Списък на параграфи

Имайки това предвид, бъдете убедени, че ако наистина искаме да следваме отблизо Господ и истински да служим на Бог и на цялото човечество, трябва да се отречем от самите себе си – от даровете на разума, от здравето, от достойнството, от благородните амбиции, от победите, от успехите.

Тук говоря също така – понеже вашата решимост трябва да стигне и до това – и за тези чисти намерения, с които се опитваме да отдаваме цялата слава на Бог и да Го славим, съобразявайки нашата воля с това ясно и точно правило: ”Господи, искам това или онова само ако Ти е угодно, понеже ако не е така, на мен за какво ми е?”

По този начин нанасяме смъртоносен удар на егоизма и на суетата, които се спотайват във всяка съвест. Така постигаме истинския мир в душите си – с това поведение на самоотрицание, което се увенчава с едно все по-съкровено и по-действено единение с Бог.

За да подражаваме на Исус Христос, сърцето трябва да е свободно от каквато и да е привързаност. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си , да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1] А свети Григорий пояснява: „Не е достатъчно да се отречем от това, което притежаваме, ако след това не се отречем и от себе си. Но какво означава това отричане от себе си? Ако изоставим себе си, къде да идем? Кой е този, който изоставя себе си? Да имаме обаче предвид, че като същества можем да сме в едното от две състояния: в едното сме изпаднали поради греха, докато в другото сме били поставени от Бог при сътворението. В едното сме били сътворени, в другото сме поставили сами себе си. Трябва да изоставим самите себе по отношение греха, но да останем категорично такива, каквито сме били установени от делото на благодатта. Така ако действително някой горделивец стане смирен след обръщането в Христа, той вече се е откъснал от себе си; ако някой похотливец промени живота си и стане целомъдрен, той също се откъсва от себе си спрямо това, което е бил; ако някой алчен престане да ламти за богатства и се научи да дарява от своето, докато преди това е крадял от другите, несъмнено изоставя самия себе си.“ ^[2]

^[1] Мат. 16:24-26.

^[2] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди върху Евангелията – б. пр.), 32, 2 (PL 76, 1233).

Благородството на християнина

Щедри сърца с истинско себеотричане иска Господ. Ще го постигнем, ако развържем дебелите въжета и тънките връзки, които ни привързват към нашето аз. Няма да скрия, че това решение изисква постоянна борба, едно надскачане на самия разум и волята, едно отричане – казано накратко – много по-мъчително от изоставянето на най-желаните материални блага.

Това себеотрицание, което Учителят проповядва, което очаква от всички християни, задължително води до външни прояви. Исус Христос „върши и учи”^[1], не толкова с думи, колкото с дела известява учението Си. Видяхте Го как се ражда в един обор в крайна бедност, как спи в сламата на едни ясли и сънува първите си сънища на земята. По-късно, по време на своите апостолски пътувания, сред многото примери ще си спомните ясното предупреждение към един желаещ да го придружи като ученик: „Лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони”^[2]. Не изпускайте от поглед и картината, описана в Евангелието, където апостолите, за да залъжат глада си, една събота късат пътьом житни класове.^[3]

^[1] Деян. 1:1.

^[2] Лук. 9:58.

^[3] Срв. Марк. 2:23.

Бих могъл да продължа да изброявам още куп дребни неща – споменах само тези, които сега ми дойдоха наум – които можеш да използваш през целия ден, за да се доближаваш все повече и повече до Бог, все повече и повече до ближния. Подчертавам, дадох тези примери не защото пренебрегвам големите покайни практики; напротив – те са свети и добри и даже необходими, когато Бог призовава по този път, разчитайки винаги на одобрението на човека, който наставлява душата ни. Но предупреждавам – големите покайни дела носят риск от големи падения, причинени от тщеславието. Докато обратно – с това постоянно желание да угаждаме на Бог в дребните лични битки: например да се усмихваш, когато изобщо не ти е до усмивки (уверявам ви, че в някои случаи една усмивка ни струва повече от един час с власеница), е трудно да налеем масло в огъня на гордостта, на смешната наивност да се мислим за видни герои. Действайки така, ние ще приличаме на дете, едва успяло да подари на баща си нещо нищожно малко, което обаче е прието с огромно задоволство.

Следователно трябва ли един християнин да бъде винаги умъртвлен? Да, ала от любов. Понеже това съкровище на нашето призвание „ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но не се отчайваме; гонени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът.”^[1]

^[1] 2 Кор. 4:7-10.