Списък на параграфи

Сега, докато ви говоря и всички заедно разговаряме с Бог, нашия Господ, аз просто изразявам на глас своята лична молитва – обичам много често да припомням това. Вие също трябва да се стремите да развивате вашата молитва във вашите души при каквито и да са обстоятелства – дори при такива като днешните например, когато ни се налага да обсъждаме тема, която на пръв поглед не изглежда особено подходяща за един диалог на любовта, каквото е нашето събеседване с Господ. Казах на пръв поглед, тъй като всичко, което ни се случва, всичко, което се разиграва около нас, може и трябва да бъде тема за наше размишление.

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко… Също така няма да ви предложа да питате хората например какво мислят за отминаването на дните, защото вероятно биха ви отговорили нещо от рода на: младост, Божие съкровище, нещо, което минава, за да не се върне… Но не изключвам да чуете и отговор, съдържащ по-голям свръхестествен заряд.

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - върху конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог – това се е казало по хиляди начини, повече или по-малко поетични, е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко^[1]. При праволинейния християнин тези думи отекват в най-съкровеното на сърцето като упрек за липсата на щедрост и като непрекъснато приканване към вярност. Наистина, кратко е нашето време, за да обичаме, за да даряваме, за да поправяме простъпките си. Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.

^[1] Срв.1 Кор. 7:29.

Какво лошо нещо е да живееш, имайки като занимание убиването на времето, което е Божие съкровище! Няма допустими извинения, за да се оправдае този начин на действие. „Никой да не казва: разполагам само с един талант, не мога да спечеля с него нищо. Дори само с един талант можеш да работиш похвално“ [св. Йоан Златоуст, In Matthaeum homiliae, 78, 3]. Колко е тъжно да не извличаш полза, законния плод от всички способности, малко или много, които Бог дава на човека, за да се посвещава на служението на душите и на обществото!

Когато християнинът убива времето си на земята, се поставя в опасност да „убие своето Небе“: когато поради егоизъм се дърпа назад, крие се, не се интересува. Който обича Бог не само принася това, което притежава — каквото и да е — в служение на Христа: дава цял себе си. Не вижда — като тези, които гледат с късогледи очи — собственото си аз в здравето, в престижа, в кариерата.

Отново ви напомням, че ни остава малко време: времето е кратко^[1], защото мимолетен е животът на земята и - след като разполагаме с тези средства - не ни трябва нищо друго освен добра воля, за да оползотворим възможностите, които Бог ни е изпратил. Откакто нашият Господ дойде на този свят, започна благоприятното време, денят на спасението^[2] за нас и за всички. Да не трябва нашият Бог Отец да ни отправя упрека, който вече отправи от устата на пророк Йеремия: „И щъркелът под небето знае своите определени времена; гургулица, лястовица и жерав пазят времето, кога да прелетят, а Моят народ не знае Господните решения”.^[3]

Няма лоши или неподходящи дати – всички дни са добри, за да се служи на Бог. Дните стават лоши само когато човек ги пропилее поради липса на вяра у себе си, поради своята леност, своята небрежност, които го дърпат да не работи с Бог и за Бог. „Ще благославям Господа във всяко време.”^[4] Времето е едно съкровище, което се топи, което се изплъзва, което изтича между ръцете ни както водата между високите скали. Денят вчера си замина, денят днес също преминава. Утре бързо ще стане още едно вчера. Животът трае много кратко. Но, за Бога, колко много работи могат да се свършат през това късо време!

Няма да ни спаси никое оправдание. Господ е дал всичко от Себе Си за нас: търпеливо ни е поучавал, обяснявал ни е Своите правила с примери – притчите, непрестанно е настоявал да Го следваме. Той може да ни каже, както казва на Филип: „Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе?”^[5]. Дошло е времето истински да работим, да запълним всички минути на денонощието, да понесем – с удоволствие и радост – „теготата на деня и жегата”^[6].

^[1] Срв. 1 Кор. 7:29.

^[2] Срв. 2 Кор. 6:2.

^[3] Иер. 8:7.

^[4] Пс. 33(34):2.

^[5] Иоан. 14:9.

^[6] Мат. 20:12.

Това е плодът на днешното ни слово – да бъдем убедени, че нашето преминаване на земята – по всяко време и при всякакви обстоятелства – е път за Бог. Че то е съкровище от слава, един образ на Небето; че то, дадено в ръцете ни, е едно чудо, което трябва да раздаваме с чувство на отговорност, с открито лице към хората и към Бог. Не е нужно да променяме своя статус – можем да го вършим дори насред света, освещавайки своята професия или служба, както живота в семейното огнище, социалните контакти и изобщо всяка дейност, която ни изглежда изключително земна.

Когато бях на 26 години и осъзнах в цялата му дълбочина ангажимента да служа на Господ в Опус Деи, Го помолих от цялата си душа да живея 80 години. Молех за повече години моя Бог – с наивността на начинаещ, направо детска – за да узная как да използвам времето, за да се науча да оползотворявам всяка минута в Негово служение. Господ има власт да дава такива благодати. Може би ти и аз ще сполучим да кажем: „Аз съм по-вещ от старците, защото пазя Твоите заповеди”.^[1] Да си млад не е равнозначно да си безгрижен, както когато решеш побелели коси, не значи, че си непременно благоразумен и мъдър.

Обърни се заедно с мен към майката на Христос – наша майка, която си видял как отглежда Исус, Когото пък си видял как оползотворява преминаването си между хората. О, майко, научи ме да използвам дните си в служба на Църквата и на душите; научи ме да чувам в дълбочината на сърцето си твоя глас като ласкав упрек, мила майко, винаги когато е нужно да ми напомниш, че моето време не ми принадлежи, тъй като е на нашия Отец, Който е на небесата.

^[1] Пс. 118(119):100.

Трудолюбие и старание

Трудолюбието и старанието са две човешки добродетели, които се сливат в едно, понеже и двете ни помагат в усилията да оползотворим талантите, които всеки е получил от Бог. Тези добродетели ни подтикват да довеждаме нещата до добър край. Още от 1928 г. проповядвам, че трудът не е някакво проклятие или наказание за греха. В книга „Битие” се говори за това още преди непокорството на Адам спрямо Бог^[1]. Според Господния план трудът е постоянна част от живота нa човека, за да сътрудничи в необятното дело на съзиданието.

Трудолюбивият човек оползотворява времето, което не само е злато, то е Божия слава! Работливият прави каквото трябва и го прави както трябва – не по навик или за да запълни времето, а действията му са плод на внимателно и обстойно обмисляне. Така че е старателен. Обичайната употреба на думата старателен^[2] ни препраща към нейния латински корен – тя идва от глагола diligo, който значи обичам, ценя, т.е. избирам със засилено, със специално внимание. Не е старателен човекът, който действа прибързано, а този, който работи изкусно, с любов.

Нашият Господ, истински Човек, избра ръчен занаят и се трудеше прилежно и с любов през почти всички години на пребиваването Си на земята. Той вършеше дърводелската Си работа сред другите жители на малкия град и това човешко и Божествено занимание ни показва ясно, че обичайната ни дейност не е някаква незначителна подробност, а е сърцевината на нашето освещаване, постоянен повод да се срещаме с Бог и да Го възхваляваме и прославяме чрез действията на нашия ум или на нашите ръце.

^[1] Срв. Бит. 2:15.

^[2] На испански diligente – б.пр.