Списък на параграфи

Нека се опитаме в дъното на сърцето да пробудим едно горещо желание, един силен стремеж да достигнем светостта, независимо че съзнаваме, че сме пълни с несъвършенства. Не се плашете – успоредно с напредването във вътрешния живот се забелязват по-ясно личните недостатъци. Става така, че получената благодат се превръща в нещо като лупа и тогава най-малката прашинка, най-дребното зрънце пясък придобиват гигантски размери, защото душата придобива Божията чувствителност и даже най-незначителната сянка смущава съвестта, която се радва единствено на чистотата на Бог. Сега кажи от дъното на сърцето си: Господи, наистина искам да бъда свят, наистина искам да бъда достоен Твой ученик и безусловно да Те следвам. И веднага трябва да се изпълниш с желанието да обновяваш всеки ден великите идеали, които те вдъхновяват в такива моменти.

Исусе, ако ние, които се събираме в Твоята любов, бяхме неотстъпчиви! Ако можехме да превъплътим в дела въжделенията, които самият Ти събуждаш в нашите души! Задавайте си често въпроса: За какво съм аз на земята? И така ще се стараете – пълни с любов - да вършите всичко съвършено: както големите дела, с които се заемате през деня, така и дребните банални нещица. Нека се взрем в примера на светците – хора като нас, от плът и кръв, със слабости и недостатъци, които съумяха да победят и да се победят от любов към Бог. Нека разгледаме поведението им и като пчелите, които от всеки цвят извличат най-ценния нектар, да се възползваме от техния опит. Вие и аз ще се научим да откриваме и толкова много добродетели у тези, които ни заобикалят – те ни дават уроци по трудене, по себеотрицание, по удовлетвореност – и няма да се спираме прекалено на техните недостатъци, а само когато се наложи да им помогнем с братско предупреждение.

Понякога обаче се случва някои хора,които са добри или по-скоро добродушковци, да заявяват на думи, че желаят да разпространяват красивия идеал на нашата вяра, ала на практика се задоволяват с лекомислено, безгрижно професионално поведение – изобщо несериозни хора. Ако се сблъскаме с такива мними християни, трябва да им помогнем с любов и яснота. Когато е нужно, прибегнете до евангелското лекарство на братската забележка: „И да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени. Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов.“^[1] А ако върху тяхното призвание на католици се добавят още елементи: по-зряла възраст, опит и отговорности, тогава с още по-голямо основание трябва да им говорим, трябва да се постараем те да реагират, та да придобият по-голяма тежест на работното си място; трябва да ги насочваме както един добър баща, както учител, без да ги унижаваме.

Заслужава бавно да размислим върху поведението на свети Павел: „Сами знаете, как трябва да подражавате нам, защото ние не безчинствувахме у вас, нито у някого ядохме хляб даром, а работехме с труд и мъка деня и нощя, за да не отегчим някого от вас… Защото и когато бяхме между вас, наръчвахме ви това: който не иска да се труди, не бива и да яде.“^[2]

^[1] Гал. 6:1-2.

^[2] 2 Сол. 3:7-10.

Сещате ли се за притчата за добрия самарянин? Онзи човек лежи на пътя, пребит от разбойниците, които са го ограбили. Оттам минават един старозаветен свещеник и малко след него един левит; и двамата го отминават. „Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него.”^[1] Обърнете внимание, че това не е пример, който Господ дава само на малко избрани души, защото веднага добавя, отговаряйки на попиталия, пък и на всеки от нас: „Иди и ти прави също така”^[2].

Следователно, когато забележим, че в нашия живот или в живота на другите нещо не върви, че се нуждае от духовна и човешка помощ, която ние – като Божи деца, можем и трябва да дадем, тогава нормална проява на благоразумие би било да приложим изцяло подходящия лек – с братолюбие, самоотвержено и чистосърдечно. Тук няма място за задръжки. Грешка е да се мисли, че проблемите могат да се решат, като ги премълчаваме или отсрочваме разглеждането им.

Благоразумието налага винаги, когато ситуацията го изисква, да се изпозва изцяло и решително лекарството, след като сме разкрили раната. Щом забележите и най-малките симптоми на болестта, бъдете искрени и откровени, било ако трябва да лекувате, било ако трябва вие самите да получите такава помощ. В тези случаи трябва да се позволи на този, който е в състояние да лекува в името на Бог, да стиска отдалеч и после по-отблизо, все по-отблизо, за да изкара цялата гной, така че огнището на инфекция да бъде добре почистено. На първо място трябва да постъпваме така със самите себе си и с онези, на които сме длъжни да помагаме, било по закон, било от братолюбие. Препоръчвам го особено на родителите и на хората, които са се посветили на обучението и възпитанието.

^[1] Лук. 10:33-34.

^[2] Лук. 10:37.

Съобразяването с общественото мнение

Нека не ви възпират никакви лицемерни доводи; прилагайте лечението неопорочено. Обаче действайте с майчина ръка – с безкрайната нежност на нашите майки, когато лекуваха тежките или леките рани от нашите детски игри и спъвания. Щом трябва да се изчака малко – изчакайте, ала никога по-дълго от необходимото. Друго поведение би означавало страх, нежелание да нарушим спокойствието си – нещо доста по-различно от благоразумието. Вие всички, а особено онези, които имат задачата да възпитават,не се бойте да дезинфекцирате раната.

Възможно е някой лукаво да зашепти в ушите на тези, които трябва да лекуват, ала са нерешителни или не желаят да се нагърбват с мисията си: „Учителю, знаем, че си справедлив”^[1].Не толерирайте ироничната похвала. Този, който не се стреми да доведе докрай своята задача, не е учител, защото не сочи истинския път. Той не е истинен, защото със своето погрешно благоразумие смята за прекалени или презира ясните предписания на правилното поведение - хиляди пъти изпитани от годините, от науката за доброто управление, от познаването на човешката немощ и от любовта към всяка овца. Това са правила, които ни подтикват да говорим откровено, да се намесваме, да проявяваме грижа към другите.

Фалшивите учители се страхуват да изясняват истината. Плаши ги самата мисъл – задължението – да прибягват към противоотровата, която в някои случаи е доста горчива. В такова поведение, уверявам ви, няма нито благоразумие, нито благочестие, нито здрав смисъл; подобно отношение е израз на малодушие, на липса на отговорност, на неразумност и невежество. Това са същите хора, които после - обхванати от паника заради последвалото нещастие,се опитват да спрат злото, ала вече е късно. Те не се сещат, че добродетелта на благоразумието изисква своевременно да намерим и дадем най-добрия съвет – плод на зрелостта, на утвърдения опит, на чистия поглед, на откровения език.

^[1] Мат. 22:16.

ъвки.

Не крия от вас, че когато трябва да поправям другите или да взимам болезнено решение, аз страдам преди това, по време на действието и след него. А не съм сантиментален. Успокоява ме мисълта, че само зверовете не плачат; плачем ние, хората, децата на Бог. Знам, че и вие в дадени моменти също ще се терзаете, ако се стараете да изпълнявате докрай вярно своя дълг. Имайте предвид, че е много по-удобно – но това е погрешният път – да се избягват на всяка цена страданията с извинението, че не искаме да нараняваме ближните. Често зад това бездействие се крие едно срамно бягство от собствената болка, която би изпитал, понеже обикновено никак не е приятно да правиш сериозни забележки. Деца мои, помнете, че адът е пълен с хора със затворени уста.

Сега ме слушат и лекари. Простете ми дързостта, че отново ще взема пример от медицината; може и да кажа някоя нелепост, но сравнението е сполучливо. За да се излекува една рана, първо тя трябва да се почисти добре, а също и широка зона около нея. Хирургът е наясно, че боли; но ако прескочи тази манипулация, после ще боли още повече. Освен това мястото веднага се дезинфекцира; пари или щипе, както се казва, поразява и плътта, обаче няма друг начин; правим го, за да не се инфектира раната.

Щом като е очевидно, че за телесното здраве трябва да се предприемат такива мерки – макар и да става дума само за охлузвания, то представете си при големите въпроси за душевното здраве, при невралгичните точки на човешкия живот колко ще трябва да се мие, колко разрези да се направят, колко гнилост да се отстрани, колко дезинфекции да минат и колко страдания да се изстрадат! Благоразумието изисква от нас да се намесим по този начин, а не да бягаме от дълга си. Едно бягство би означавало липса на обмислена преценка, дори би нанесло сериозен удар върху справедливостта и смелостта.

Бъдете убедени, че ако християнинът наистина желае да постъпва правилно – с поглед към Бог и с поглед към хората, то той трябва да притежава всички добродетели поне потенциално. Ще ме попитате: „Ами, отче, как аз, с моите слабости да го правя?” Ще ви отговоря: нима лекарят не лекува, когато е болен, дори ако заболяването му е хронично? Нима болестта ще му попречи да предпише на други болни подходящото лечение? Разбира се, че няма да му попречи. За да лекуваш, ти стига да имаш нужните знания и да ги прилагаш на практика със същата прилежност, с която се бориш със собствената си болест.

Да упражняваш братолюбието

Би съгрешил в наивност този, който мисли, че изискванията на християнското братолюбие са лесни за изпълнение. Съвсем различна е панорамата, която се явява пред нас, ако разглеждаме обичайното поведение на обществото и, за съжаление, ако погледнем и вътре в Църквата. Ако любовта не принуждаваше да се мълчи, всички биха могли да направят дълги списъци на разделения, на конфликти, на несправедливости, на злословия, на коварства. Трябва да го признаем с простодушие, за да се опитваме да прилагаме подходящия лек, който трябва да се приведе в личното усилие да не раняваме, да не се отнасяме зле, да поправяме, без да режем.

Това не са нови неща. Няколко години след Христовото възнесение на небето, когато почти всички апостоли изминавали още пътищата на света и навсякъде царял великолепен кипеж на вяра и на надежда, още тогава мнозина започвали да се отклоняват, да не преживяват братолюбието на Божествения Учител.

„Щом има помежду ви завист, раздори и разногласия“ — пише св. Павел до коринтяните — „не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки? Защото, щом един говори: „Аз съм Павлов“, а друг: „Аз съм Аполосов“, не сте ли плътски“ хора, които не разбират, че Христос е дошъл, за да преодолее всички тези разделения? „Какво е, прочее, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то според колкото всекиму от тях Господ е дал?“.

Апостолът не отхвърля различието: всеки е получил от Бог своя собствен дар, някои по един начин, други по друг. Но тези разлики трябва да бъдат поставяни в служба на благото на Църквата. В този миг се чувствам подтикнат да помоля Господ — присъединете се, ако искате, към тази моя молитва — да не позволява в Неговата Църква липсата на любов да разпръсва плява в душите. Братолюбието е солта на апостолското дело на християните: ако стане безвкусна, как ще можем да се явим пред света и да обясним с високо вдигната глава, че „тук е Христос“?