Списък на параграфи

Мое, мое, мое… в този дух мислят, говорят и действат мнозина. Каква досадна работа! Свети Йероним казва, че наистина това, което е написано „за извиняване грешни дела“^[1] „се случва при тези хора, които към греха на гордостта добавят също мързела и нехайството“^[2].

Гордостта повтаря в различни форми това мое, мое, мое… Този порок превръща човека в безплодно създание, заличава желанието да се работи за Бог, води до прахосване на времето. Не губи енергията си безплодно, унищожи твоя егоизъм! Твоят живот бил твой? Не, твоят живот е за Бог и да допринася за благото на всички хора от любов към Господ. Откопай таланта си! Направи го плодоносен! И ще се насладиш на радостта – в това свръхестествено дело – че не е важно резултатът на земята да бъде някаква чудесия, на която хората да могат да се възхищават. Главното е да отдадем всичко, което сме и което притежаваме, да се стараем нашият талант да носи полза и постоянно да упорстваме да даваме добри плодове.

Бог ни отпуска може би още една година, за да му служим. Не си мисли, че те са пет или дори две. Запомни добре: една година – тази, която вече сме започнали. Отдай я, не я закопавай – това трябва да бъде нашето решение!

^[1] Пс. 140(141):4.

^[2] Свети Йероним, CommentariuminMatthaeumlibri (Коментари върху Евангелието от Матей – б. пр.), 4, 25 (PL 26, 195).

На лозето

„Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си“.^[1]

Бих желал да разсъждаваме върху поуките от тази притча – от гледна точка на темата, която разглеждаме днес. Традицията вижда в този разказ образ на съдбата на избрания Божи народ и главно набляга на това как ние, хората, отвръщаме на голямата любов на Господ с неверие, с липса на благодарност.

Смятам конкретно да се спра на това: отиде си. Веднага стигам до заключението, че ние, християните, не бива да изоставяме лозето, където ни е поставил Господ. Трябва да използваме силите си в работата на мястото, оградено с плет, като работим в лина, и след като си изпълним задачата – като почиваме в кулата. Ако се оставим да бъдем завлачени от леснината, ще бъде все едно да отвърнем на Христос: Ей, моите години са си за мен, не за Теб. Не искам да се ангажирам да гледам лозето Ти!

^[1] Мат. 2:1, 33.

Господ ни е дарил живота, сетивата, различните способности, безброй благодати. И нямаме право да забравяме, че на това лозе Той ни е пратил като работници – сред толкова много други, за да участваме в мисията да разнасяме храната на другите. Това е нашето място – вътре в ограденото; тук всекидневно трябва да служим с Него, помагайки Му в изкупителното Му дело^[1].

Позволете настоятелно да повторя: Твоето време – само за теб? Не, твоето време е за Бог! Възможно е по Божия милост този вид егоизъм засега да не е поразил душата ти. Но аз го казвам в случай, че почувстваш сърцето ти да се колебае във вярата Христова. В такъв момент те моля – Бог те моли – да проявиш вярност в твоите задължения, да потиснеш тщеславието, да укротиш въображението, да не дръзнеш необмислено да се отдалечиш, да не дезертираш.

Пропиляха целия ден онези работници, които стояха на тържището; искаше да убие времето слугата, който зарови таланта в земята; отиде на друго място този, който трябваше да се грижи за лозето. Общото при всички тях е, че са безчувствени спрямо великата задача, възложена от Учителя на всекиго от християните – да се осъзнаваме и да се държим като Негови инструменти, та да бъдем с Него съизкупители; да посветим целия си живот в тази тъй сладостна жертва – да се обречем за благото на душите.

^[1] Вж. Кол. 1:24.

Ако християнинът се бори да придобие тези добродетели, душата му се отваря, за да получи успешно благодатта на Свети Дух, а положителните човешки качества се подсилват от поривите, които Утешителят влага в душата му. Третото лице на Пресвятата Троица – „на душата сладък гост”^[1]– подарява Своите дарове: мъдрост, ум, благоразумие, сила, знание, благочестие и страх Божи.^[2]

Тогава човек изпитва радост и мир^[3], блаженият мир, вътрешното ликуване като резултат от човешката добродетел на радостта. Когато ни се струва, че всичко рухва пред очите ни, всъщност нищо не рухва, защото „Ти си Бог на моята сила”^[4]. Ако Господ обитава в нашата душа, всичко останало, колкото и важно да ни се струва, е несъществено, временно; докато ние, бидейки съединени с Бог, сме важното, трайното.

Светият Дух ни помага с дара на благочестието да бъдем убедени, че сме Божи синове. А щом сме Божи синове, как можем да бъдем тъжни? Тъгата е шлаката на егоизма; ако искаме да живеем за Господ, няма да ни липсва радостта, макар да забелязваме нашите грешки и нашата нищета. Радостта навлиза до такава степен в молитвения живот, че не ни остава нищо друго, освен да запеем – защото обичаме, а пеенето е дело на влюбени.

^[1] Секвенция в чест на Свети Дух.

^[2] Вж. Ис; 11:2.

^[3] Вж. Гал. 5:22.

^[4] Пс. 42(43): 2.

Когато чуваме да се говори за гордост, може би си въобразяваме едно властно, завоевателно поведение: сред приветствени възгласи победителят минава - като римски император - под триумфалните арки с леко приведена глава, понеже се бои да не би славното му чело да удари белия мрамор.

Да бъдем реалисти. Такава гордост се ражда само в някоя болна фантазия. Ние трябва да се борим срещу други, по-изтънчени и по-чести нейни форми: гордостта да предпочиташ собствените си преимущества пред тези на другите; високомерието в разговорите, в мислите и в жестовете; почти болезнената докачливост, която се чувства засегната от думи и действия, които по никакъв начин не нанасят някаква обида.

Всичко това може да бъде и е едно често срещано изкушение. Човек се мисли за слънцето, за централната ос на всички околни. Всичко трябва да се върти около него. И нерядко прибягва в това свое нездраво желание до симулиране на болка, тъга, болест, та другите да му обръщат внимание и да го глезят.

По-голямата част от конфликтите, които се появяват във вътрешния живот на много хора, са изфабрикувани от въображението – какво ли са казали, какво ли мнение ще си изградят, може би ще ме помислят за… И така клетата душа се измъчва заради своето жалко самолюбие от съмнения, които са безпочвени. В тези нещастни моменти тя изпитва дълго време горчивина и се опитва да предизвика безпокойство и у останалите – понеже не знае да бъде смирена, понеже не се е научила да забравя себе си, за да се отдаде щедро в служба на другите от любов към Бог.

Съобразяването с общественото мнение

Нека не ви възпират никакви лицемерни доводи; прилагайте лечението неопорочено. Обаче действайте с майчина ръка – с безкрайната нежност на нашите майки, когато лекуваха тежките или леките рани от нашите детски игри и спъвания. Щом трябва да се изчака малко – изчакайте, ала никога по-дълго от необходимото. Друго поведение би означавало страх, нежелание да нарушим спокойствието си – нещо доста по-различно от благоразумието. Вие всички, а особено онези, които имат задачата да възпитават,не се бойте да дезинфекцирате раната.

Възможно е някой лукаво да зашепти в ушите на тези, които трябва да лекуват, ала са нерешителни или не желаят да се нагърбват с мисията си: „Учителю, знаем, че си справедлив”^[1].Не толерирайте ироничната похвала. Този, който не се стреми да доведе докрай своята задача, не е учител, защото не сочи истинския път. Той не е истинен, защото със своето погрешно благоразумие смята за прекалени или презира ясните предписания на правилното поведение - хиляди пъти изпитани от годините, от науката за доброто управление, от познаването на човешката немощ и от любовта към всяка овца. Това са правила, които ни подтикват да говорим откровено, да се намесваме, да проявяваме грижа към другите.

Фалшивите учители се страхуват да изясняват истината. Плаши ги самата мисъл – задължението – да прибягват към противоотровата, която в някои случаи е доста горчива. В такова поведение, уверявам ви, няма нито благоразумие, нито благочестие, нито здрав смисъл; подобно отношение е израз на малодушие, на липса на отговорност, на неразумност и невежество. Това са същите хора, които после - обхванати от паника заради последвалото нещастие,се опитват да спрат злото, ала вече е късно. Те не се сещат, че добродетелта на благоразумието изисква своевременно да намерим и дадем най-добрия съвет – плод на зрелостта, на утвърдения опит, на чистия поглед, на откровения език.

^[1] Мат. 22:16.

ъвки.