Списък на параграфи

Литургията ни представя още веднъж последната тайна от живота на Исус Христос сред хората – Неговото Възнесение на небето. Започвайки от раждането Му във Витлеем, се случиха много неща: видяхме Го в яслите, обожаван от пастири и царе; съзерцавахме Го през дългите години на мълчалива работа в Назарет; придружавахме Го из земите на Палестина, когато проповядваше на хората Божието царство и вършеше на всички добрини. А по-късно - в дните на Неговите страдания, страдахме и ние, гледайки как Го обвиняваха, с каква злоба Го измъчваха, с каква омраза Го разпънаха на кръст.

Мъката бе последвана от светлата радост на Възкресението. Каква блестяща и крепка опора за нашата вяра! Вече не би трябвало да се съмняваме. Но може би подобно на апостолите сме все още слаби и на днешния ден Възнесение се обръщаме към Христос с въпрос: ”В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?”¹. Сега ли ще изчезнат окончателно нашите колебания, всичката ни нищета?

Господ отговаря, като се възнася на небето. И ние като апостолите сме едновременно възхитени и натъжени, гледайки Го как ни напуска. Наистина не е лесно да се свикне с физическото отсъствие на Исус. Силно се вълнувам, като си помисля, че в изблик на любов Той си отиде, но и остана – отиде на небето, но ни се дава като храна в Причастието. Несъмнено ни липсват Неговото човешко слово, Неговото поведение, поглед, усмивка, доброта. Бихме желали пак да Го видим отблизо, например когато уморен от дългия път сяда при кладенеца², когато плаче за Лазар³, когато се моли продължително⁴, когато му става жал за множеството⁵.

Винаги ми се е струвало логично и ме е изпълвало с радост обстоятелството, че святото човешко тяло на Исус Христос се възнася в славата на Отец. Също така мисля, че тъгата, свойствена за деня на Възнесението, е проява на любовта, която изпитваме към Исус, нашия Господ. Той – съвършен Бог, стана човек, съвършен Човек, плът от нашата плът и кръв от нашата кръв. А после ни напусна, за да отиде на небето. Как да не тъгуваме за Него?

Празникът Възнесение Христово ни говори и нещо друго – Христос, Който ни призовава да вършим това дело сред света, ни чака на небето. С други думи: животът на земята, който обичаме, не е окончателен, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим”⁴¹, търсим нетленния град.

Нека внимаваме да не тълкуваме Божието слово в рамките на нашия ограничен хоризонт. Господ не ни кара да бъдем нещастни по земния път, надявайки се единствено на утешение в отвъдния живот. Бог иска и тук да бъдем щастливи, ала стремейки се към онова окончателно щастие, с което само Той може да ни изпълни.

Тук, на земята, съзерцанието на свръхестествената реалност, действието на благодатта в душите ни, любовта към ближния – сладък плод от любовта към Бог, предполагат едно предусещане на небето, началото на едно постоянно, ден след ден, израстване. Ние, християните, не понасяме двойствения живот. Ние поддържаме в живота си едно обикновено и непоклатимо единство, в което се коренят и преплитат всички наши постъпки.

Христос ни очаква. „Нашето живелище е на небесата”⁴², но в същото време сме пълноправни жители на земята, живеещи сред трудности, неправди, неразбирателства, както и сред радости, обаче спокойни от осъзнаването, че сме обичани Божи деца. Нека постоянстваме в нашата служба на Бог и ще видим как се увеличава по брой и святост християнското мирно войнство, това множество от съизкупители. Нека бъдем съзерцателни души, които поддържат постоянен разговор с Господ по всяко време - от първата мисъл сутрин до последната вечер. Нека нашето сърце бъде непрекъснато отправено към Исус Христос, нашия Господ, достигайки до Него чрез нашата майка Дева Мария, а от Него – до Отец и до Свети Дух.

Но ако въпреки всичко възнасянето на Исус в небето оставя в душата ни един горчив привкус на печал, нека се обърнем към Неговата майка, както сториха апостолите: „Тогава те се върнаха в Иерусалим... единодушно прекарваха в молитва... с Мария, майка на Исуса”⁴³.