Списък на параграфи

За момент ще разгледаме четивата от днешната литургия за Велики вторник, за да можем да различаваме истинското богоуподобяване от мнимото богоуподобяване. Ще говорим за смирението, защото това е добродетелта, която ни помага да разпознаваме едновременно нашата нищета и нашето величие.

Нашата нищета изпъква прекалено ясно. Не говоря за естествените ограничители, за многото грандиозни планове, които си прави човек и които обаче никога няма да осъществи дори заради простата липса на време. Говоря за това, което вършим лошо, за паденията, за грешките, които биха могли да се избягнат, но не се избягват. Постоянно изпитваме нашата собствена неефикасност. Понякога обаче сякаш ни се струпват всички тези неща, сякаш изпъкват по-релефно, за да си дадем сметка колко сме незначителни. Какво да правим?

„Надявай се на Господа”^[1], живей с надежда, с любов и вяра – ни съветва Църквата.„Бъди мъжествен”^[2]. Какво значение има, че сме създадени от пръст, щом имаме надежда, положена в Бог? И ако в даден момент някоя душа преживява отстъпление, падение – това не е задължително да се случва, се пристъпва към лечение, както се постъпва обикновено във всекидневния живот при телесното здраве, и всичко започва отначало!

⃰ Проповед, произнесена на 6 април 1965 г.

[1] Пс. 26(27):14, който се чете в началото на литургията.

^[2] Пак там.

Не сте ли обръщали внимание на семейства, които притежават някаква чуплива декоративна вещ с висока стойност, например ваза, как я пазят, за да не се строши? Докато един ден детето, играейки си, я бута на земята и скъпият спомен става на парчета. Огорчението е голямо, но веднага се пристъпва към оправянето на нещата. Парчетата се сглобяват, залепват се внимателно и накрая поправената ваза отново е така красива както преди.

Но когато предметът е от фаянс или просто от печена глина, са достатъчни няколко железни скоби, които да държат парчетата събрани. И така поправената съдинка придобива съвсем оригинален вид.

Нека пренесем примера в духовния живот. Виждайки нашата нищета и нашите грехове, виждайки нашите грешки – независимо че по Божията милост те са маловажни – нека пристъпим към молитва и кажем на нашия Отец: „Господи, постави на моята окаяност, на моята крехкост, на моето естество от пръст от строшен съд няколко железни скоби и аз – чрез моето съкрушение и Твоята прошка, ще стана по-силен и по-красив отпреди.” Това е една утешителна молитва, която да повтаряме, когато се строши нашият окаян глинен съд.

Нека не ни изненадва, че сме чупливи; нека не се стряскаме, ако установим, че нашето поведение се скършва от едното нищо. Да се уповаваме на Господ, Който ни предлага винаги Своята помощ. „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?”^[1] От никого! Ако връзката ни с нашия Небесен Отец е такава, не може да ни е страх от никого и от нищо.

^[1] Пак там.

Смирение и радост

Освободи ме от всичко лошо и лукаво в човека.^[1] Отново текстът от литургията ни говори за истинското богоуподобяване – посочва ни лошото тесто, от което сме направени, и всички злостни склонности; а после умолява: „Прати Твоята светлина и Твоята истина да ме водят и да ме доведат на Твоята свята планина”^[2]. Не се притеснявам да ви призная, че се развълнувах, докато четях тези думи от четивата по време на литургия.

Какво трябва да правим, та да придобием това добро богоуподобавяне? В Евангелието четем, че Исус „по Иудея не искаше да ходи, понеже иудеите търсеха да Го убият”^[3]. Той, Който само с един акт на волята Си можеше да унищожи Своите врагове, използваше човешките средства. Той, Който е Бог и само да решеше, щеше да промени обстоятелствата, ни остави един прекрасен пример – не отиде в Юдея. „Рекоха братята Му: замини оттук и иди в Иудея, за да видят и Твоите ученици делата, що вършиш”.^[4] Те искаха да направи нещо извънредно. Забелязвате ли? Давате ли си сметка, че това е един урок върху „истинското богоуподобяване“ и върху „мнимото“?

Истинско богоуподобяване: „Ще се уповават на Тебе – се пее при принасянето на даровете – ония, които познават Твоето име, понеже Ти не оставяш ония, които Те търсят, Господи”^[5]. И радостта изпълва този глинен съд, скрепен със скоби, защото Ти не си забравил молитвата на бедните^[6], на смирените.

^[1] Срв. Пс. 42(43):1; псалм преди четенето на Евангелието по време на литургия.

^[2] Пс. 42(43):3; псалм преди четенето на Евангелието по време на литургия.

^[3] Иоан. 7:1.

^[4] Иоан. 7:3.

^[5] Пс. 9:11.

^[6] Срв. Пс. 9:13.

Синовно отношение към Бог

Набожността, породена от това, че сме Божи чеда, е дълбоко осъзната нагласа на душата, която определя цялото ни съществуване. Тя присъства във всички мисли, във всички желания, във всички чувства. Не сте ли забелязвали, че в семействата децата, без да си дават сметка, подражават на родителите си: повтарят техните жестове, техните навици, подобно на тях реагират в толкова много моменти?

Същото се случва и при поведението на добрия Божи син. Той постига – без да знае как, нито по какъв начин – това чудно богоуподобяване, което ни помага да разглеждаме събитията през свръхестествената призма на вярата. Започваме да обичаме всички хора, както нашият Небесен отец ги обича, и, което е най-важното, се изпълваме с нова енергия във всекидневните си усилия да се доближим до Бог. И ви уверявам, че в случая нашите слабости не са от значение, защото наблизо са любящите ръце на Бог, нашия Отец, Който ни изправя.

Ако сте обърнали внимание, има голямо разлика, когато падне едно дете и когато падне някой възрастен. За децата падането обикновено няма последствия; при тях то е толкова често! A ако после има сълзи, бащата им казва: “Mъжете не плачат”. И така инцидентът приключва – със стремежа на детето да зарадва баща си.

Вижте обаче какво става, когато някой възрастен загуби равновесие и се просне на земята. Ако не беше състраданието да ни възпре, щяхме да се разсмеем. Освен това ударът би могъл да причини сериозни наранявания, а при някой старец – и непоправими счупвания. Във вътрешния живот за всички нас е добре да бъдем като новородени младенци – като тези, малките, които са сякаш от гума, на които им е весело дори когато се ударят, понеже стават веднага и продължават да търчат, а и освен това не им липсва, когато е необходимо, утешаването от страна на родителите.

Ако се опитваме да се държим като тях, препъванията и неуспехите във вътрешния живот, все пак неизбежни, никога няма да прераснат в огорчение. Ще ни бъде болно, ала няма да се обезсърчаваме. И ще реагираме с усмивка, която извира като кристална вода от радостта на нашето положение на Божи деца – деца на Неговата любов на Отец, на Неговото величие, на Неговата безкрайна мъдрост, на Неговото милосърдие. Аз се научих през годините на моето свещеническо служение да бъда малко дете на Бог. Това искам и от вас – да бъдете като новородени младенци – дечица, които търсят словото на Бог, хляба на Бог, подкрепата на Бог, мощта на Бог, та занапред да се държим като християни.

Бъдете съвсем като децата. Колкото повече се държите като тях, толкова по-добре. Казва ви го опитът на този свещеник, който е трябвало да се изправя много пъти през тези 36 години – струват ми се толкова кратки и същевременно толкова дълги! – изживени в опит да изпълня една изрична Божия воля. Винаги ми е помагало едно нещо – продължавам да бъда дете и постоянно търся да се настаня в скута на моята Майка и в сърцето на Христос, моя Господ.

Паденията, които причиняват сериозни разрушения в душата и понякога имат почти необратими последици, винаги са в резултат от високомерието да се мислим за големи, за самодостатъчни. В такива случаи човек сякаш става неспособен да помоли за помощ онзи, който може да му по помогне – не само Бог, но и приятеля, свещеника… И така тази клета душа, останала сама в своето нещастие, затъва неориентирана, в безпътица.

Нека се молим сега на Бог никога да не дава да се чувстваме доволни от себе си, да увеличава у нас желанието за Неговата помощ, за Неговото слово, за Неговия хляб, за Неговата утеха, за Неговата сила: „Ламтете за неподправеното словесно мляко”^[1]; подхранвайте стремежа, жаждата да бъдете като деца. Разберете, че това е най-добрият начин да побеждавате гордостта. Бъдете убедени, че това е единственият способ нашият начин на действие да бъде добър, велик, божествен. „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.”^[2]

^[1] 1 Петр. 2:2.

^[2] Мат. 18:3.

Отново в главата ми нахлуват спомените от моята младост. Каква проява на вяра беше онова шествие! Сякаш още чувам литургичното пеене и вдъхвам аромата на тамяна, сякаш отново виждам хиляди и хиляди мъже, всеки понесъл по една голяма свещ – нещо като символ на своята нищета; обаче хора с детски сърца, които може би не смеят да подигнат очи към лицето на своя баща. „И тъй, познай и размисли, колко лошо и горчиво е туй, дето остави твоя Господ Бог”^[1]. Нека подновим твърдото си решение никога да не се отдалечаваме от Господ заради земните неща. Нека усилим – с конкретни намерения за нашето поведение – жаждата си за Бог като създания, които съзнават собствената си окаяност и непрестанно търсят и викат своя Баща.

Но отново се връщам към предишните си мисли: трябва да се научим да бъдем като деца, да се научим да бъдем Божи синове. И да се възползваме от всеки случай, за да предадем на останалите този начин на мислене, който сред естествените ни слабости ще увеличи нашата вяра^[2], ще умножи плодовете на делата ни, ще ни утвърди в пътя по такъв начин, че каквато и грешка да сторим, дори най-отвратителната, не ще се поколебаем никога да реагираме, да поемем отново по главния път на Божието осиновение, който ще ни отведе право в разтворените и очакващи обятия на нашия Отец Бог.

Кой от вас не си спомня прегръдките на баща си? Вероятно не са така гальовни, така нежни и фини като майчините. Ала тези здрави, силни обятия ни обгръщаха с топлота и сигурност. Господи, благодарим за тези яки мишци. Благодарим за тези силни ръце. Благодарим за това нежно и непоклатимо сърце. Щях да Ти кажа благодаря и за моите грешки! Не, няма, Ти не ги искаш! Обаче Ти ги разбираш, извиняваш и опрощаваш.

Това е мъдростта, която Бог очаква да открием при общуването си с Него. Която е чиста математика – да признаем, че сме една нула отляво… Но нашият Бог Отец обича всеки от нас такъв, какъвто е. Обича ни такива, каквито сме! Аз, който не съм друго, освен един клет човек, обичам всеки от вас такъв, какъвто е. Представете си тогава каква ще да е Божията любов! Ала при условие да се борим, при условие да се стремим да ориентираме живота си според насоките, дадени от нашата добре формирана съвест.

^[1] Иер. 2:19.

^[2] Срв. 1 Петр. 5:9.

Нечестието и опрощението

Господ се е приближил толкова много до създанията, че всички пазим в сърцето копнежи за възвишеност, тревога да се изкачваме нагоре, да правим добро. Ако сега пробуждам у теб такива стремления, това е, защото искам да се убедиш в сигурността, която Той е поставил в душата ти: ако Го оставиш да действа, ще служиш — от мястото си — като полезен инструмент, с неподозирана резултатност. И за да не се отдалечаваш от малодушие от доверието, което Бог полага в теб, избягвай самонадеяността да презираш наивно трудностите, които ще се появяват на твоя път на християнин.

Не трябва да се учудваме от това. Влечем в нас самите — последствие от падналата природа — принцип на противопоставяне, на отпор на благодатта: това са раните от първородния грях, обострени от нашите лични грехове. Затова трябва да предприемаме онези възкачвания, онези божествени и човешки всекидневни задачи — които винаги се вливат в Любовта към Бог — със смирение, със съкрушено сърце, уверени в божествената помощ и все пак, посвещавайки на тях нашите най-добри сили, сякаш всичко зависи от нас.

Докато се бориш — борба, която ще трае до смъртта — не изключвай възможността да възникват, яростни, вътрешните и външните врагове. И сякаш тази тежест не стига, понякога ще се тълпят в ума ти извършените грешки, може би изобилни. Казвам ти го в името на Бог: не се отчайвай. Ако това се случи — не трябва да се случва непременно, нито ще бъде обичайно нещо — превърни изпитанието в случай, за да се присъединиш повече към Господ, защото Той, Който те е избрал за чедо, няма да те изостави. Позволява изпитанието, за да те подтикне да обичаш повече и да те накара да откриеш с по-голяма яснота Неговата постоянна закрила, Неговата Любов.

Повтарям ти, събери смелост, защото Христос, Който ни прости на кръста, продължава да предлага Своето опрощение в тайнството на покаянието и винаги, за да стигнем до победата, „пред Отца имаме Ходатай Исуса Христа Праведника: и Той е омилостивение за нашите грехове и не само за нашите, но и за греховете на цял свят“.

Напред, каквото и да се случва! Добре закрилян от Господнята ръка, мисли, че Бог не губи битки. Ако се отдалечиш от Него, каквато и да е причината за това, реагирай със смирението на този, който иска да започва отново и отново; на този, който иска да служи като блуден син всеки ден и също много пъти в хода на двадесет и четирите часа; на този, който иска да излекува съкрушеното си сърце в изповедта, истинско чудо на Божията Любов. В това чудно тайнство Господ очиства душата ти и те залива с радост и със сила, за да не отпадаш в борбата и за да се връщаш неуморно към Бог, дори когато всичко ти се струва мрачно. Освен това, Божията Майка, която е и наша Майка, те закриля със своята майчина грижа и те води в твоя напредък.