Списък на параграфи

Сега, докато ви говоря и всички заедно разговаряме с Бог, нашия Господ, аз просто изразявам на глас своята лична молитва – обичам много често да припомням това. Вие също трябва да се стремите да развивате вашата молитва във вашите души при каквито и да са обстоятелства – дори при такива като днешните например, когато ни се налага да обсъждаме тема, която на пръв поглед не изглежда особено подходяща за един диалог на любовта, каквото е нашето събеседване с Господ. Казах на пръв поглед, тъй като всичко, което ни се случва, всичко, което се разиграва около нас, може и трябва да бъде тема за наше размишление.

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко… Също така няма да ви предложа да питате хората например какво мислят за отминаването на дните, защото вероятно биха ви отговорили нещо от рода на: младост, Божие съкровище, нещо, което минава, за да не се върне… Но не изключвам да чуете и отговор, съдържащ по-голям свръхестествен заряд.

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - върху конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог – това се е казало по хиляди начини, повече или по-малко поетични, е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко^[1]. При праволинейния християнин тези думи отекват в най-съкровеното на сърцето като упрек за липсата на щедрост и като непрекъснато приканване към вярност. Наистина, кратко е нашето време, за да обичаме, за да даряваме, за да поправяме простъпките си. Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.

^[1] Срв.1 Кор. 7:29.

Като четях днешното литургично четиво, си представих Даниил сред онези гладни лъвове и без песимизъм – понеже не мога да кажа, че всяко отминало време е било по-хубаво от сегашното, защото във всяко време има добро и зло – си мислех, че и в сегашните години се разхождат свободно доста лъвове и ние трябва да живеем в тази среда. Ръмжащи лъвове, които обикалят и търсят кого да разкъсат.^[1]

Как да избегнем тези зверове? Дано не ни сполетява същото като Даниил. Аз не смятам всяко нещо за чудо, но харесвам тази величественост у Бог и ми е ясно, че щеше да Му е много по-лесно да уталожи глада на пророка или да сложи храна отпреде му. Но не го направи. Вместо това разпоредил чудодейно от Юдея да дойде друг пророк – Авакум, който да му занесе ядене. На Бог нищо не му струваше да стори това голямо чудо, защото Даниил не се намираше в ямата по своя вина, а беше там несправедливо хвърлен от последователите на дявола, защото служеше на Бог и разрушаваше идолите.

Ние – без зрелищни действия, а с обикновен християнски живот, сеейки мир и радост, трябва също да разрушим много идоли: на неразбирането, на несправедливостта, на невежеството, на човешката претенция за самодостатъчност, която арогантно обръща гръб на Бог.

Не се плашете, не се бойте от никаква злина, дори условията, в които работите, да са ужасни и вашето положение – по-лошо от това на Даниил в ямата с кръвожадните животни. Ръцете на Бог са все така могъщи и, ако е необходимо, ще сторят чудеса. Да бъдем винаги верни! Верни на учението на Христос – с една обичлива, съзнателна и радостна вярност, и убедени, че днешните години не са по-лоши от миналите векове, а пък Господ си е все Същият.

Познавах се с един възрастен свещеник, който казваше за себе си с усмивка: аз съм винаги спокоен, съвсем спокоен. Такива трябва да бъдем и ние постоянно – сред света, обкръжени от гладни лъвове, ала без да губим мира и нашето спокойствие. Винаги с любов, вяра и надежда, без никога да забравяме, че – ако е нужно – Господ ще извърши чудеса.

^[1] Вж. 1 Петр. 5:8.