Списък на параграфи

Ако се съгласиш Бог да се разпорежда на лодката ти, Той да е господарят – бъди напълно спокоен! Дори да изглежда, че Го няма, че спи, че не обръща внимание и че бурята се надига сред непрогледен мрак. Евангелист Марко описва, че в такова положение са се намирали апостолите. А Исус „ги видя да се измъчват при плаването, понеже им беше противен вятърът; а около четвърта стража през нощта приближи се до тях, като ходеше по морето… Дерзайте! Аз съм, не бойте се! И влезе при тях в кораба; и вятърът утихна“^[1].

Синове мои, такива неща се случват на земята…! Бих могъл да ви разказвам дълго за болки, страдания, насилие, за мъченици – без да смекчавам нищо, за героизма на много души. Понякога в нашите очи, в нашите представи се създава впечатлението, че Исус спи, че не ни чува. Но евангелист Лука описва как се държи Господ със Своите: „Когато плуваха, Той заспа. На езерото се подигна бурен вятър, и вълните ги заливаха, и те бяха в опасност. Приближиха се, събудиха Го и рекоха: Наставниче, Наставниче, загиваме! А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха, и настана тишина. Тогава Той им рече: де е вярата ви?“^[2]

Ако ние се отдадем, Той се отдава на нас. Трябва изцяло да се уповаваме на Учителя, трябва без пазарлъци да се оставим в ръцете Му; с нашите дела трябва да обявим, че лодката е Негова, че искаме Той свободно да разполага с всичко, което ни принадлежи.

Завършвам, прибягвайки до посредничеството на Дева Мария със следните намерения: да живеем във вярата; да постоянстваме с надежда; да не отстъпваме от Исус Христос; да Го обичаме истински, наистина истински; да извървим и да се насладим на нашето любовно приключение – нали сме влюбени в Бог; да позволим на Христос да се качи на нашата бедна лодка и да влезе във владение на душата ни – като Собственик и Господар; искрено да Му разкрием, че ще положим усилия, за да живеем винаги в Негово присъствие, денем и нощем, тъй като Той ни е призовал към вярата: „Ето ме! Ти ме вика“^[3], а ние дойдохме в Неговата кошара, привлечени от гласа и призивите на Добрия пастир, уверени, че само в Неговата сянка ще намерим истинското временно и вечно щастие.

^[1] Марк. 6:48, 50-51.

^[2] Лук. 8:23-25.

^[3] 1 Царств. 3:8,

Повтарям ви: аз не приемам друго иго освен това на Божията любов. Това е така, защото, както вече съм го казвал и други пъти, религията е най-големият бунт на човека, който не понася да живее като някакво четириного, който не намира нито мир, нито покой, ако не познава и не поддържа връзка със Създателя. Искам ви бунтари, свободни от всякакви окови, защото ви искам – Христос ни иска – да бъдем Божи синове. Робство или Божествено осиновление – това е дилемата на нашия живот. Или Божи чеда, или роби на тщеславието, на чувствеността, на този печален егоизъм, в който се бъхтят толкова души.

Божията любов сочи пътя на истината, на правдата, на доброто. Щом се решим да отговорим на Господ: „Моята свобода е за Теб“, от нас падат всички вериги, които са ни държали привързани към незначителни работи, към смешни притеснения, към дребнави амбиции. А свободата – това несметно съкровище, този чуден бисер, който би било жалко да се хвърли на животните^[1], се използва пълноценно, учейки се да правим добро^[2].

Това е славната свобода на синовете Божи. Плашливите или завистливи християни, които проявяват малодушие в поведението си към разпуснатостта на онези, които не са приели Божието слово, демонстрират, че имат плачевна представа за нашата вяра. Ако наистина изпълняваме закона на Христос, ако полагаме усилия да го изпълняваме – понеже невинаги ще успяваме, ще забележим, че сме дарени с такава чудна духовна неустрашимост, която няма нужда да търси на друго място смисъла на човешкото достойнство в неговата пълнота.

Нашата вяра не е бреме, нито някакъв ограничител. Колко бедна представа за християнската същност би показал онзи, който разсъждава по такъв начин.

Когато избираме Бог, не губим нищо, а печелим всичко: „Който е запазил душата си, ще я изгуби; а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази“.^[3]

Ние извадихме печелившата карта, спечелихме голямата награда. Когато нещо ни пречи да сме наясно с това, нека огледаме душата си в дълбочина – може би там има малко вяра, бегла лична връзка с Бог, слаб молитвен живот. Трябва да молим Господ – чрез посредничеството на Неговата и наша майка, да увеличи у нас Своята любов, да ни позволи да изпитаме сладостта на Неговото присъствие. Само когато обичаме, можем да постигнем най-пълна свобода: свободата никога да не пожелаем да напуснем – и през вечността, обекта на своята любов.

^[1] Вж. Мат. 7:6.

^[2] Вж. Ис. 1:17.

^[3] Мат. 10:39.

Непринудеността и простодушието са две чудесни човешки добродетели, които правят човека способен да приемe Христовото послание. И обратното – всичко заплетено, усложнено, всяко шикалкавене на човека издигат стена, която често пречи да чуваме гласа на Господ. Спомнете си за какво Христос упреква фарисеите: че са се заплели в един сбъркан свят, който изисква да се плаща десятък за ментата, копъра и кимиона, отстъпвайки от основните задължения на закона, справедливостта и вярата; че се стараят да прецедят всичко, което пият – да не би да мине и комар дори, а преглъщат цяла камила.^[1]

Не! Нито благородният човешки живот на този, който – без да е виновен – не познава Исус Христос, нито животът на християнина трябва да бъдат нещо необикновено, странно. Човешките добродетели, за които говорим днес, водят до едно заключение. Истински човек е този, който се стреми да бъде правдив, верен, искрен, силен, въздържан, великодушен, спокоен, справедлив, работлив, търпелив. Може да бъде трудно такова поведение, ала никога не е странно. И ако някои му се зачудят, то е защото гледат с размътен поглед – замъглен от тайно малодушие и липса на решителност.

^[1] Вж. Мат. 23:23-24.

Не вярвайте ни най-малко на онези, които ви представят добродетелта на смирението като духовно ограничаване на човека или като доживотно осъждане на тъгуване. Да се чувстваш като глинен съд, скрепен с железни скоби – това е постоянен извор на радост, тъй като означава, че си нещо съвсем мъничко пред Бог: едно дете, един син. А нима има по-голяма радост от радостта на човек, който, давайки си сметка, че е слаб и окаян, същевременно знае, че е и дете Божие? Защо се натъжаваме ние, хората? Защото животът на земята не се развива както на нас ни се иска, защото вечно се появяват пречки, които възпрепятстват или затрудняват задоволяването на нашите претенции.

Такова нещо не се случва, когато душата преживява свръхестествената реалност на Божествената синовност. „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?”^[1] Нека да тъгуват онези, които упорстват и отричат, че са Божи синове – това съм го казвал винаги.

За да приключим, намираме в днешната литургия две молитви, които като стрели трябва да бъдат изстреляни от нашата уста и нашето сърце: „Боже всемогъщи, нека участието в тези Божествени тайни да ни даде благодатта да заслужим небесните дарове“^[2]. И „молим Те, Господи, стори постоянно да Ти служим според Твоята воля”^[3]. Да служим, да служим, деца мои, това е нашият дял; да бъдем „слуги на всички, та в наши дни вярващият народ да расте по заслуги и число”^[4].

^[1] Рим 8:31.

^[2] Молитва в литургията след причастието.

^[3] Молитва за народа в литургията.

^[4] Пак там.

Нека се върнем към разказа на свети Матей: „Знаем, че си справедлив и истински поучаваш на път Божий”^[1]. Не преставам да се учудвам на подобен цинизъм. Те действат с намерението да преиначат думите на Исус, нашия Господ, да Го уличат при погрешна стъпка и вместо просто да изложат проблема, който смятат за неразрешим, се опитват да объркат Учителя с хвалби, които би трябвало да излизат само от устата на привърженици и от предани сърца. Нарочно се спирам на тези детайли, за да се научим не да бъдем мнителни, а благоразумни; за да не приемаме да бъдем мамени от притворството, скрито под маската на фрази и жестове, които сами по себе си отговарят на истината – както става в откъса, който разглеждаме и където те казват: Ти не правиш разлика между хората; Ти си дошъл за всички хора; нищо не Ти пречи да вестиш истината и да учиш на добро.^[2]

Отново казвам: благоразумни – да, недоверчиви – не! Имайте пълно доверие във всички, бъдете благородни. За мен повече струва думата на един християнин, на един предан човек – аз напълно се доверявам на всекиго – отколкото самоличният подпис на сто единодушни нотариуси, въпреки че май е имало случаи да ме измамят, защото се придържам към този принцип. Предпочитам да рискувам някой безсъвестен човек да злоупотреби с моята вяра, отколкото да лиша някого от доверието, което заслужава като личност и като дете на Бог. Мога да ви уверя, че никога резултатите от този начин на действие не са ме разочаровали.

^[1] Мат. 22:16.

^[2] Срв. Мат. 22:16.