На тази наша земя, макар че изобилстват страхливите и фриволните, много почтени хора, подтиквани от благороден идеал — макар и лишени от свръхестествена подбуда, от чиста филантропия — посрещат всякакъв вид лишения и се раздават великодушно в служение на другите, за да им помагат в страданията им или в трудностите им. Чувствам се винаги подтикван да уважавам и също да се възхищавам на упоритостта на тези, които работят решително за един чист идеал. Все пак, считам за свой точен дълг да напомня, че всичко, което предприемаме тук, на земята, когато е изключително човешко начинание, се ражда под знака на преходността. Размишлявайте върху димите от Писанието: „И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето — всичко е суета и гонене на вятър и няма от тях полза под слънцето!“.

Такава несигурност не задушава надеждата. Напротив, когато признаваме незначителността и случайността на земните инициативи, това усилие се разтваря към автентичната надежда, която издига цялото човешко ангажиране и го преобразява в място на среща с Бог. Трудът бива така осветен от една вечна светлина, която разсейва мрака на обезверението. Но ако превръщаме светските планове в абсолютни цели, изтривайки от хоризонта вечното жилище и целта, за която сме били създадени — да обичаме и да възхваляваме Господ и да Го притежаваме след това на Небето — най-блестящите инициативи се изменят в предателства и дори в инструменти, за да служим на създанията. Помните искреното и известно възклицание на св. Августин, който бил изпитал толкова много горчивина, когато, отричайки се от Бог, търсел далеч от Него щастието: „Създал си ни за Теб и сърцето ни е неспокойно, докато не почива в Теб“ [св. Августин, „Изповеди“, 1, 1]. Може би не съществува нищо по-трагично в живота на хората от понесените измами поради покварата или подмяната на надеждата, когато тази добродетел бива представяна в перспектива, която няма за обект Любовта, която засища, без да насища.

Бих искал и на вас да ви се случи, както на мен: сигурността да се чувствам — да зная, че съм — Божие чедо ме изпълва с онази истинска надежда, която, влята в създанията като свръхестествена добродетел, се адаптира към нашата природа и е също много човешка добродетел. Щатлив съм заради сигурността на Небето, което ще достигнем, ако останем верни до края; заради щастието, с което ще бъдем изпълнени, „quoniam bonus“, защото моят Бог е благ и Неговата милост е безкрайна. Такова убеждение ми помага да разбера, че само това, което носи Божия печат, разкрива неизличимия белег на вечността и неговата стойност е нетленна. Затова надеждата не ме отделя от нещата на тази земя, а ме доближава до тези реалности по нов, християнски начин, отвеждайки ме дотам да откривам във всяко нещо взаимоотношението на природата — паднала — с Бог Създател, с Бог Изкупител.