Списък на параграфи

За момент ще разгледаме четивата от днешната литургия за Велики вторник, за да можем да различаваме истинското богоуподобяване от мнимото богоуподобяване. Ще говорим за смирението, защото това е добродетелта, която ни помага да разпознаваме едновременно нашата нищета и нашето величие.

Нашата нищета изпъква прекалено ясно. Не говоря за естествените ограничители, за многото грандиозни планове, които си прави човек и които обаче никога няма да осъществи дори заради простата липса на време. Говоря за това, което вършим лошо, за паденията, за грешките, които биха могли да се избягнат, но не се избягват. Постоянно изпитваме нашата собствена неефикасност. Понякога обаче сякаш ни се струпват всички тези неща, сякаш изпъкват по-релефно, за да си дадем сметка колко сме незначителни. Какво да правим?

„Надявай се на Господа”^[1], живей с надежда, с любов и вяра – ни съветва Църквата.„Бъди мъжествен”^[2]. Какво значение има, че сме създадени от пръст, щом имаме надежда, положена в Бог? И ако в даден момент някоя душа преживява отстъпление, падение – това не е задължително да се случва, се пристъпва към лечение, както се постъпва обикновено във всекидневния живот при телесното здраве, и всичко започва отначало!

⃰ Проповед, произнесена на 6 април 1965 г.

[1] Пс. 26(27):14, който се чете в началото на литургията.

^[2] Пак там.

Не сте ли обръщали внимание на семейства, които притежават някаква чуплива декоративна вещ с висока стойност, например ваза, как я пазят, за да не се строши? Докато един ден детето, играейки си, я бута на земята и скъпият спомен става на парчета. Огорчението е голямо, но веднага се пристъпва към оправянето на нещата. Парчетата се сглобяват, залепват се внимателно и накрая поправената ваза отново е така красива както преди.

Но когато предметът е от фаянс или просто от печена глина, са достатъчни няколко железни скоби, които да държат парчетата събрани. И така поправената съдинка придобива съвсем оригинален вид.

Нека пренесем примера в духовния живот. Виждайки нашата нищета и нашите грехове, виждайки нашите грешки – независимо че по Божията милост те са маловажни – нека пристъпим към молитва и кажем на нашия Отец: „Господи, постави на моята окаяност, на моята крехкост, на моето естество от пръст от строшен съд няколко железни скоби и аз – чрез моето съкрушение и Твоята прошка, ще стана по-силен и по-красив отпреди.” Това е една утешителна молитва, която да повтаряме, когато се строши нашият окаян глинен съд.

Нека не ни изненадва, че сме чупливи; нека не се стряскаме, ако установим, че нашето поведение се скършва от едното нищо. Да се уповаваме на Господ, Който ни предлага винаги Своята помощ. „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?”^[1] От никого! Ако връзката ни с нашия Небесен Отец е такава, не може да ни е страх от никого и от нищо.

^[1] Пак там.

Какво значение има дали се спъваме, щом в болката от падането ще открием силата, която отново ни изправя и ни тласка да продължаваме с обновен устрем? Не забравяйте, че светец не е онзи, който не пада, а този, който винаги се изправя – смирено и с една свята упоритост. Щом като в Притчи Соломонови пише, че праведникът пада седем пъти на ден^[1], ти и аз – едни клети създания – не бива да се учудваме, нито да се обезкуражаваме от нашата лична окаяност, от нашите препъвания, понеже ще продължим напред, ако търсим силата на Този, който обеща: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”^[2]. Благодаря Ти, Господи, „Защото ти си Бог на моята сила”^[3], защото винаги си бил Ти и само Ти, Боже мой, моя крепост, мое прибежище, моя подкрепа.

Ако наистина искаш да напредваш в духовния живот, бъди смирен. Прибягвай с упование и постоянство към помощта на Господ и на Неговата благословена майка, която е също и твоя майка. Кротко и спокойно – колкото и да те боли все още незаздравялата рана от последното ти подхлъзване – прегърни отново кръста и кажи: Господи, с Твоето съдействие ще се боря да не се спирам по пътя, ще отговоря предано на Твоите подканяния, без да се страхувам от стръмните баири, нито от привидната монотонност на обичайната работа, нито от тръните и острите камъчета по пътя. Убеден съм, че Твоето милосърдие ме придружава и че в края ще намеря вечното щастие, радостта и любовта през всички векове на вековете.

След това, по време на същия сън, този писател открива и трети път – тесен, също така неравен и с големи стръмнини като втория. По него напредват малцина сред хиляди страдания, но с тържествен и величествен вървеж. Въпреки това те стигат до ужасната пропаст, където водеше и първият път. Това е пътят на лицемерите, на тези, които нямат чисти намерения, на тези, които са движени от фалшива боязън, на тези, които покваряват Божите дела, като ги използват за своите временни егоистични цели.

„Глупаво е да се заемаш с трудна задача само за да ти се възхищават; да спазваш с големи усилия Божите заповеди и да търсиш за това компенсации на земята. Човек, който - като прилага на практика добродетелите - претендира за човешки облаги, е като продавач, който ще продаде безценна вещ за дребни монети; той е можел да спечели небето, но вместо това се е задоволил с една мимолетна похвала… По тази причина се казва, че надеждите на лицемерите са като паяжина – толкова много усилия струва изплитането й, а накрая с едно духване я отнася вятърът на смъртта.”^[4]

^[1] Притч. 24:16.

^[2] Мат. 11:28.

^[3] Пс. 42(43):2.

^[4] Свети Григорий Велики, Moralia (Моралия, нравствено тълкуване на книгата на Йов – б. пр.), 2, 8, 43-44 (PL 75, 844-845).].

Поставяйте се често сред героите от Новия Завет. Вкусвайте трогателните сцени, в които Божественият Учител действа с божествени и човешки жестове или предава с божествени и човешки изрази възвишената история на опрощението, непрекъснатата Си Любов към Своите чеда. Този отговор на Небето се подновява и сега, във вечната актуалност на Евангелието: усеща се, забелязва се, докосва се с ръце божествената закрила. И това е защита, която расте по сила, когато вървим напред, въпреки спъванията, когато започваме отново и отново, защото такъв е духовният живот, когато го живеем с надежда в Бог.

Ако липсва устремът да преодоляваме вътрешните и външни препятствия, няма да получим награда. „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ „и не би било автентично сражението, ако липсва противникът, с когото да се борим. Затова, ако няма противник, няма венец, защото не може да има победител там, където няма победен“ [св. Григорий Нисийски, De perfecta christiani forma].

Далеч от това да се обезкуражаваме, препятствията трябва да бъдат стимул, за да растем като християни: в тази борба се усъвършенстваме духовно и нашият апостолски труд придобива по-голяма резултатност. Размишлявайки върху онези моменти, в които Исус — в маслинената горичка и по-късно в изоставеността и в безславието на кръста — приема и обича волята на Отца, докато понася огромната тежест на страданията, трябва да бъдем убедени, че за да подражаваме на Христос, за да бъдем добри Негови ученици, е нужно да прегърнем Неговия съвет: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Затова обичам да моля Исус, за себе си: „Господи, да няма ден без кръст!“. Така, с божествената благодат, ще се укрепи нашият характер и ще служим за опора на нашия Бог, над нашите лични несъвършенства.

Опитайте се да разберете: ако забивайки гвоздей в стената, не срещате съпротивление, какво бихте могли да окачите там? Ако не заякваме с божествената помощ посредством жертвата, няма да можем да станем инструменти на Господ. Ако обаче заради Бог се решим да извличаме полза с веселие от препятствията, няма да ни коства усилие в трудните и неприятни ситуации, в тежките и неудобни случаи да възклицаваме като апостолите Яков и Йоан: „Можем!“.

Тази борба на този, който знае, че е Божие чедо, не води със себе си тъжни откази, мрачни примирения или лишения от радостта: тя е начин да реагира на влюбения, който в труда и в отдиха, в радостта и в страданието мисли за любимия човек и заради него посреща с удоволствие трудностите. В нашия случай, освен това, понеже Бог — настоявам — не губи битки, присъединени към Него, ще бъдем победители. Знам от опит, че ако се приспособявам вярно към Неговите желания, „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“.

В битките на душата стратегията понякога е да умеем да изчакваме, тъй като трябва да се прилага уместния лек с търпение, с упоритост. Увеличавайте, прочее, деянията на надежда. Напомням ви, че ще претърпявате поражения или че ще преминавате през възходи и падения — Бог да даде да бъдат недоловими — в духовния си живот, защото никой не е имунизиран срещу тези превратности. Но Господ, Който е всемогъщ и милосърден, ни е дал подходящите средства, за да побеждаваме. Стига да ги използваме, както казвах, с решимостта да започваме отново и отново всеки миг, ако е необходимо.

Пристъпвайте ежеседмично — и всеки път, когато имате нужда от него, но без да изпадате в неоснователно чувство за вина — към святото тайнство на покаянието, тайнството на божественото опрощение. Облечени в благодатта, ще прекосяваме планини, изминавайки възхода на изпълнението на християнския дълг, без да се бавим. Използвайки тези ресурси с добра воля и молейки Господ да ни дава надежда, по-голяма от ден на ден, ще притежаваме заразното веселие на този, който знае, че е Божие чедо: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?“. Оптимизъм, прочее: тласкани от силата на надеждата, ще се борим, за да изтрием мазното петно, оставено от сеячите на омраза, и ще открием отново света от една перспектива на радост, защото той е излязъл прекрасен и чист от Божиите ръце. Също толкова прекрасен ще можем да го върнем на Него, ако се научим да се разкайваме.