върха на планината, та „да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”⁴⁹.

Да работиш по такъв начин – това е молитва. Да се учиш така – това е молитва. Да изследваш така – това е молитва. Винаги е така – всичко е молитва, всичко може и трябва да ни води към Бог, да подхранва от сутрин до вечер постоянната ни връзка с Него. Всяка почтена работа може да бъде молитва. А всяка работа, която е молитва, е апостолат. И така душата крепне, водейки обикновен и интензивен живот.

Нашият Бог Отец ни е дал възможността с тайнството свещенство някои вярващи - по ново и неизразимо вдъхновение от Свети Дух - да придобият незаличим знак в душата, който ги приобщава към Христос Свещеник, за да действат от името на Исус Христос, Глава на Своето мистично тяло¹⁵. С това свещеническо служение, което се различава от свещенството на вярващите по същество, а не по степен¹⁶, свещенослужителите могат да освещават Тялото и Кръвта на Христос, да поднасят на Бог Святата жертва, да опрощават греховете в покаятелната изповед и да поучават хората във всичко, що се отнася до Бог¹⁷.

Затова свещеникът трябва да бъде единствено Божи човек и да отхвърля мисълта да блестне в поприща, където християните нямат нужда от него. Свещеникът не е нито психолог, нито социолог, нито антрополог. Той е друг Христос, самият Христос, и работата му е да се грижи за душите на своите братя. Би било тъжно, ако свещеникът, основавайки се на светска наука, която би могъл да усвои само повърхностно, щом се е посветил на свещенството – си въобрази, че има правото да налага авторитетно мнението си по въпроси от догматичното и моралното богословие. Единственото, което той би сторил в такъв случай, е да прояви двойното си невежество – по отношение на светската наука и по отношение на богословието. Все пак повърхностното лустро на учен човек би могло да заблуди някои неподготвени читатели и слушатели.

Публичен факт е, че днес някои църковни дейци сякаш са склонни да изфабрикуват нова Църква, предавайки Христос, подменяйки една след друга духовните цели – в това число спасяването на душите – с конюнктурни. Ако не устоят на това изкушение, те ще престанат да изпълняват своето свещено служение, ще изгубят доверието и уважението на хората и ще причинят тежки опустошения вътре в Църквата. Освен това, като се намесват недопустимо в политическата свобода на християните и на другите хора, предизвикват съответно объркване в обществения живот и самите те стават опасни. Свещенството е тайнството на свръхестественото служение на събратята във вярата, а някои сякаш искат да го превърнат в земен инструмент на една нова тирания.

Исус на кръста, със сърце пронизано от любов към хората – това е красноречив отговор (думите са излишни) на въпроса за стойността на творението и на човека. Животът на хората и тяхното щастие са толкова скъпи, че самият Божи Син се жертва, за да ги изкупи, за да ги пречисти, за да ги въздигне. „Кой няма да възлюби Неговото пронизано сърце?“ – се пита по този повод една съзерцателна душа. И продължава с въпросите: „Кой няма да отвърне на любовта с любов? Кой няма да прегърне такова чисто Сърце? Ние, които сме плътски, ще се отплатим за любовта с любов, ще прегърнем това наранено тяло, на което безбожниците пробиха ръцете и нозете, пронизаха ребрата и сърцето. Ще Го помолим да благоволи да върже нашето сърце с връзките на Своята любов и да го прониже с копие, понеже е все още кораво и непокаяло се“²⁴.

Това са от веки веков мислите, чувствата богати с любов, думите, които влюбените души са посвещавали на Исус. Но за да разберем този език, за да узнаем какво наистина представляват човешкото сърце, Сърцето на Христос и Божията любов ни е нужна вяра, нужно ни е смирение. Тръгвайки от вярата и смирението, свети Августин ни остави следните световноизвестни думи: „Ти си ни създал, Господи, да бъдем Твои и сърцето ни не намира покой, докато не почине в Тебе“²⁵.

Когато човек занемари смирението, той си присвоява правото да обсеби Бог, но не по божествения начин, дарен ни от Христос: „вземете, яжте, това е Моето тяло“²⁶, а опитвайки се да принизи Божието величие до чисто човешки измерения. Човешкия ум – този хладен и незрящ ум, който не е интелигентност изхождаща от вярата, нито е добронамереният разум на създание, способно да се радва и да обича нещата, се превръща в безразсъдство при хора, които съизмерват всичко със своя беден житейски опит, които принизяват свръхестесствената истина и обвиват човешкото сърце с броня, нечувствителна към поривите на Свети Дух. И бихме изгубили горкия си разсъдък, ако не беше милосърдната сила на Бог, която разрушава границите на нашата окаяност: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът“²⁷. И при тези обещания на Светото писание душата отново намира светлината и се изпълва с радост.

„Аз зная намеренията, които имам за вас... намерения за добро, а не за зло“²⁸ – заявява Бог с устата на пророк Йеремия. Литургията приписва тези думи на Исус, понеже чрез Него най-ясно се проявява, че Бог ни обича по този начин. Той не идва, за да ни осъди, за да изобличи нашата разпуснатост или нашето падение, а идва, за да ни спаси, за да ни прости, за да ни оправдае, за да ни донесе мира и радостта. Ако приемем тази чудна връзка на Господ със Своите деца, нашите сърца непременно ще се променят и тогава пред нашите очи ще се открият съвсем нови, дълбоки, светли и значими хоризонти.