Списък на параграфи

Вътрешен живот – това е едно изискване на призванието, което Учителят е положил във всички души. Трябва да бъдем свети – ще ви го кажа с един израз от моя район: без никакъв недостатък, изобщо истински християни, неподправени, готови да бъдат обявени за светци. Ако не сме такива, значи сме се провалили като ученици на Единствения учител. Освен това не забравяйте, че Бог – като се спря върху нас, като ни даде Своето благоволение да се борим за постигане на светостта посред света – ни възложи и задължението за апостолат. Разберете – дори от чисто човешка гледна точка, както казва един от отците на Църквата – загрижеността за душите избликва като логично следствие на нашето призвание; щом разберете, че нещо ви е било от полза, се опитвате да просветлите и останалите хора. Значи трябва да поискате и други да ви придружат по Господните пътища. „Ако отивате на форума или на баня и срещнете някой, който се чуди какво да прави, го каните да ви придружи. Приложете тази светска привичка и към духовното и когато отивате при Бог, не го правете сами“^[1].

Ако не искаме да си пропилеем напразно времето – особено с измислените извинения за трудностите, произлизащи от заобикалящия ни свят, каквито извинения съпровождат християнството още от установяването му – трябва добре да помним, че Исус Христос е свързал съвсем естествено качеството на вътрешния ни живот с резултатите от нашите действия за привличане на хората, които ни заобикалят. Христос е поставил светостта като условие за въздействието на апостолската дейност; поправям се – усилията да бъдем верни, защото не ще бъдем никога свети на земята. Изглежда невероятно, но Бог и човеците имат нужда ние да проявяваме непоколебима вярност без никакви компромиси, която да води до радикалните й прояви – без тънки сметки и не криво-ляво, да проявяваме една цялостна вярност на приетото християнско призвание, което практикуваме с особено старание.

^[1] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди по Евангелията – б. пр.), 6, 6 (PL 76, 1098).

От ранно утро 

„Царството небесно прилича на стопанин, излязъл сутрин рано да наеме работници за лозето си“^[1]. Вие знаете разказа. Стопанинът на няколко пъти излиза на тържището, за да наеме работници; едни са призовани на разсъмване, а други – привечер.

Всички получават по един динарий: „платата, която ти обещах, тоест Моя образ и подобие. Върху динария е изсечен образът на Царя“^[2]. Това е Божието милосърдие, което призовава всеки – според конкретното му положение и състояние – защото иска „да се спасят всички човеци“^[3]. А ние сме се родили християни, поучавани сме във вярата, изборът на Господ недвусмислено е паднал върху нас. Това е действителността. Следователно, когато се почувствате поканени да се отзовете, дори да бъде в последния час, нима ще продължите да се препичате на тържището като онези работници, които разполагаха с време в изобилие?

Не трябва да ни остава дори секунда време. И не преувеличавам. Има предостатъчно работа. Светът е голям и милиони души все още не са чули разбираемо Христовото учение. Обръщам се към всеки от вас. Ако имаш време в повече, сериозно се замисли – възможно е да си затънал в безразличието, или, казано в духовен смисъл, да си се парализирал. Не мърдаш, седиш отпуснат, безполезен, без да разгръщаш добротата, която би трябвало да предаваш на околните – в твоето обкръжение, в твоята работа, в твоето семейство.

^[1] Мат. 20:1.

^[2] Свети Йероним, CommentarioruminMatthaeumlibri (Коментари върхи книгата на Матей – б. пр.), 3, 20 (PL 26, 147).

^[3] 1 Тим. 2:4.

Приближава се към смокинята: приближава се към теб и към мен. Исус е гладен и жаден за души. „Sitio!“, жаден съм, възкликва от кръста. Жажда за нас, за нашата любов, за нашите души и за всички души, които трябва да отведем към Него, по пътя на кръста, който е пътят на безсмъртието и на славата на Небето.

Доближил се до смокинята, но „не намери нищо на нея, освен едни листа“: срам! Така ли е и в нашия живот? Случва ли се и на нас, печално, да дават дефект вярата и трепетът на смирението и да не се появяват нито жертви, нито дела? Да не би от християнина да има само фасада, но не дела? От това трябва да се плашим, защото Исус заповядва: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки!“ И смоковницата веднага изсъхна“. Този откъс от Свещеното Писание ни натъжава, но в същото време ни окуражава да съживим вярата, да живеем според вярата, за да може Христос да бере винаги плод от нас.

Да не се оставяме да бъдем измамени! Господ не зависи никога от онова, което ние по човешки изработваме; за Него най-амбициозните проекти са детски игри. Той иска души, иска любов; иска всички хора да стигнат дотам да се радват вечно на Неговото царство. Трябва да работим много на земята; и трябва да работим добре, защото именно всекидневният труд трябва да се освещава. Затова да не забравяме никога да го изпълняваме за Бог. Ако го осъществяваме за нас самите, от гордост, бихме произвеждали само листа: нито Бог, нито хората биха могли да берат от едно толкова листато дърво малко сладост.

Гласни молитви и умствена молитва

В този сюжет, в тази жива тъкан на християнската вяра се вграждат като скъпоценни камъни гласните молитви. Божествени формули: „Отче наш…, Радвай се, о, Мария…, Слава на Отца и Сина и Светия Дух…“; или онзи венец от възхвали към Бог и към нашата Майка, който е святата броеница; или толкова и толкова други възгласи, изпълнени с набожност, които нашите братя християни винаги са казвали, още от първите времена.

Св. Августин, коментирайки един стих от псалм 85 — „Помилуй ме, Господи, защото към Тебе викам всеки ден“ — пише: „Не само един ден. Разбирай думите „цял ден“ в смисъл на „през цялото време“… Само един Човек се разпростира чак до края на света. Това са всички Христови членове онези, които викат: и в настоящето, докато някои вече почиват в Него, други викат; и в последствие, когато ние ще почиваме, ще викат други и след тях — още други“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 85, 5]. Не ви ли вълнува мисълта да участвате в тази почит към Създателя, която трае вечно във вековете? Колко е велик човекът, когато се признава за възлюбено създание на Бог и се обръща към Него „tota die“, във всеки миг от своето земно странстване!