Списък на параграфи

Истинност и справедливост

Практикуването на човешките добродетели изисква от нас постоянни усилия, понеже не е лесно дълго време да издържиш да си им верен с оглед на различните ситуации, които сякаш поставят под заплаха нашата сигурност. В това отношение е много показателен въпросът за казването на истината. Нима е истина, че вече е излязла от употреба? Нима окончателно е победило поведението на компромисите – да четкаме с голямата баданарка? Страхуваме се от истината. Затова прибягваме до една непочтена практика – да твърдим, че никой не живее и не казва истината, че всички прибягват до преструвките и лъжата.

За щастие това не е така. Има много хора – християни и не християни – готови да жертват честта и доброто си име за истината, които не се кривят постоянно, търсейки място под слънцето. Това са същите хора, които от любов към истинността са готови да се поправят, когато открият, че са се заблудили. Не се поправя онзи, който е започнал с лъжа, който е превърнал истината в гръмка дума, с която прикрива своите погрешни постъпки.

Който се е оставил да бъде покварен от похотта на плътта, духовно е неспособен да напредва, неспособен е на добро дело, той е сакат, захвърлен там като парцал. Никога ли не сте виждали онези болни от прогресивна парализа, неспособни на нищо, които не могат да стоят на крака? Понякога не са дори в състояние да движат глава. Същото нещо се случва в свръхестествената сфера на този, който не е смирен и се е отдал страхливо на похотта. Не вижда, не чува, не разбира нищо. Парализиран е и като обезумял. Всеки от нас трябва да призовава Господ и Неговата Майка и да моли да ни дадат смирение и решимост да прибягваме набожно към божествения лек на изповедта. Не позволявайте в душата ви да се загнездва огнище на разложение, колкото и малко да е. Говорете за това! Когато водата тече, е бистра; когато застоява, образува локва, пълна с отвратителна мръсотия, и от питейна вода се превръща в нечист бъркоч.

Вие всички знаете добре, като мен, че целомъдрието е възможно и е източник на радост; известно ви е също, че изисква от време на време малко борба. Да чуем отново св. Павел: „С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“. Ти викай по-силно, ако е необходимо, но да не прекаляваме: „Sufficit tibi gratia mea“, стига ти Моята благодат, ни отговаря Господ.

Забелязах веднъж как блестяха очите на един атлет пред препятствията, които трябваше да посрещне. И каква победа! Гледайте как владее трудностите! Така ни съзерцава Бог, наш Господ, Който обича нашата борба. От друга страна, ще бъдем винаги победители, защото не ни отказва никога всемогъществото на Своята благодат. Няма значение тогава, че имаме да се борим, защото Той не ни изоставя.

Това е борба, не отказ; да отговорим на врага с едно радостно твърдение, със свободно и весело отдаване. Твоето поведение не трябва да се ограничава до това да избягва паденията, повода за грях. Не трябва да се свежда по никакъв начин до едно студено и математическо отрицание. Убедил ли си се, че целомъдрието е добродетел и че като такава трябва да расте и да се усъвършенства? Не стига, повтарям, да бъдем въздържани всеки според своето състояние: трябва да живеем целомъдрено, с героична добродетел. Такова отношение изисква положителен акт, с който приемаме охотно божествената молба: „Praebe, fili mi, cor tuum mihi et oculi tui vias meas custodiant“, синко, дай си Мен сърцето и очите ти да гледат Моите пътища.

Питам те сега: как посрещаш тази борба? Знаеш добре, че ако водиш борбата от началото, вече си победител. Отдалечи се незабавно от опасността, веднага щом усетиш първите знаци на страстта и дори по-рано. Говори веднага с този, който те ръководи; по-добре, говори преди това, ако е възможно, защото ако си разкриеш сърцето, отваряйки го широко, няма да претърпиш поражение. Едно деяние след друго формират навик, наклонност, пригодност. Затова е нужно да се борим, за да придобием навика на добродетелта, навика на умъртвяването на плътските страсти, за да не отблъснем Любовта на Любовите.

Да размишляваме върху предупреждението на св. Павел към Тимотей: „Te ipsum casta custodi“, пази себе си чист, за да бъдем и ние винаги бдителни, решени да пазим съкровището, което Бог ни е поверил. В хода на живота ми колко хора съм чувал да възкликват: „Ако бях отсякъл в началото!“. И го казваха изпълнени със скръб и със срам.

Как да се молим

Как да се молим? Мога да уверя без страх, че бъркам, че има много, бих казал дори безкрайни начини да се молим. Но аз бих искал за всички нас истинската молитва на Божиите чеда, не многословието на лицемерите, към които е отправено Исусовото предупреждение: „Не всеки, който Ми казва „Господи, Господи“, ще влезе в царството небесно“. Онези, които са подтиквани от лицемерие, ще могат може би да добият „шума на молитвата“ — пишел св. Августин — „но не нейния глас, защото в тях липсва живот“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 139, 10], защото липсва разположението на духа да се изпълнява волята на Отца. Нашето призоваване на Господ нека, прочее, да е единено с резултатното желание да привеждаме в реалност вътрешните подтици, които Светият Дух предизвиква в душата ни.

Трябва да извършваме усилие, за да не остава в нас дори сянката на двуличие. Първото условие, за да прогоним това зло, така тежко осъдено от Господ, е да търсим в собственото си поведение ясното, обичайно и актуално разположение на духа на отвращение от греха. Трябва да чувстваме в сърцето и в ума силен и искрен ужас от тежкия грях. Трябва също да си присвоим едно дълбоко и вкоренено разположение на духа да презираме преднамерения малък грях, да презираме онези отстъпления, които не ни лишават от божествената благодат, но похабяват пътищата, които ни я предават.